Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти

О, клето човешко сърце, собственост на много незаконни господари, бисер сред свинете! Колко си окаменяло от дълго робуване, колко си потъмняло от непрогледна тъмнина! Сам Бог е трябвало да слезе, за да те освободи от робството, да те спаси от тъмнината, да те изцели от греховната проказа и отново да те вземе в Своите ръце.

 

Каквото е огненият стълб в най-гъстия мрак, това е и слизането на Бога между хората. А разказът за това слизане на Бога между хората започва с Ангела и Девицата, с разговора между небесната чистота и земната чистота.

Когато нечистото сърце разговаря с нечисто сърце, това е война. Когато нечистото сърце разговаря с чисто сърце, това пак е война. Само когато чистото сърце разговаря с чисто сърце, това е радост, мир и чудо.

Архангел Гавриил е първият благовестник на човешкото спасение или Божието чудо; защото без Божието чудо човешкото спасение би било невъзможно. Пречистата Дева Мария първа чула това благовестие, и първа от човешките създания потреперила от страх и радост. В нейното чисто сърце се оглеждало небето, както слънцето се оглежда в чиста вода; под нейното сърце предстояло да положи главата Си и да се облече в тяло Господ, Творецът на новия и Обновител на стария свят.

Никога нито една бистра вода не е била такова чисто огледало на слънцето, както Пречистата Дева Мария била огледало на чистотата. („О, чистота, каква радост създаваш в сърцето и превръщаш душата в небе! О, чистота, добро съкровище, неосквернено от зверовете! О, чистота, която пребиваваш в душите на кротките и смирените, и ги правиш Божии хора! О, чистота, която цъфтиш като цвят в душата и тялото, и изпълваш целия дом с благоухание!” Ефрем Сириец, „За чистотата“). И утринната зора, от която се ражда слънцето, би се засрамила от чистотата на Дева Мария, от която се роди Безсмъртното Слънце, Христос, нашият Спасител. Кое коляно няма да ѝ се поклони, и кои уста няма да възкликнат към нея: радвай се, благодатна! Радвай се, зора на човешкото спасение! Радвай се, по-почитана от херувимите и по-славна от серафимите! Да бъде слава на Твоя Син, Господ Иисус Христос, с Отца и Светия Дух, Единосъщната и Неразделна Троица, през цялото време и цялата вечност. Амин.

(Св. Николай Велимирович, „Беседа на Благовещение“)

℘

 

„Днес е начало на нашето спасение и явяване тайната от вечност: Синът Божи, Син на Дева става, и Гавриил благодатта благовества…“ – така започва тропарът за празника Благовещение на Пресвета Богородица.

Тези слова ни изпълват с благоговейно мълчание. Дълбочината на смисъла, особено когато формата е пределно лаконична, винаги смайва и изисква да се потопим в него дълбоко, да вникнем внимателно, да се замислим. Но тук дълбочината е особена: начало!

Начало на това, за което няколко века по-късно св. Йоан Златоуст ще каже в тълкуванието си на Посланието до евреите: „Действително да приемеш плът и да претърпиш всичко, което Той е претърпял, се явява нещо много по-голямо, дори от това да сътвориш света, да го приведеш от небитие в битие.“ Наместо да изличи нашите прародители от рая, Бог ги укрепил с благовестието, че ще се всее вражда между семето на змията и семето на жената, което ще порази злата змия в главата (срв. Бит. 3:15), т.е. ще я стъпче напълно, докато тя го жили в петата (причинява му скърби).

Благовещение (Εὐαγγελισμός) е съобщаване на блага, добра, радостна вест. ((Εὐαγγέλιον – Евангелион: от εὔ – ев – добро, благо, и ἀγγελία – ангелия – известие, вест, послание). Знаем, че апостолите са разпространили в света Благата вест за победата над смъртта, за Възкресението, но много преди те да научат за това, започналото осъществяване на спасението било благовестено от Архангел Гавриил на една девойка, въвеждайки в реалност обещаното в „първоевангелието“, което още в началото на своята история човечеството получило в дар от Бога, за да воюва срещу змията.

„…Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38), произнася Мария, след като изслушва от благовестителя отговор на въпроса ѝ как ще бъде възможно девица да роди. И ето, едва след като тя дава израз на свободната си воля, настъпва възвестеното снизхождане на Духа и Въплъщението на Сина Божий.

Така пред нас са разкрити и словата на благовестието за нашето спасение, и специфичното му изображение: Девицата не е изправена пряко пред фактическата реализация на това, за да бъде заставена да го „претърпи“. Архангелът ѝ съобщава радостната вест, че е богоизбрана и че ще може да стане „вместилище на Невместимия“, но редом с това ѝ се дава свободата да приеме или да отхвърли волята Божия за себе си. И едва след този момент Светият Дух „осенява“ Отроковицата – във вехтозаветните образи това е облакът, чрез който Господ явил Своето присъствие, покривайки скинията, подготвена за богоизбрания народ през периода на спасителния му път към Обетованата земя (срв. Изх. 40:34).

Благовещението е среща на любовта: Божията любов към човека, която се явява пример за почтителното отношение към човешката свобода, в среща с любовта човешка към Бога, приемаща с благоговение Неговия промисъл и прекланяща глава в смирено доверие.

(Прот. Игор Прекуп, „Благовещение. Начало!“)

℘

 

Живеем във времена, когато не само популярната преса, но и значими богословски трудове изобразяват Иисус от Назарет като странстващ пророк, властващ ревнител или в най-добрия случай – чудотворец. На Неговата „човешка природа“ се набляга до такава степен, че традиционната изразност, използвана за разкриване трансцендентния аспект на личността Му – „Богочовека“, „вечният Син и Словото Божие“, „Едното Лице на Светата Троица“, – е сведена до митичното или метафоричното.

Основата на православната вяра, от друга страна, е заложена в убеждението, че „вечното Слово“, изначалният Син Божи, „стана плът и живя между нас“ (Йоан 1:14). В най-буквалния, онтологически смисъл на понятието Той се „въплъти“, приемайки човешко естество от Девата, в утробата на която беше заченат. Това изразително е описано от ап. Павел в Посланието до Филипяни: „Той, Който е бил равен на Бога (Отца), се уподоби на човек, като „понизи Себе Си“ и прие образ на раб“ (Фил. 2:7).

Според езика на ранните църковни отци: „Той стана това, което ние сме, за да можем ние да станем това, което е Той“, и да участваме напълно в Неговата вечност и божествена реалност. Синът Божи възприе падналото човешко естество, за да прослави това естество и да отвори пред нас възможността да вземем непосредствено, пълно участие в Неговия божествен живот. Така човеците стават „участници в божественото естество“ (2 Пет. 1:4), истински богоуподобени чрез споделяне на самите качества на Бога, на „божествените енергии“ на праведността, справедливостта, светостта, красотата и любовта.

В основата на великата тайна на нашето спасение и нашето богоуподобяване е заложена още по-голяма тайна, „вечната тайна“ на въплъщението на Сина Божи, Второто Лице на Светата Троица. И крайната цел на тази по-голяма тайна е именно създаването на необходимите предпоставки за нашето спасение.

Без вечната тайна на Въплъщението Иисус от Назарет щеше да остане само един пророк, религиозен ревнител или чудотворец сред много други такива. Щеше да остане образец на богоподобно поведение, мъдър наставник, безкрайно талантлив проповедник. Но нямаше да бъде нито Изкупител, нито Спасител, нито Творец на Живота. И ние с вас щяхме да останем „мъртви в греховете си“, жалки и лишени от надежда.

Ето защо на празника Благовещение ние огласяваме: „Днес е начало на Нашето спасение и явяване на тайната от вечност!“

(о. Джон Брек, “С нас е Бог. Въпроси на християнския живот и вяра”, ИК “Омофор” 2017)

℘

 

Празникът Благовещение на Божията майка не е център на християнските празници, а е по-скоро отправна точка, тъй като с него се поставя „началото на нашето спасение“.

Архангел Гавриил възвестява благата вест за раждането на Спасителя, а Божията майка, от името на цялото човечество, казва „да“, прегръща Божията воля, сбъдва и превръща в реалност Месианските очаквания, като става храм на Невместимия. Девата приема да стане майка на Христос – Спасителя на човека от тлението и греха, да стане майка на цялото човечество, да участва косвено, чрез раждането на Христос в спасението на човека и света. Това е радостната или благата вест, която архангел Гавриил възвестява на Девата, а чрез нея и на целия свят: зачеването и раждането на Спасителя на света.

Съгласието на Девата да бъде майка на Спасителя има универсални и космически последици. Грехът на Адам и Ева даде отражение на човешката природа, в която се вля тлението, смъртността и греховността. Цялата природа, целият свят се видоизмени и подчини на греха, преобрази се заедно с човешката паднала природа на прародителите. Съгласието на Девата даде шанс на човека да излекува своята воля, своята природа, да се възстанови целият паднал свят, цялата вселена, целият космос. Затова Църквата тържествува, че Девата от името на цялото човечество изрече „да“ на волята Божия, радва се на срещата с Бога в тайнството на Евхаристията. Със съгласието на Божията майка, с нейното „да“, „нека ми бъде по думата ти“, стана зачатието на нейния Божествен Син в девствената ѝ утроба. На Благовещение Църквата не само припомня това събитие, а го възвестява славно на цялата вселена, то е в самата нейна структура, чрез него тя диша и съществува, тъй като призванието на Църквата е да благовести, че човек е спасен, и да го спасява с тези тяло и кръв Христови, които Божието Слово придоби от Девата.

Християнската традиция свързва благовещението на Божията майка с личния празник на всяка православна жена и майка. От друга страна, не можем да внасяме някакви еортологични приоритети и разлики за когото и да било, защото в лицето на Божията майка цялото човечество каза „да“ и нейният Божествен Син бе заченат в девствената ѝ утроба. Това е посланието на Църквата. Тя празнува радостната, добрата вест, която запечатва с приемането на Христовите тайни от вярващите, зачеващи в себе си християнските добродетели, плод на участието им в богообщенето със Сина Божий – Богочовека Иисус Христос.

(Свещ. Стоян Чиликов, „Благовещение: да кажем „да“ на Божията воля“)

℘

 

В днешния празник – Благовещение на Пресвета Богородица, се преплитат тайнствено и страшно, страшно и чудно… От една страна, как да не ликуваме, как да не се смайваме и да не тръпнем при мисълта, че Господният глас достига пречистата Дева Богородица и ангелът ѝ възвестява, че Самият Бог чрез нея ще стане човек, ще влезе в нашия свят и чрез Господнето Въплъщение целият свят вече ще бъде преобразен, вече ще е изправен лице в лице със своя Творец не само в трепет и благоговение, но и ще ликува за това, че в него, в неговата сърцевина е Самият Бог. Светът ще ликува не само за това, че човек е толкова велик, че Бог се съединява с него, но и за това, че всички веществени и видими твари се съединяват тайнствено с Бога…

Но радостта на Благовещение не е само заради това, че Господ се обръща към нас с цялата Си любов, че Той с нежност ни Се отдава безгранично. Радваме се и заради това, че се намери човек, Девата от израилевия народ, която така е възлюбила Бога с цялото си сърце, с цялата си мисъл, с цялата си сила, с цялата си плът, че може да каже на архангела в отговор на неговото страшно и чудно благовестие: „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти” (Лук. 1:38) … В нейно лице цялото човечество отдава себе си на Бога, цялото човечество се открива на Бога и казва: Дойди, Господи! И нека ми бъди според Твоята воля! …

Сега ние сме в периода на Великия пост. Целият пост е устремен към Възкресение Христово. През първите седмици на поста Църквата насочва вниманието ни към онези грехове, които ни отдалечават от Бога. После изведнъж пред нас се разкрива неделя след неделя това, което Бог прави, което Той твори, за да ни спаси: Тържество на Православието – тържеството на Бога в човешките сърца, които Го приемат, обичат, които Му се отдават и които познават глъбините Божии … Празникът на свети Григорий Палама, който провъзгласява, че Благодатта Божия не е само дар, тя е Самият Бог, Който безгранично отдава Себе Си за нас … А сега – Благовещение, идването на Самия Христос, на Бога, Който умря за нас…

И ето, ние сме устремени към Възкресението Христово; приближава Празникът на празниците и Тържеството на тържествата, когато целият трепет и страх и на Благовещението, и на изнасянето на Кръста, и на Разпятието изведнъж ще засияят в тържество … Христос възкръсна! Смъртта вече няма власт над Него, Той победи греха и смъртта. Вече няма непреодолима бездна между Бога и човека, вече чрез Христос човек влиза не само във вечния живот, но и в глъбините на Тайнствената Божествена Троица… Цялата трагедия сега завършва с победа и тържество. Ние ликуваме за тази победа, ние пеем, че Христос възкръсна, че вече няма нито един мъртъв в гроба, че целият ужас остава в миналото. И заедно с това – в какъв страшен и ужасен свят живеем! Божията любов ни се дава, но приемаме ли я ние? Бог става човек, за да станем ние Негови братя и сестри и за да се преобразим в божествени хора още на земята, озарени, пронизани от вечния Божествен живот…

(Митр. Антоний Сурожки, „Благовещение на Пресвета Богородица. Да занесем светлината на нашите ближни“)