Някои съвременни проблеми на Православието в България

Без здрава ценностна система, без вяра в нещо непреходно народът губи ориентация и се увлича от нови, нездрави и дори пагубни учения. Затова смятам няма защо да се убеждаваме – фактите са налице. Необразованият духовно народ лесно става подвластен на низши вярвания, на фанатизъм, религиозен фундаментализъм, шовинизъм и нетърпимост. Всичко това може да доведе до социални напрежения с непредвидими последици.

Днес често пъти се говори за Българската Православна Църква (БПЦ), за църковния разкол и срамните сцени, свързани с него. Обществото се пита: Това ли е Православието? Това ли е неговото лице? Смятам, че ако всеки отговори за себе си донякъде на тези и на свързаните с тях въпроси, би могло да се стигне до някакво общо разбиране на проблема.

В тази връзка, според моето дълбоко убеждение, днес основният въпрос, който стои пред обществото ни е липсата на съзнание за това какво е Православие. Наследената от комунистическото минало религиозна непросветеност е толкова голяма, че дори има и хора, които в дущата си са вярващи, но се срамуват да признаят, да изповядат, че приемат Иисус Христос за свой Спасител, срамуват се да се прекръстят на обществено място или се оглеждат някой да не ги види и да им се присмее. Изповядването на исконната българска вяра вместо да е гордост се е превърнало в срам. Това е ясен признак за обърнато обществено съзнание, за дълбока духовна травма.

От това състояние ясно проличава колко изначални са причините за духовната криза, макар на пръв поглед да изглеждат дребни. Защото, според учението на Евангелието, всичко започва от сърцето на човека. Който се срамува от Църквата, който се срамува да се нарече християнин, бяга от своето спасение, отдалечава се от Иисуса Христа. “Защото, казва Иисус Христос, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си” (Марк 8:38).

От другата страна пък е войнстващото невежество – обвинителите, тези, които са готови много бързо да оправят делата в Църквата, яхнали една или друга политическа идея, успели много бързо да усвоят политическата хамелеонщина. Такива “войни” за Църквата обаче са най-жалки, защото ако попитате някого от тях за елементарни принципи, заложени в учението на Православието, едва ли ще разбере за какво става дума. Явно е, че тук има духовна слепота, за която Евангелието казва: “слепи водачи на слепци” (Мат. 15:14). За такъв тип поведение звучат отново евангелските думи: “Лекарю, изцери се сам” (Лука 4:23).

Днес съблазънта да бъдем учители и спасители на Църквата е много голяма. Но православният християнин е в Църквата, за да спасява себе си, а не нея. Тя спасява него, а не обратното! Другото твърдение е просто израз на неграмотност по отношение на Църквата.

Разбира се, много лесно е да се правят общи констатации без да се предлагат възможности за решение. Според мен, за да може човек да стигне до някакви решения, тоест яснота поне за себе си, трябва да започне от началото на началото – да си отговори на въпроса: какво е Православие?

Според моите наблюдения днес образът на Православието се свързва най-вече с институцията на БПЦ, с представите, които се изграждат от средствата за осведомяване и случайно прочетени, често пъти съвсем некомпетентни мнения за него. Общественото съзнание се занимава преди всичко с феноменалната, външната страна на православната Църква. Към нея се отнасят като към обект, като към нещо, което може да бъде обективирано, овеществено или в образа на полуграмотния и окъсан селски свещеник или на разменящите си непристойни за висши духовници нелицеприятни думи митрополити от екрана на телевизията. Изгубено е съзнанието за светостта на Църквата, съзнанието, че човек отива в храма не заради духовника, а заради Бога. Съблазънта днес е да се опитваме да “спасяваме” Църквата. Битовото православие се приема едва ли не като самата същност на Православието. На основата на битовизма и загубата на духовност българинът казва: “Не слушай какво ти говори попа, а го гледай какво върши”. С това той напълно е изкривил Евангелието където Иисус Христос учи Своите ученици как да се отнасят към книжниците и фарисеите, които официално, по задължение, както днешната църковна йерархия, се грижели за вярата: “На Моисеевото седалище, казва Иисус Христос, седнаха книжниците и фарисеите, затова всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте, защото те говорят, а не вършат” (Мат. 23:2-3).

* * *

Поради обстоятелството, че все още не е въведено религиозно образование в училищата, е нужно всеки да се ограмоти поне малко, ако иска да си изгради представа за Църквата. Това е особено важно за общественото съзнание предвид разделенията, които съществуват днес. Основното, което трябва да имат предвид  всички, от които зависят отношенията между БПЦ и държавните институции е, че Църквата не е само институция. Освен видимата си страна тя има и невидима. Нейните граници започват тук и свършват на небето. Видимата страна, структурата, администрацията е следствие от съществуването на невидимата, духовната, а не обратно. Пълнотата на Църквата се състои не в нейното количество, а в нейното качество: “Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20), казва Иисус Христос. Основното в Църквата е нейното единство. Църквата е една. Когато говорим за много “църкви” това е само в относителен план, условно. Иисус Христос е основал една Църква, а не много “църкви”.

Единството на Църквата се състои в единството на нейното догматическо учение. Следователно основополагаща истина на православното учение, е че има една единствена Църква. Църквата е една именно поради единството, непромененосттта и пълнотата на своето учение. Тоест, Православната църква е една (навсякъде по света), светá (защото неин глава е Иисус Христос, Който я осветява), съборна (вселенска), защото включва в себе си всички вярващи (тези, които изповядват точно православното учение и тези, които са отминали – обикновените вярващи и светците) и апостолска, защото всеки християнин, както своя Учител е длъжен да учи и свидетелства за Истината и като свидетелстващ той е пратен, тоест той е апостол.

Единството на Едната Православна Църква се крепи на нейното догматическо учение. Който се отдели от догматическото единство се отделя и от единството на Църквата. Така той отпада от нейната пълнота и се изключва от евхаристийно общение с нея. Такъв човек или група стават еретици (сектанти).

Живеейки във времето и пространството обаче, създавайки свое общество, Църквата се нуждае и от правила за регулиране на вътрешния си живот. Тези правила (канони)  са приети от цялата съборна Църква и са общовалидни за всички. Върху тях се крепи каноничното единство на Православната църква. Каноните са приети в историческото развитие на Църквата и за тяхното правилно прилагане е разработено т. нар. канонично право. В Църквата съществува и канонично съзнание. Затова всеки, който загуби това съзнание и се отклони от каноничното единство на Църквата се превръща в разколник (схизматик), отцепник. Той също бива лишаван от евхаристийно общение. Проблемът с всеки разколник е не само, че той се лишава от общение с група вярващи около него, но и от общение със самата съборна Църква.

* * *

Пристъпваме към един от най-важните и деликатни въпроси – отношения между Църква и Държава. Този е въпросът, който създава много проблеми днес на българското общество. Смея да твърдя, че това се дължи на религиозна неграмотност и непознаване на механизмите на управление на Православната Църква. Ето защо особено важно е да се знае, че Едната Съборна Църква съществува като отделни духовни и административни структури в различни страни. Това са поместните православни църкви, каквато е и БПЦ. Макар и автокефална в своето вътрешно административно управление и духовен живот, БПЦ не е независима от цялото Православие. Като поместна православна църква тя е задължена да спазва догматичното и канонично единство на Едната Църква. По такъв начин тя е Църква само дотолкова, доколкото е в такова единство с всички останали поместни църкви. Отпадането от това единство води до ереси или разколи.

В историческия процес обаче Едната Църква като цяло и в лицето на поместните църкви е търпяла различни сложни взаимоотношения с Държавата. Така се е наложило Едната Православна Църква чрез местната си структура, тоест поместната църква, да урежда отношенията си с държавата, в която се намира. За целта се създавали специални местни закони, устави и т. н., тоест правила за взаимоотношения. Тези правила важат само за конкретната поместна църква и нейните отношения с Държавата. Известен е византийският номоканон, създаден с такава цел.

Когато между Църква и Държава съществуват добри отношения се говори за т. нар. симфония. Тогава отношенията се градят на взаимноприетите и признати правила за поведение. Когато обаче настъпят тежки моменти като чуждо политическо робство, комунистически или фашистки режими, обикновено се прави опит поместната църква да се подчини на политическите структури и на Църквата се налагат по насилствен начин нови правила и отношения.

При така създалото се ново положение Църквата вече не е задължена да се съобразява с политическата власт. Тя следва евангелската повеля, че “трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци” (Деян. 5:29). Когато не може нормално да изпълнява своите функции, тя излиза на по-високото общовалидно ниво – на каноническото. При това състояние на нещата тя вече може и да не се съобразява с това, което Държавата иска от нея, тоест да не приема условия и изисквания, които Държавата поставя в разрез с нейното учение и вътрешен живот.

Следователно може да се случи така, че отделен служител на Църквата или самата тя като цяло да са незаконни (нелигитимни) за Държавата, но да са канонични в лицето на Едната Православна Църква. Тогава канонът взема връх над местните закони и правила. Това се утвърждава от признанието, което има поместната църква от другите поместни църкви (какъвто е случаят с БПЦ) и по такъв начин от Едната Православна Църква.

Става така, че ако Държавата е нарушила правата на една поместна църква, тя нарушава правата и на цялата Православна Църква. Такъв е случаят и днес с разкола в БПЦ. За вселенското Православие истинският синод е този, който е каноничен, тоест този, който е признат от него. Съвсем друг е въпросът дали това се харесва на Държавата или не, дали удовлетворява нейните конюнктурни политически или други интереси.

Важно е да се отбележи, че в нашия случай същността на въпроса за разкола не се свежда до това дали са основателни исканията или обвиненията на разколниците, а до самия факт на разделение. Разделението се смята за изключително голям грях, който не може да се заличи, според отците на Църквата (св. Киприян Картагенски), дори и с мъченическата смърт.

Ако трябва да има решаване на проблеми, дори изобличения и обвинения, то те трябва да станат в рамките на Църквата, а не да се излиза от нея: “Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме…ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама…ако ли пък не послуша тях,  обади на църквата; но ако и църквата не послуша, нека ти бъде езичник и митар” (Мат. 18:15-17), казва Иисус Христос… Ясно е, че неподчинението на съборния принцип води до отпадане от Църквата. Това означава, че всеки член от Църквата дори и Св. Синод не е застрахован от грешки и слабости. Но ако трябва да стават промени, ако трябва да се лекуват слабостите те трябва да стават посредством църковните механизми, те трябва да стават отвътре, а не чрез разделяне.

Според православното учение, непогрешима е цялата Църква в нейната съборност, а не отделен неин орган или личност (както е при римокатолицизма). И както Православната църква не признава непогрешимостта на римокатолическия папа, по същата логика тя не признава за непогрешими отделни свои структури като Св. Синод или личности, като духовници или богослови.

* * *

До тук споменах само малка част от проблемите, които трябва да се преодолеят до изграждане на отговорно обществено съзнание и поведение по отношение на Църквата. Разбиремо е, че за това се изисква време и преди всичко добра воля. Проблемът за вярата на българина не е проблем само на вярващите. Той е проблем и на обществото като цяло, проблем е и на политиците. Защото едно разбито духовно пространство води до нахлуване на чужди духовни образци, разклащане на духовните устои и оттам до разбиване на държавата. Без здрава ценностна система, без вяра в нещо непреходно народът губи ориентация и се увлича от нови, нездрави и дори пагубни учения. Затова смятам няма защо да се убеждаваме – фактите са налице. Необразованият духовно народ лесно става подвластен на низши вярвания, на фанатизъм, религиозен фундаментализъм, шовинизъм и нетърпимост. Всичко това може да доведе до социални напрежения с непредвидими последици.

Ето защо пред всички нас – вярващи или невярващи  –  стои един основен за разрешаване въпрос: нуждата да се даде възможност на БПЦ да се възстанови и оздравее. Защото който познава съвременното състояние на поместните православни църкви не може да не признае с болка, че състоянието на БПЦ сред тях е най-окаяното. Никога в нашето историческо битие не сме били в по-тежко църковно състояние. Бих се радвал, ако някой докаже противното. Защото и в най-трудните години на робство врагът е бил външен, видим. А днес врагове сме  си ние и няма от кого да се оплакваме. Ето защо, за да се промени това състояние е нужна обществена подкрепа на различни нива. За да се достигне до такава подкрепа обаче е нужно да се разбере какво е Православието. Без ясно съзнание какво означава Православието е невъзможно да се разбере и какво е БПЦ, не могат да се разберат действията и реакциите на църковните йерарси и служители. Православната църква е стожер на националното единство и който подкопава този стожер, подкопава и единството.

Православната църква носи благословение на народа и чрез своите тайнства и божествена мисия го прави неразделна част от небесната Църква. По такъв начин тя му дава възможност да живее в пълнота своя живот – духовен и материален – и така да засвидетелства истинносттта на думите на Спасителя “Аз дойдох, за да имат живот и да имат в изобилие” (Иоан 10:10). А духовното и материално благополучие на българския народ е духовно и материално благополучие на всеки един от нас, на нашите семейства. То е ясно свидетелство за действието на Божията благодат.

© Омофор