Нови светци – вечни истини

В момент като сегашния, когато човешките ни немощи някак почти съборно вземат връх и виждаме, че сякаш настава време разделно – разделени сме и противопоставени по казуса с Украинската църква, а Македонският въпрос също тлее…; та може би точно тогава – сега! – имаме нужда от спомняне и завръщане към автентичната святост. И ето, в този смисъл, при последната си визита на Света Гора Вселенският патриарх Вартоломей обяви на всеослушание пред целия православен свят, че предстои канонизирането на четирима атонски старци:  

Даниил Катунакиот (1846-1929)
Йероним Симонопетрит (1871-1957)
Йосиф Исихаст (1895-1959) 
Ефрем Катунакиот (1912-1998)

Преди няколко месеца, през лятото, разказах подробно за малкото-огромно чудо и лична среща, която имах с предвкусената и подразбрана святост на Стареца Йосиф Исихаст – в текста “Следобедните светогорски селения“. Всъщност, той отдавна е честван и живян като светия – в Неа Скити, манастира Ватопед, из цяла Света Гора, Гърция и изобщо в Pax Orthodoxa е пълно с негови икони. В последните години на български език излязоха няколко книги за него: три томчета, преведени и издадени от нашия Зограф, две от тях с биографията на Стареца от едно отнеговите духовни чеда – Ефрем Филотейски, или Аризонски – под заглавие “Моят Старец Йосиф. Исихаст и Пещерник“, и книга на друго негово  чедо – Йосиф Ватопедски – озаглавена “Старецът Йосиф Исихаст. Живот, подвизи, учение“, както и още две – с писмата и поученията му – издадени от братството на Църногорския манастир “Св. св. безсребреници и чудотворци Козма и Дамян“. Тъкмо тези книги съм ползвал и при написването на този текст. В тях покрай Стареца Йосиф Исихаст се говори и за старците Даниил и Ефрем – съответно негови наставник и чадо.

В началото на месец ноември игуменът на Църногорската света обител, архимандрит Никанор, с патриаршеско благословение инициира среща-беседа с йеромонах Филип – игумен от скита “Малката света Анна“ към Лаврата на св. Атанасий на Света гора – Атон. На събитието присъства и Негово преосвещенство Поликарп – Белоградчишки епископ и Патриаршески викарий. А преводът от гръцки беше на г-жа Анула Христова. 

Йеромонах Филип е на Света гора от 45 години. Aвтор е на книгата “Преподобните отци на Атонската пустиня“, която чака своя превод на български. Той познава отблизо съвременното светогорско старчество, като го изследва в живия опит на Църквата и разказва за него. Идеята сега беше да разкаже за подготвените за канонизация старци, като с Ефрем Катунакиот, най-късно упокоилия се от четиримата, той е общувал отблизо и непосредствено. И понеже за Стареца Йосиф Исихаст безспорно се знае най-много, нека чуем разказа на йеромонах Филип за старците Даниил и Ефрем. За последния – Йероним Симонопетрит – почти не стана дума на беседата; няма и много отпратки и литература в онова, което е достъпно за обикновения мирянин. Очакваме фактическата канонизация, така щото наедно със служба и житие, да научим повече подробности за него. Да бъде представен той и в нашата поместна църква; да бъдат захранени и ословесени молитвите ни към него така, като се случи например със св. Лука Войно-Ясенецки и св. Ефрем Нови покрай популяризаторските дейности на журналиста Ангел Бончев.

* * *

Старецът Даниил бил випусник на богословското отделение на известното Евангелистко училище в Смирна, в което някога учил преподобният Никодим Светогорец. Още от младини наизустявал цели откъси от “Добротолюбието“, събрано от последния. Преди идването си на Света Гора бил духовно свързан с преп. Арсений от о. Парос.

Старецът Даниил започнал монашеския си живот в манастира “Св. Пантелеймон“. Около 1880 г., когато манастирът става руски, отишъл в Катунакския скит. Живял там до края на дните си в подвиг и писателски трудове. Добродетелният му живот и голямата му разсъдливост без време станали известни не само на Света Гора, но и извън пределите ѝ.

“От много години говоря за стареца Даниил. – разказва гостуващия у нас йеромонах Филип – И честно казано, не съм чувал друг да говори за него. Той беше последовател на коливадите, конфронтирали се с Просвещението след 1830 г. Това е поколението на св. Козма Етолийски, Евгениос Вулгарис, св. Атанасий Париос и др.“.

Тук се налага кратка историческа справка. В тесен смисъл “коливадите“ (оттам и донякъде пейоративно поставеното им прозвище) се противопоставят на нетрадиционната практика да се пренасят помените от събота в неделя. Техният довод бил, че тази практика помрачава възкресния и празничен характер на Господния ден. Но тяхната мисия е много повече от това. Следват бележки от гръцкия духовник, богослов и преподавател в Солунския Аристотелев университет – протопрезвитер проф. Теодорос Зисис – за вече посоченото противопоставяне на техните възгледи спрямо духа на Просвещението:

“Известно е, че коливадите бяха против “европействащите” представители на “новото елинско просвещение”, усвоили идеите на френското просвещение и на френската революция (дори на Волтеровия атеизъм). Те именно, тези “европеизатори” на елинизма го насочиха към класическата древност, поддържайки атеизма и развявайки като знаме светското мъдруване, светската наука, те подценяваха и дори потъпкваха божествената премъдрост. Рационализмът, науката, свободата станаха новите божества на движението на просвещението. Византийският синтез, където се осъществява запазването и засилването на здравите елементи на елинския дух в служба на божествената проповед на любовта, на смирението, на помирението, изхождащи от евангелската проповед на Кръста, бяха изоставени и подценени.”

Но да се върнем конкретно към разказа на йеромонах Филип за стареца Даниил:

“В негово време нямало разпространени книги и за да прочете нещо, изпращал някой работник да извърви 10 часа, за да му донесе книга от Есфигмен обратно в Катунакия. На 25 години вече бил изчел св. Йоан Златоуст 5 пъти, всичките му творения. Старецът Даниил много добре хармонирал и съвместявал в себе си добродетелта и познанието. Притежавал истинска православна нравственост. Сега с предложението на Патриарха ще станат известни неговите дела. Ще бъдат преведени творенията му на различни езици. Например съществува книга-диалог между него и св. Нектарий Пентаполски. Това всъщност е писмо, с което св. Нектарий утешава бъдещия св. Даниил, че изпитанията и скърбите са предвестници на философията; че никой не заобичва Премъдростта Божия именно без скърби. А докато бива утешаван, Даниил на свой ред пише правилата на женския манастир на св. Нектарий в Егина.“

А още като млад мирянин, току-що пристигнал на Света Гора, преди да бъде дори послушник и в търсене на духовен старец, при него отива младежът Франциск – светското име не на кого да е, а на стареца Йосиф Исихаст. До голяма степен именно Старецът Даниил определил бъдещия му монашески и подвижнически живот.

Така например когато на служба му давали да чете Псалтира, го четял превъзходно, без грешки и без запъване. Притежавал прекрасен дар на четец. Изпълнявал това послушание и на храмови празници в други каливи. Четейки, Франциск непрестанно плачел.

В малката си община старецът Даниил се придържал към златната среда – не много строг пост, но не и разпуснат живот. Предпочитал път, който е и достъпен, и безопасен. Но подвижническата ревност на Франциск искала нещо по-голямо. В общината всички послушници на Стареца по време на трапеза се хранели, а Франциск само гледал в чинията си. Казвали му:

– Яж, Франциск, яж.
– Да бъде благословено.          

Отговарял “Да бъде благословено“, но не ядял и не възразявал.

Отците спели, а той бодърствал и казвал Иисусовата молитва. Имайки подвижническа и духовна нагласа, се трудел много. От него, новоначалния, вече можело да се взима пример. Но той не намирал там успокоение, понеже жадувал за безмълвие. Старецът Даниил разбрал това и казал на Франциск:

– Дете мое, животът тук не е такъв, какъвто търсиш. Много си аскетичен. Не си подходящ за нашата община. Отиди в някоя пещера (оттам и “Пещерник“ – бел. авт.), а аз ще ти намеря брат (вероятно се има предвид Стареца Арсений), за да сте двама, защото не е добре да живееш сам – има голяма опасност да паднеш в прелест.

– Да бъде благословено, Дядо. – отговорил Франциск.

Така той се заселил в уединената и безмълвна местност Вигла, недалече от пещерата на св. Атанасий Атонски, но продължил да ходи за съвети при Стареца Даниил.

Йеромонах Филип добавя щрихи към образа:

“Във времето на Стареца Даниил се яви Новият календар. Той успя да запази един среден път, защото по това време Света Гора и Гърция се бяха разделили. По същия начин бяха и Папа Ефрем (бел. авт. – Ефрем Катунакиот, за когото ще стане дума след малко), както и Йосиф Исихаст. Така че в края на краищата те си останаха с Църквата. Не създадоха еклесиологичен въпрос оттова. В тяхното богословие те бяха истиннни.“

* * *

За Стареца Ефрем Катунакски (Катунакиот) четем във втория том за стареца Йосиф Исихаст, написан от стареца Ефрем Светогорец, но и в книгата  на Монах Йосиф Ватопедски “Блаженият послушник“, преведена отново от Зографското братство.

Та той произхождал от Тиванското село Амбелохори, от бедни родители. Дядо му бил свещеник. Завършил гимназия, което по онова време не се случвало често. През 1933 г., 21-годишен, отишъл да монашества при о. Никифор на Света Гора. Юношата имал много добри намерения, но липсата на истински светоотечески пример и богословска подготовка му стрували скъпо. Единствената му помощ в духовния подвиг били житията на светиите и светоотеческите писания. Самият той описва този период от живота си с о. Никифор така: “Те бяха прости хора. Ръкоделие, служба и нищо повече. Когато дойдох на Света Гора, търсех нещо, но сам не знаех точно какво. Денем се занимаваш с ръкоделие, нощем изпълняваш духовните си задължения, но това не ми даваше пълнота, не ми носеше удовлетворение. Исках нещо по-високо, нещо по-голямо. Старецът Никифор бе добър, но не можеше да ме упъти по път, който сам не бе изминал, понеже не го познаваше“.

Йеромонах Никифор живеел в Катунакя. Ръкоделието му било да прави дървени печати за просфори. Имал двама послушници – о. Ефрем и о. Прокопий – към които бил много суров. Ако не успеели да изработят по 8 печата на ден, не им давал хляб. Ето как те изковавали в себе си търпение, смирение, безгневие и кротост. И междувременно правели най-хубавите печати. Йеромонах Никифор много уважавал Стареца Йосиф Исихаст и идвал в каливата му да служи литургия. През 1935 г. с него започнал да идва и о. Ефрем.

Веднъж, в началото на познанството си със Стареца Йосиф Исихаст, като се изкачил в скита “Св. Василий“, о. Ефрем го заварил на молитва. Старецът прегърнал главата му и продължил да се моли, без да казва нито дума. Имал такъв обичай да се моли за младите монаси. О. Ефрем прошепнал, желаейки и той да стане причастник на благодатта:

– Дядо Йосифе, сам ли ще изядеш всички курабийки?

В отговор – леко побутване с лакът. О. Ефрем приел това като указание да замълчи. След малко Старецът дошъл на себе си и рекъл:

– Дете мое, душата ти е не само чиста, тя е непорочна.

Бил получил известие за това в молитвата.

О. Ефрем наистина много бързо напредвал в духовния подвиг и друг път Старецът Йосиф му казал:

– Много бързо тичаш и се боя за теб. Други прекарват цял живот в подвиг и не вкусват такива състояния. А на теб Бог толкова бързо ти даде това!

А о. Ефрем смирено отговорил:

– Дядо Йосифе, ако Бог ми дава да ям месо, ще му кажа ли, че искам боб?

И така, от един момент нататък Старецът Йосиф не позволявал на никого друг, освен на о. Ефрем, да служи при него литургия и много се радвал на умилителната атмосфера, която се създавала по време на нея. Казвал:

– Мисля, че на цяла Света Гора не служат литургия по-добре, отколкото при нас в нашата смирена църквица.

Чрез послушанието о. Ефрем достигнал до такава висота на добродетелта, че о. Арсений, духовен събрат на Стареца Йосиф Исихаст, се удивлявал и казвал: “Виж го само! Ние извършвахме такива сурови подвизи, а той само с послушание надмина всички ни“. Послушанието му обаче било чисто мъченичество, защото о. Никифор се отнасял крайно сурово към него в продължение на десетилетия.

Поради простотата и послушанието му обаче имало и забавни случки. Веднъж Старецът Йосиф заръчал на о. Арсений да сготви за младия о. Ефрем треска с лук и хорта (различни видове ядливи диворастяши треви, които атонските монаси готвят). О. Ефрем се хранел в нозете на Стареца. Взел си чинията, сложил си хляб, почнал да яде рибата, дъвчел, дъвчел…

– Дъвчи, отче – казал му Старецът.
– Не се дъвче, дядо!
– Сигурно ти се е паднала кожа от треската, която не се реже. Я да погледна.

Погледнал и какво да види? Вместо риба – някакъв сварен парцал.

– Ей, Арсений! Какъв е тоя парцал тук?!
– Прости! Нямам очила!

Самият Ефрем Катунакски признава: “Единственият човек, когото съм възлюбил през живота си, бе старецът Йосиф Исихаст; и единственият човек, от когото съм се боял, бе той. Страх и любов – заедно.“ О. Ефрем имал такова благоговение към него и о. Арсений, че винаги в началото и в края на молитвеното си правило казвал: “По молитвите на светите отци Йосиф и Арсений…“.

Йеромонах Филип разказва и за личното си общение с, както свойски го нарича, Папа Ефрем:

“Още на 17 години отидох при него, а той ми каза повече да не се връщам обратно в света и да остана на Света Гора, което аз и направих по послушание към него. Папа Ефрем беше свят човек. Той самият много се подвизаваше в послушание към един старец, който на практика не беше добре, имаше психически проблеми (вероятно о. Никифор). Но въпреки всичко той му остана докрай в послушание. Беше достатъчно само да видиш папа Ефрем, за да получиш духовна полза. Това го има и в светоотеческите писания. Двама отци – старец и чадо – стоят един до друг. Старецът се обръща към духовното си чадо: “Питай ме нещо, де! Защо нищо не ме питаш?“, а другият отговаря: “Достатъчно ми е да те гледам, отче.“ И папа Ефрем така недоумяваше – защо никога не питам, при положение, че толкова много хора идват при него и му задават всякакви въпроси. И аз му отговарях по същия начин. До себе си той винаги виждаше Христос. По време наизпитания обичаше да ми казва: “ВНИМАНИЕ И МОЛИТВА!“ (двете думи на гръцки са идентични).

Йеромонах Филип разкрива и интересни подробности за отношенията между Ефрем Катунакиот и св. Паисий Светогорец: 

“Не е нещо неестествено двама свети хора да имат разногласия помежду си, защото в това именно се изявява човешката природа. Тя е надмогната изцяло единствено от Божията Mайка – Нашата Пресвета Богородица и именно затова тя е родила Христос. Примерно аз съм виждал как понякога Папа Ефрем и Старецът Паисий спореха. Това не е нещо лошо. При нас е силно собственото ни, лично мнение – онова, което произтича от нашите страсти. Но пък да ви кажа и страстта е нужна на човека, защото без да има страст в тебе, ти не можеш да се помолиш, нито да песнопееш, нито да иконописваш.”

Днес, в олтара на църквата “Св. Лука“, където йеромонах Филип служи, има две снимки, на практика със статут на икони: на св. Серафим Саровски и на неговия папа Ефрем.

* * *

В края на беседата йеромонахът обобщава в цялост за четиримата, които предстои да бъдат причислени към лика на светиите:

“Тези свети хора бяха много дружелюбни, прощаващи, утешаващи. Личеше им тяхната доброта към хората – в духа на онова, което казва св. Йоан Дамаскин: “Светлината на монасите са ангелите, а на миряните – монасите.“

Тези четирима нови светци са пребъдвали в Истината. Имали са добра връзка и взаимоотношения с Църквата, с църковната управа. Живели са в тежки времена, но са останали в кораба на Църквата. И още нещо хубаво от бъдещото им вписване в агиографията: целият Божий народ – духовници и миряни – ще разберат, че в нашата съвременност все още живеят светци и че светци не са само онези от древните книги, живели някога много отдавна. Вселенският Патриарх всъщност  показва на народа, че светостта е нещо, което се случва и придобива. Сега стои въпросът кой ще им напише службата, защото тя трябва да е богословски издържана. Аз бих искал да бъде съревнование – множество хора от цял свят да я напишат и да се избере най-добрата. Но едно е сигурно…

Там, където са сега, те се молят за нас.”