Изповед и причастие

Какво е мястото в подготовката за причастие на тайнството Изповед? Нужно е да отговорим на този въпрос, тъй като в много православни Църкви е развита и общоприета теорията, според която за миряните е невъзможно да се причастяват без изповед и опрощение на греховете. Дори ако някой би искал да се причастява често, той трябва всеки път да се изповядва или поне да му бъде прочетена опростителната молитва.

Време е да заявим открито, че каквито и да са били различните, и понякога сериозни, причини за появата на тази теория и практика, те не само нямат основания в Преданието, но всъщност водят и до тревожни изкривявания на православното учение за Църквата, на Евхаристията и на самото тайнство Покаяние.

Трябва да се запознаем с първоначалното учение относно тайнството Покаяние, за да се убедим в това. Покаянието е било и, според същинското учение на Църквата, все още е тайнството на примирението с Църквата и завръщане в нейния живот на онези, които са били отлъчени, т. е. били са изключени от евхаристийното събрание. Отначало високият нравствен критерий за живота е съдържал очакване към членовете на Църквата само за едно такова помирение, а така е повелявала и строгата църковна дисциплина: „След великия и свят призив [на кръщението] ако някой бъде съблазнен от дявола и съгреши, за него има само една изповед“, четем в християнския документ от втори век Пастир на Ерм, „защото ако някой греши и се изповядва често, то на такъв човек изповедта не носи полза“.¹ По-късно и особено след масовото християнизиране на Римската империя, следствие на приемането на християнството от император Константин, дисциплината, свързана с изповедта, донякъде бива смекчена, но разбирането на тайнството по никакъв начин не се променя – то остава предназначено за онези, които са отлъчени от Църквата за деяния и грехове, ясно определени в каноническото предание.² Това разбиране остава и до днес, което се вижда добре в опростителната молитва: „…примири го (или: я) и съедини със светата Си Църква в Христа Иисуса, нашия Господ…“ (това, между другото, е първоначалната опростителна молитва, която се използва в цялата Православна църква. Що се отнася до втората молитва, непозната в повечето поместни църкви – „…и аз, недостоен свещеник, чрез дадената ми от Него [Иисус Христос] власт, те прощавам и освобождавам от всички твои грехове…“ – тя има западен произход и е внесена в нашите богослужебни книги по време на силното „латинизиране“ на православното богословие).

Означава ли това, че неотлъчените, верните, Църквата е считала за безгрешни? Разбира се, че не. Нейното учение всъщност е, че никой, освен Бог, не е безгрешен и че „няма човек, който да не греши“ (3 Царств. 6:46). Църквата обаче винаги е учила, че има грехове, които водят до отлъчване и други, които не водят до откъсването на християнина от тялото на вярващите и от участие в тайнствата. Свети Николай Кавасила пише: „Има грехове, които според учението на св. Йоан не са смъртни. Ето защо няма препятствие за онези християни, които не са извършили грехове, които да ги отделят от Христа и да водят към смърт, да се приобщават със светите Тайни и да участват в освещаването, не само външно, но и в действителност, тъй като те продължават да бъдат живи членове, съединени с Главата…“^3.

Това не означава, че другите грехове – общата греховност, слабост и недостойнство на целия ни живот – не изискват покаяние и прошка. Цялата подготовка за причастието, както видяхме, е всъщност покаяние и вик за прошка. Тези грехове обаче не изискват тайнството Изповед и опростителна молитва, тъй като тя се отнася само за отлъчените. „Несмъртните“ грехове и общата греховност членовете на Църквата изповядват всеки път, когато се събират за Тайнството на Христовото присъствие, а и целият живот на Църквата в действителност е непрестанно покаяние за това. По време на самата Божествена литургия също изповядваме греховете си и молим за прошка в молитвата на трисветата песен:

…Прости ни всяко волно и неволно прегрешение, освети душите и телата ни и дай ни да Ти служим в светост през всички дни на живота си…

Също, когато пристъпваме към светата чаша, ние молим за прошка на „прегрешенията, волни и неволни, извършени с дума или дело, съзнателно или несъзнателно“ и вярваме, че според степента на нашето покаяние ще б­ъдем простени чрез приемането на Тайнството на опрощението и изцелението.

Ето защо трябва да бъде ясно, че теорията, според която тайнството Изповед е необходимо условие за допускане на миряните-членове на Църквата до причастие, е не само отклонение от първоначалното и всеобщо църковно Предание, но е и изопачаване на православното учение за Църквата, Евхаристията и за самото тайнство на Изповедта. Тя изопачава учението за Църквата, защото всъщност разделя членовете й на две категории. За едната от тях – миряните – не се смята, че възраждането в Кръщението, освещаването в Миропомазването и това, че те са станали „съграждани на светиите и свои на Бога“ (Еф. 2:19) им дава пълноправно членство, т. е. правото да участват в Тайнството, в което Църквата се осъществява като Тяло Христово и Храм на Светия Дух. Така тази теория изопачава и учението за Евхаристията, защото тя поставя други условия за причастие освен членството в Църквата и с това прави невъзможно да се види и преживее Евхаристията като Тайнството на Църквата, като акт, чрез който, според думите от Василиевата литургия, „всички, които се причащаваме от единия хляб и чаша, се съединяваме един с друг за общуване с единия Дух Свети“.

Тази теория изопачава още и самото тайнство на Изповедта, защото тя го превръща във формално и на практика в единственото условие за причастие и в резултат на това изповедта замества истинската подготовка за причастието – дълбокото вътрешно покаяние. Центърът, цялото преживяване на това тайнство, се измества от покаянието върху опростителната молитва и то се разбира почти като магическа сила.⁴ Това „опрощаване“, разбирано по някакъв формален, полумагически, полузаконнически начин, човекът търси днес в изповедта, а не примиряването с Църквата, от която греховете му са го отлъчили. Той търси опрощаването, не защото неговата греховност го измъчва (обикновено той я намира за естествена и неизбежна), а защото то го „удостоява“ да пристъпи към светите дарове с чиста съвест. Така тайнството Изповед, което в древната Църква е било толкова важно и страшно, се е превърнало в просто „условие“ за причастие и всъщност е изгубило своята истинска функция и място в Църквата.

Как е могло да се появи в Църквата такова разбиране и да се превърне в норма, защитавана от мнозина почти като квинтесенция на Православието? Три са главните фактори допринесли за това. Вече говорихме за един от тях – външното, минималистично и хладно отношение към изискванията на Църквата, а също и изобличаваното от светите отци пренебрежение към тайнствата, което е довело отначало до по-рядко причастяване, а после и до схващането му като „задължение веднъж в годината“. От тук е ясно, че християнин, който не пристъпва често към светите Тайни и през останалото време е напълно доволен от своето de facto „отлъчване“, трябва да бъде примирен с Църквата и не може да бъде допуснат до причастие, освен чрез тайнството Изповед.

Вторият фактор, съвсем различен от първия, е влиянието на монашеската практика на изповедта върху живота на цялата Църква – става дума за духовното наставничество, при което монахът постоянно „разкрива помислите си“ пред по-опитен монах. „Старецът“, който е поел духовното ръководство и пред когото става това разкриване на помислите, не е непременно свещеник (всъщност монашеството в първоначалната си форма се е мислело като несъвместимо със свещенството) и този вид изповед по никакъв начин не е бил свързан с тайнството Изповед. Тя е била неразделна част от монашеския живот и практика и се е основавала на пълното послушание и отричането от собствената воля. Така според византийските типици от XII-XIII век на монаха се забранява сам да решава, както да приема, така и да се въздържа от причастие, без разрешение на игумена или на духовника си, защото, както се казва в един от тези типици: „да се лишаваш сам от причастие е да следваш собствената си воля“. В женските манастири власт да решава тези въпроси е имала игуменията.⁵ В тази практика имаме един несакраментален тип изповед, която донякъде може да бъде сравнена с това, което днес наричаме „духовно наставничество“. В исторически план обаче този тип изповед оказва силно и решаващо влияние на сакраменталната изповед. С настп­ването на духовен упадък (чийто размер може да бъде схванат, ако разгледаме каноните например на Трулския събор, състоял се в Константинопол през 691 г.) и загубата на морален и духовен авторитет на свещениците в света, манастирите стават буквално единствените центрове на духовно ръководство, а монасите – единствените духовни наставници на миряните. По този начин двата типа изповед – „сакраменталната“ и „духовната“ – постепенно се сливат в един: „духовната“ изповед става подготовка за свето Причастие, а тайнството Изповед започва да включва и духовни проблеми, които преди не е обхващало.

Това развитие е оправдано от историческа и духовна гледна точка и е благотворно за условията, в които се появява. В днешните условия обаче то води до едно объркване, което вероятно носи повече вреда, отколкото полза. Тук не се поставя под въпрос основната потребност в Църквата от пастирско и духовно ръководство и наставничество. Истинският въпрос е дали тя се удовлетворява от сегашната практика, при която човек се изповядва за четири-пет минути, тъй като след него стои опашка от каещи се, дошли да изпълнят своето „годишно задължение“? При тази практика няма възможност да се навлезе в същността на проблемите и се създава неяснота относно изповедта – тя престава да бъде истинска изповед, а в същото време не се превръща и в духовен разговор. Другият въпрос е дали всички свещеници, и особено младите, са достатъчно опитни и адекватно подготвени да решават, или поне да разбират, всеки един проблем? Колко много трагични грешки, духовно вредни съвети и недоразумения щяхме да избегнем, ако бяхме съхранили истинското предание на Църквата и бяхме запазили практиката в тайнството Изповед само да се изповядват греховете, а за така необходимото пастирско и духовно наставничество, намерим друго време и контекст. Това би помогнало на свещеника да осъзнае собствената си неподготвеност за определени случаи и да го накара самият той да потърси помощ и ръководство – от своя епископ, от друг свещеник, от духовния опит на Църквата.

Третият, и за съжаление решаващ, фактор за съединяването на двата типа изповед в един, е отново влиянието на западното схоластическо и юридическо разбиране за тайнството на изповедта. За „западното пленничество“ на православното богословие е писано много, но за съжаление малцина осъзнават размерите и дълбочината на изкривяването в живота на Църквата, и преди всичко в разбирането на тайнствата, като резултат на западното влияние. Именно то е довело до промяната (за която стана дума по-горе) същността на тайнството Изповед да се разбира не като покаяние и примирение с Църквата, а като опрощаване, схващано предимно като юридическа сила. Според първоначалното православно разбиране, опрощението се дава, защото свещеникът е свидетел, че е налице искрено и истинско покаяние и поради това има власт да огласи и „удостовери“ божествената прошка за каещия се и неговото „примирение със светата Църква на Христа Иисуса“. В рамките на юридическия подход в западното богословие, опростителната молитва се превръща в „сила сама по себе си“, до степен, че на някои места се появява непознатата практика да се иска и дава „опрощение“ изобщо без изповед! Първоначалното разграничение, споменато вече в цитата от Николай Кавасила, между грехове, които водят до отлъчване и такива, които не откъсват човека от Църквата, на запад се преосмисля като разлика между „смъртни“ и „простими“ грехове. „Смъртните грехове“ лишават човека от „благодатното състояние“ и поради това изискват опрощение в тайнството Изповед, а „простимите грехове“ не засягат това състояние, ето защо съкрушението е достатъчно за тях. В резултат на това учение в православния Изток и особено в Русия (под влиянието на латинското богословие на Петър Могила и неговите последователи) се налага задължителната връзка между изповедта и всяко причастие. Наистина има ирония в това, че мнозина православни вярват, че тази най-явна „инфилтрация“ на латинското богословие е норма на Православието и често дори само опита за нейното преоценяване разобличават като римокатолическо отклонение!

Бележки

1. 4, 3; Вж. P. Palmer, „Sacraments and Forgivness“, Sources of Christian Theology, vol. II, Westminster: Newman Press, 1959, p. 13 ff.
2. Вж. Palmer, Op. cit., pp. 71 ff.
3. PG 150, 449 B.
4 Вж. A. Schmemann, „Some Reflections on Confession“, St. Vladimir’s Seminary Quarterly, 5:3 (1961), pp. 38-44.
5 S. Salaville, „Messe et Communion d’apres les Typika monastiques byzantins du X au XIV s.“, Orientalia Christiana Periodica, 13:1-2, pp. 282-298.

Превод: Анета Иванова, Мила Игнатова

Из книгата на прот. Александър Шмеман „Великият пост“, ИК „Омофор“