Как църковното пеене преминава от всички християни към църковните певци

В първите векове на християнството по време на богослужение са пеели всички християни. Това е видимо от някои богослужебни книги, в които срещу отговарящия на свещеническите възгласи не пише певец, а народ. Как и кога е станало така, че богослужебната певческа функция е преминала от всички християни към отделна група – тази на църковните певци?

От свещената история е известно, че Сам Спасителят на Тайната вечеря пял псалми със Своите апостоли: „И като изпяха хвалебна песен, излязоха на Елеонската планина” (Мат. 26:3; Марк. 14:26) [1]. По-късно самите апостолите не забравяли да пеят свещени химни в прослава на Бога. Показателен е случаят, когато затворени в тъмница, апостолите Павел и Сила „се молеха и славеха Бога, а затворниците ги слушаха”(Деян. 16:25). Според св. Йоан Златоуст – в този момент тъмницата станала църква и всяко място било осветено от песнопението на тези светии.

Апостолите насърчавали вярващите да изпълняват песнопения и извън богослужение – да си спомним думите на св. ап. Иаков: „Страда ли зле някой между вас, нека се моли; весел ли е някой, нека пее псалми” (Иак. 5:13). Св. Йоан Златоуст в свое поучение казва: „Нека всички – мъже и жени, старци и деца да пеем духовни песни, особено на трапезата, при празници, при пиршества, защото тогава дяволът най-много козни кове…” [2].

Както споменахме, през първите три века от съществуването на Христовата църква богослужебните песнопения са били изпълнявани от всички присъстващи християни. Първоначално пеенето по време на богослужение се отличавало с простота и естественост, което позволявало песнопенията да бъдат изпълнявани от всички присъстващи. Всички пеели „с едни уста и едно сърце”. На богослужебните събрания се пеели предимно псалмите на св. пророк и цар Давид, от което разбираме, че първата богослужебна християнска музика била еврейската. За разлика от древното еврейско богослужение, в което се използвали музикални инструменти, в християнската църква инструменти не били възприети, тъй като човешкият глас е най-съвършеният музикален инструмент, използван за хваление на Бога. Макар еврейската музика да била първата християнска богослужебна музика, щом християнството се разпространило между гръцкия народ, гърците „не се забавили чрез своята висока култура да я погърчат”, като до времето на св. Йоан Дамаскин църковната музика била чисто гръцка [3].

На молитвените си събрания и богослужения първите християни, освен псалмите на Давид, пеели и старозаветни химни – две песни на св. пророк Мойсей „Поим Господеви” и „Вонми небо”; песента на пророчицата Ана „Утвердися сердце мое о Господе”; песните на пророците Авакум, Исаия, Йона. Били изпълнявани също така и новозаветни раннохристиянски химни – ангелското славословие „Слава в вышних Богу”, песента на Св. Богородица „Величит душа моя Господа”, песента на св. Симеон Богоприимец „Ныне отпущаеши”. Още в апостолските времена били съставени запазените и до днес Велико славословие, „Свете тихий”, „Да молчит всякая плоть” (из литургията на св. апостол Иаков), пеещата се както преди, така и след четене на Евангелието възхвала „Слава Тебе, Господи, слава Тебе”, входният химн „Приидите поклонимся” и др. Съществували и импровизирани песнопения, които се пеели на молитвените събрания – агапи [4]. За тях споменава древният християнски мислител и теолог Тертулиан (160 – сл. 220): „След измиване на ръцете и запалване на светилниците, всеки бива поканен в средата да пее на Господа, който както може – от Светото Писание или от себе си” (Тертулиан, Апология на християнството 39, 16-18). При такъв подем на духа и горяща вяра, каквито имали първите християни (непосредствено общуващи с очевидците на Христа – Неговите апостоли), възможността за такива импровизации била естествена [5].

В древната Църква се използвало т.нар. антифонно пеене, при което вярващите се разделяли на две групи, които пеели последователно. Църковното предание сочи св. Игнатий Антиохийски като светеца-духовник, въвел антифонното пеене в Църквата. За това пеене свидетелства и Плиний Млади в писмото си до император Траян, където казва, че християните „възнасят поредно помежду си песен на Христа…”[6].

Използвало се и т.нар. припевно или респонсорно пеене (responsorium – отговор), при което се редували солист и хор. Солистът запявал припева и пеел стихове от псалома, а хорът повтарял припева след всеки стих или група стихове, изпълнявани от солиста.

След обявяването на Миланския едикт от 313 г. и превръщането на християнската религия в равноправна с другите, от една страна, се отворил пътят към това – богослужението да става по-тържествено и пищно, а от друга, имало опасност вливащите се в състава на Църквата народи да внесат в богослужението непригодни за светия му характер мелодии. Св. Йоан Златоуст изобличава от епископската катедра църковните певци, които се държат неподобаващо: „Нещастен бедни човече! Трябваше с трепет и благоговение да повтаряш ангелското пеене… Но умът ти е омрачен от театрални сцени, и, това, което е там, ти внасяш в Църквата” [7]. На провелия се през 7 в. Шести вселенски събор било взето решение, което гласи: „Онези, които влизат да пеят в църквата, да не употребяват безчинни викания, да не насилват естеството до крясък и да не въвеждат нищо несъобразно и несвойствено на църквата, а с голямо внимание и умиление да пеят на Бога…” (75-то правило).

През 8 в. преподобни Йоан Дамаскин окончателно оформил и систематизирал т.нар. осмогласие, с което църковните химни се предпазвали от профанизиране. В периода 4-7 в. се появили много църковни песнописци и музиканти, които обогатили богослужебния чин. В християнското богослужение били включени различни нови песнопения – стихири, тропари, кондаци и др. Тъй като мелодическото богатство на песнопенията, използвани в богослужението, нараствало, то за качественото им изпълнение се изисквала съответна подготовка.

Вероятно още в началото на периода на свобода за Църквата (след 313 г.), в който по сполучливия израз на Петър Сарафов „горниците и катакомбите се заместиха от великолепни храмове” [8], пеенето в храма станало нестройно. Затова на Лаодикийския събор, състоял се през 363 г., въпросът за богослужебното пеене бил поставен на дневен ред и било решено – „Не трябва никой друг да пее в църквата, освен певци, които се броят в клира и пеят по книга…” (15-то правило на събора). Разглеждайки появата и съдържанието на това правило, авторитетният канонист епископ Никодим Милаш (†1915) пише: „Очевидно, това право на каноничните певци са присвоявали хора, нямащи никакви правомощия на това. С намерение да съхранят във всичко необходимите благоприличие и ред в църквата, лаодикийските отци, макар и да не забраняват с това правило на хората да пеят божествените песнопения в църква, им забраняват да правят това сами (…) сами да започват [пеенето на] божествените песнопения…” [9].

Въведената практика в църква да пеят само определени певци не се е спазвала във всички църкви, но в 6 в. във всички храмове пеят вече само специално подготвени лица – певци. Църковните четци и певци, както се вижда от лаодикийското правило, били числени към клира – като се отличавали, разбира се, от трите степени на свещенството: епископ, презвитер и дякон.

Трябва да се спомене, че и в Апостолските правила, с които започват почти всички сборници с правила на Православната църква, се споменава за църковни четци и певци. В 26-то Апостолско правило четем: „Заповядваме, щото от ония, които се броят в клира, само четци и певци да встъпват в брак по желание”. Епископ Никодим Милаш, позовавайки се на това правило при тълкувание на 15-то правило от Лаодикийския събор, твърди, че „от най-ранни времена в църквата е имало определени певци (ψάλται, cantores), получили посвещение от епископа и като такива принадлежащи към клира, в резултат на което били включени в списъка на църковнослужителите (εν τψ κανόνι), затова и наричани канонически певци (κανονικοί ψάλται, canonici cantores)” [10]. Можем да отбележим, че различното датиране (1-6 в. сл. Хр.), давано от различните учени на Апостолските правила [11], затруднява обективното разглеждане на въпроса за появата още преди 4 в. на специално упълномощени лица, които да пеят по време на богослужение. Отговорът на този въпрос би могъл да бъде получен като резултат на бъдещо сериозно изследване.

Хиротесия на архонт протопсалт на Вселенската патриаршия, извършена от Вселенския патриарх Вартоломей над църковния певец Панайотис Неохоритис

Четците и певците биват посвещавани в служение с хиротесия. Хиротесия (буквално ръковъзложение) наричаме посвещението в низшите църковни длъжности четец, певец, иподякон, на които обаче не се предават благодатните дарове в тайнството свещенство. Хиротесията се извършва извън олтара (за разлика от хиротонията, при която се дава благодатта на свещенството). Посвещавани в певци могат да бъдат само мъже [12].

Певците били разделени на два лика, два хора – десен и ляв хор, като водещ бил десният (както е и до сега). Десният хор е ръководен от протопсалт (първопевец), левият – от лампадарий. В Константинополската църква например (в която църковното пеене, можем да кажем, е институция) и до ден днешен възвеждането на архонт протопсалта и архонт лампадария става чрез хиротесия от Патриарха. Помощниците на протопсалта и лампадария са наречени доместици.

В древност при църквите на източните православни патриаршии, освен чинът на каноническите певци, съществувал такъв и на исократите. Исократите държат исо (от гр.  ίσον – равен), което е особен вид пригласяне, извършвано чрез произнасяне на гласни звукове, доминиращи в изпълняваната дума, върху основния или други тонове на мелодията, изпълнявана от певците. Исото е „музикално явление в осмогласното църковно пение от голяма художествена стойност.” [13]

Канонът от Лаодикийския събор, предписващ в храма да пеят църковни певци, е на повече от шестнадесет столетия. От него разбираме, че в храма трябва да пеят подготвени хора – професионални църковни певци. Както един мой приятел и начетен духовник отбелязва: „Богослужението е толкова сложно и комплексно, че трябва да има институт на професионалния певец.” Разбира се, това не означава, че миряните, познаващи църковните песнопения, не могат да пригласят на певците. Но това пригласяне да става с нужния усет, без да „надвикват” певците. Трудът на църковните певци изважда певческите композиции от сборниците и ги „помества” в ума и сърцата на християните. Затова пред всеки от църковните певци стои отговорната задача да бъде достоен проводник на музиката, издигаща сърцата ни нагоре.

Бележки

1. „Пял ли е Господ Иисус Христос?“
2. Ибришимов, Г. Духовни бисери от светите отци. Проповедническа антология. Б.м.,1992, с.34.
3. Сарафов, П. Ръководство за практическото и теоретическото изучаване на восточната църковна музика.С.,1912,с. 8.
4. Агапа, мн.ч. агапи (от гр. „агапа“ – любов) – „вечери на любовта“. Обичай на древната Църква, при който верните се събирали на обща трапеза, по време на която винаги извършвали тайнството Евхаристия и с това възпроизвеждали Тайната вечеря.
5.https://azbyka.ru/proisxozhdenie-i-istoriya-cerkovnogo-bogosluzhebnogo-peniya
6. Архимандрит Авксентий. Литургика.Част втора. П., 2007, с. 33.
7. https://azbyka.ru/proisxozhdenie-i-istoriya-cerkovnogo-bogosluzhebnogo-peniya
8. Сарафов, П. Цит.съч., с. 9.
9. https://azbyka.ru/otechnik/Nikodim_Milash/pravila-pomestnyh-soborov-s-tolkovanijami/#0_101
10. Пак там.
11. „Правилата на светите апостоли – произход и авторитет“
12. Все повече засилващата се тенденция жени да изпълняват църковни песнопения поставя пред църковната ни общественост важни и едновременно с това интересни въпроси.
13. Срв. Богоев, М. Учебник по източно църковно пение. Фотот. изд., С.,1992, с. 54-57.