Евхаристията – Тайнство на единството

Поздравете се един други със свето целуване. (1 Кор. 16:20)

В съвременния литургиен чин възгласът „Да възлюбим един другиго!” заема толкова малко време, че почти нямаме възможност истински да го чуем, да го чуем не само с външния си, а още по-малко с вътрешния си слух. За нас сега това е само един от възгласите, предшестващ „Символа на вярата”. Но по-рано не е било така. От литургическите паметници на древната Църква узнаваме, че след този възглас действително се е извършвала „целувката на мира”, в което е участвала цялата Църква, цялото събрание.

„Когато настъпва времето за преподаване на взаимното приемане на мира – пише св. Йоан Златоуст – ние всички се целуваме един другиго” и „клириците приветстват епископа, миряните мъже приветстват мъжете, жените – останалите жени.” Този обред до ден днешен се е съхранил в литургическата практика на несторианите, коптите, арменците – практика, която не се е повлияла от късновизантийското въздействие, затова тя отразява по-ранна форма на евхаристийното свещенодействие. И не само на евхаристийното, защото целуването на мира е представлявало важна и неотделима част от цялото християнско богослужение. Така например то се е извършвало след Кръщение: епископът целувал миропомазания с думите: „Господ с тебе”. При ръкоположението на нов епископ цялото събрание, както клириците така и миряните, също са го приветствали със „свето целуване”, след което той за първи път е възглавявал евхаристийното приношение.

От историята на този момент от литургията виждаме, че той е претърпял съществено изменение, а именно: от действие, при това общо действие, той се е превърнал във възглас. А във връзка с тази промяна се е изменило отчасти и съдържанието на призива. Съвременният възглас „Возлюбим друг друга…” – „Да възлюбим един другиго…” е призив към някакво състояние, а в най-древните му форми той е призовавал към определено действие: „поздравете се един други…” Според свидетелството на някои извори това действие се е извършвало даже без какъвто и да било възглас: в тях, след преподаването на мира, следва указание за извършващото се в този момент целуване. Следователно очевидно е, че както и да се е случвало това в историята на богослужението, самият възглас, произлязъл от действието, постепенно го е изтласкал, или по-точно го е стеснил само до олтара, където и до днес това действие се извършва между съслужещите свещеници и дякони.

На пръв поглед тази постепенна замяна на общото действие с възгласа и всички тези технически подробности не представляват интерес. Като че ли и самият възглас не изисква пояснение, доколкото всички знаем, че любовта е най-главната християнска заповед, а оттук и напомнянето за нея е уместно преди най-важното от всички църковни свещенодействия. Ако е така, то не е ли все едно дали в призива към любов или пък в „символа на любовта” (а в целувката на мира коментаторите виждат, разбира се, само символ) се състои това напомняне? При това положение може да се допусне, че изчезването на действието е било свързано с разрастването на Църквата, с появяването на многолюдно събиране на хора в огромните хра-
мове, където никой никого не познава и където този обред от наша гледна точка би бил просто формалност.

Но всичко това е така само на пръв поглед, докато не се замислим за истинския, за литургическия смисъл на тези думи и действия. И преди всичко върху смисъла на самото словосъчетание „християнска любов”. Наистина, ние така сме свикнали с това словосъчетание,

толкова пъти сме слушали проповеди за любовта и призиви към нея, че ни е трудно да се докоснем до „вечната новост” на тези думи

Тази новост посочва и Сам Христос: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго…” (Иоан. 13:34). Но нали за любовта, за ценността и висотата на любовта светът е знаел и преди Христос; нали и в Стария Завет намираме тези две заповеди – за любовта към Бога (Втор. 6:5) и за любовта към ближния (Лев. 19:18), за които Христос казва, че в тях е целият закон и пророците (Мат. 22:38-40)? И в какво е тогава новостта на тази заповед, при това новост не само в момента на произнасянето на тези думи от Спасителя, а и за всички времена, за всички хора, новост, която никога няма да престане да бъде новост?

За да отговорим на този въпрос, е достатъчно да си припомним един от основните принципи на християнската любов, както той е посочен в Евангелието: „Обичайте враговете си”. Тези думи съдържат в себе си не друго, а нечуваното изискване за любов към тези, които не обичаме. И затова те не престават да извикват потрес, да ни плашат и най-важното да ни съдят, докато все още не сме напълно оглушали за Евангелието. Наистина, тъкмо защото тази заповед е нечувано нова, ние най-често я подменяме с нашето лукаво човешко тълкуване. Ето вече векове, и то с чиста съвест, не само отделните християни, но и цели църкви утвърждават, че на практика християнската любов трябва да бъде насочена към своето, към това, което обичаме, че е естествено и самоочевидно да обичаме близките и роднините, своя народ, своята страна, всички тези и всичко това, което обикновено обичаме и бездруго – и без Христос и Евангелието. Тук не забелязваме, че в Православието например религиозно оцветеният и религиозно оправданият национализъм безнадеждно е разделил православния Изток, отдавна вече е станал истинска ерес, осакатяваща църковното съзнание, той прави всички наши разточителни думи за вселенската истина на Православието лицемерна лъжа. Ние сме забравили, че за тази само „природна” любов в Евангелието са казани други, не по-малко странни и страшни думи: „Който обича баща или майка,… син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мат. 10:37), и „…Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, … той не може да бъде Мой ученик…” (Лука. 14:26). И ако „дохождането при Христос” означава изпълняване на Неговите заповеди, то очевидно християнската любов не само не е просто усилване, „увенчаване” и религиозна санкция на природната любов, но по коренно различен начин се отличава от нея, даже ѝ се противопоставя. Тя

действително е нова любов, на каквато нашата паднала природа и нашият паднал свят не са способни и която любов затова е невъзможна в него

Но тогава как да изпълним тази заповед? Как да обикнем този, когото не обичаме? Нима не е тъкмо в това тайната на всяка любов, че тя никога не може да стане плод единствено на волята, на самовъзпитанието, на упражняването, даже на аскезата? Упражняването на волята и самовъзпитанието може да достигне до „благожелателност”, търпимост, гладки отношения с хората, но не и до любовта, за която преп. Исаак Сириeц е казал, че тя даже „бесовете милува”. И тогава какво може да означава тази невъзможна заповед за любовта? Да се отговори на всичко това може само с едно: да, тази заповед би била действително невъзможна и следователно чудовищна, ако християнството се изчерпваше единствено със заповедта за любовта. Но християнството не е само заповед, а откровение и дар на любовта. Любовта тъкмо затова е заповядана, защото преди заповедта тя ни е била открита, изявена и дарувана.

Само „Бог е Любов”. Само Бог обича с тази любов, за която се говори в Евангелието. И само в Боговъплъщението, в съединението на Бога и човека, т.е. в Иисуса Христа, Сина Божи и Сина Човешки, Любовта на Самия Бог, по-точно казано, Самият Бог Любов са изявени и дарувани на хората. В това е потресаващата новост на християнската любов – че в Новия Завет човекът е призван да обича с Божествената любов, станала любов Богочовешка, любов Христова. И не в заповедта е новостта на християнството, а в това, че е станало възможно изпълнението на заповедта. В съчетаването с Христос ние получаваме Неговата любов и можем с нея да обичаме и в нея да възрастваме.

„…Любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий” (Рим. 5:5), и от Христос ни е заповядано да пребиваваме в Него и в Неговата любов: „Пребъдете в Мене, и Аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене… Който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо… пребъдете в Моята любов” (Йоан. 15:4, 5, 9).

Да пребъдваме в Христос – това значи да сме и да живеем в Църква, която е Христовият живот, предадена и дарувана на хората, и която поради това живее с Христовата любов, пребъдва в Христовата любов.

Христовата любов е начало, съдържание и цел на живота на Църквата; любовта по същество е единственият, затова и обхващащ всички останали, признак на Църквата: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Йоан. 13:35). Любовта е същност на светостта на Църквата, защото „се е изляла в нашите сърца чрез Светия Дух”; любовта е същност на единството на Църквата, „за да се съзижда в любов” (Еф. 4:16); най-сетне същност на апостолството и съборността, защото Църквата винаги и навсякъде е единосъщният апостолски съюз – „съюз, свързан от любовта”. Затова „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо не ме ползува” (1 Кор. 13:1-3). Защото само любовта придава на всички „признаци” на Църквата – единството, светостта, апостолството и съборността – цялата тяхна значимост и действеност. Но Църквата е съюз на любовта – или по израза на Хомяков, „любовта като организъм”, не толкова в смисъл, че нейните членове са съединени от любовта, а преди всичко в това, че чрез тази любов на всички един към друг, любов като самия живот, се явява на света Христос и Неговата любов. Такава любов свидетелства за Него, обича и спасява света чрез Христовата любов. Предназначението на Църквата е в падналия свят да изявява като Негово спасение света, възроден от Христос. Същността на падналия свят е в това, че в него се е възцарило разделението, отделянето на всички от всички, а „природната” любов на някой към някого не преодолява това разделение, което тържествува и се осъществява в последното „разделение” – в смъртта… Докато същността на Църквата пък е да изявява в света присъствието на любовта като живот и на живота като любов. Осъществявайки се в любовта, Църквата свидетелства в света за тази любов, носи любовта в света, нея „предсказва цялата твар”, подчинила се на закона на разделението и смъртта. В Църквата всеки тайнствено получава сила да обича „с любовта Иисус Христова” (Фил. 1:8) и да бъде свидетел и носител на тази любов в света.

И ето че събранието в Църква е преди всичко тайнство на любовта. В църква ние отиваме подир любовта, подир тази нова любов на Самия Христос, която ни се дарува в нашето единство. В църква отиваме, „за да се излее в нашите сърца” отново и отново тази Божествена любов, за да може отново и отново „да се облечем в любовта” (Кол. 3:14), за да можем, бидейки Тяло Христово, да пребиваваме в Христовата любов и да я изявяваме в света. И затова е така горестно, така противоречащо на изконния опит на Църквата сегашното наше крайно индивидуализирано благочестие, с което егоистично отделяме себе си от събранието, и

дори стоейки в църква, продължаваме да усещаме едните „близки”, а другите „далечни”, като безлична маса, „нямаща отношение” към нас и към нашата молитва и пречеща ни „духовно да се съсредоточим”

Колко често тъкмо „духовното” и „молитвеното” настроение на хората открито говори за тяхната нелюбов към многолюдното събрание, пречещо им да се молят; колко често хората търсят пустите и тъмни храмове, уединените ъгълчета, отделянето от „тълпата”. Наистина, такова индивидуално „самовглъбяване” едва ли е възможно в църковното събрание. Тъкмо тук обаче е въпросът, че не то е цел на събранието и на нашето участие в него. Нима за такава индивидуална молитва е казано в Евангелието: „…кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се…” (Мат. 6:6). Не значи ли това, че събранието в Църква има друга цел, вече изразена в самата дума „събрание”? Чрез него се изпълнява Църквата, извършва се нашето приобщаване към Христос и към Неговата любов, така че участвайки в събранието, представляваме „мнозината ние – едно тяло…”

Тогава и целувката на мира ни се разкрива в цялото си значение. По-горе казах, че целуването е било неотменна част от църковното събрание от първите дни на съществуването на Църквата. Така е, защото за древните християни то е било не просто символ на любовта и не само напомняне за нея, а  свещенодействието на любовта – онзи видим знак и обред, в който и чрез който невидимо, но действено се извършва изливането на Божията любов в сърцата на верните, обличането на всекиго и на всички заедно в Христовата Любов. В нашия сегашен крайно индивидуализиран и егоистичен подход към Църквата този обред неизбежно би се възприел като празна „форма”. Нали не познавам човека, който стои редом с мене в Църква – аз не мога нито да го обичам, нито да не го обичам, защото той ми е „чужд”, и затова е никой. А ние толкова се боим от празната формалност, така пределно искрени сме в своя индивидуализъм и егоцентризъм, че забравяме главното. Забравяме, че в призива „да се поздравяваме един другиго със свето целуване” става дума не за нашата лична, природна, човешка любов, с която наистина не можем да обичаме „чуждия”, докато той не стане „нещо” или „някой” за нас, а става дума за Христовата любов, чието вечно чудо е в това, че именно тя превръща чуждия (а всеки чужд в крайна сметка e враг) в брат, независимо има ли той или няма отношение към мене и към моя живот; че самото предназначение на Църквата е в преодоляването на страшното, въведеното от дявола в света и погубващо го отчуждение. И че в Църквата ние отиваме тъкмо за тази любов, която винаги получаваме в братското събрание.

Ето защо в древността събраните верни са призовавани не към словесен отговор, а именно към действие. Защото знаем, че сами от себе си не можем да достигнем тази любов, както не можем да получим „превъзхождащия всеки разум” мир Христов, прощаване на греховете, вечен живот и съединение с Бога. Всичко това ни се дава, дарява ни се в свещената тайна на Църквата, а и цялата Църква е едно велико тайнство, свещенодействието на Христос. В нашите жестове, действия, обреди действа Христос, всичко видимо става „видимост на невидимото”, всеки символ се е изпълнил в Тайнството. Така в „светото целуване” ние изразяваме не своята любов, а се обгръщаме с новата Христова любов. И нали тъкмо в това е радостта на това общение, че тази Христова любов получавам от „чуждия”, стоящ редом с мене, а той – от мене. И в нея ние двамата се разкриваме един другиму като причастници на Христовата любов и следователно като братя в Христос. Ние можем само да поискаме тази любов и да се подготвим за нейното възприемане.

В древността враждуващите е трябвало да се помирят и да си простят един на друг, преди да отидат в събранието в Църква. Всичко човешко трябва да бъде изпълнено, за да може Бог да се възцари в душата.

А да се подготвим значи да се попитаме – отиваме ли на литургията, следвайки Христовата любов, отиваме ли като гладни и жадни не само за помощ и утешение, а за огъня, който ще изгори всички наши слабости, цялата ни ограниченост, и който ще ни озари с новата Христова любов? Или пък се страхуваме, че тази любов ще отслаби нашата ненавист към враговете, всички наши „принципни” осъждания, разделения, разминавания?

Не искаме ли твърде често от Църквата мир единствено с тези, с които вече сме в мир, любов към тези, които вече обичаме, не искаме ли самоутвърждаване и самооправдание?

Ако е така, ние няма да получим онзи дар, който наистина ще позволи да обновим и вечно да обновяваме живота си; тогава не излизаме извън предела на собственото си отчуждение и нямаме реално участие в Църквата.

Нека припомним, че преподаването на мира и целувката на любовта в древността са били първоначалните действия в литургията на верните, т.е. в самото евхаристийно свещенодействие. Защото те не само започват Евхаристията, но в известен смисъл я правят възможна, защото тя е тайнството на Новия Завет, Царството на Божията Любов. Затова само ако сме се „облекли” в тази любов, можем да извършваме възпоминание на Христос, можем да бъдем причастници на Неговата плът и кръв, да очакваме Царството Божие и живот в бъдещия век.

„Стремете се към любовта…” – казва Апостолът (1 Кор. 14:1). И къде ли ще достигнем тази любов, ако не в тайнството, в което Сам Христос ни съединява в Своята любов?!…

 

Превод от руски: Венета Дякова

 

Превод от английски: Пламен Сивов, Мария Иванова

 

Из книгата на протопр. Александър Шмеман “Литургическо богословие”, ИК “Омофор” 2013