Откъде са парите на Църквата

Не миризмата на восък и тамян посреща посетителя при влизането му в някои православни храмове, а звънтене на монети и разговори за пари. Свещи, иконки, светено масло, просфори*, кръстчета – всичко това се предлага по “сергиите за свещи”, разположили се пред входа на храма или дори в самия храм.

Който познава Евангелието, веднага ще се сети за това, че Христос е изгонил търговците от храма. Който не го познава – е, все ще се намерят “добри хора” от някоя секта, дето няма да си спестят удоволствието да тикнат пръст в чуждия грях. С гневно недоумение ще ви посочат те очевидното противоречие между православната Църква и Евангелието… Но нали и православните свещеници четат Евангелието. Защо тогава в храмовете ни звънтят пари?

Пари почти нямало (особено на село). Хората донасяли в храма частица от това, което сами направили и отгледали. Те не купували свещи в храма, ами си донасяли свои от къщи. Те не купували в храма тубичка с елей за домашното кандило, а донасяли със себе си направения със собствени ръце зехтин. Те не купували просфори от храма, а донасяли свой, домашен хляб или брашно. Те не купували от църковното магазинче тамян, внесен от чужбина, ами споделяли с храма смолата, събрана от тях. Това, което ние днес от храма изнасяме, хората (особено селяните) преди не повече от сто години го внасяли там.

Селянинът разбирал, че не е творец на своята реколта. Да, трудът му и вложените усилия са големи. Ала без дъжда и слънцето – щеше ли да даде плод разораната от него земя? През цялото време на усилния полски труд гледал той с надежда към небето. Сега реколтата е прибрана – и чувството му за справедливост го кара да бъде благодарен на Небето. Частица от реколтата си, частица от своя труд донася той при олтара: “Ти ми го дарува този дар, Господи и аз ти благодаря за него и ти нося ответен дар, макар и символичен”.

Тъкмо в това е смисълът на освещаването на меда, ябълките, гроздето през августовските църковни празници**. Ябълките няма да станат по-сладки или по-свети от донасянето им в храма. Просто душата се учи да бъде благодарна. Както бе отбелязал веднъж английският писател Честертън, религиозното възпитание на детето започва не от момента, в който бащата почне да му разказва за Бога, но от мига, в който майката го научава да каже “благодаря” за хубаво изпечената баница

И тъй, хората донасяли частица от своя труд в храма. Точно както днес на панахида, споменавайки близките си “за Бог да прости”, хората носят от дома сладкиши, ябълки, медени питки, захар, палачинки и ги слагат върху панахидната маса. След края на молитвата част от донесеното се раздава на свещенослужителите, друга на присъстващите в храма, трета на бедняците и просяците пред него. Точно това ставало някога и с най-важната църковна служба – Литургията. Хората донасяли от къщи хляб и вино и ги предавали на свещеника с молба да се помоли за тези, които донесли даровете и тези, заради които те са донесени. Това е, което днес се нарича “просфора”. На гръцки думата просфора означава “принос”. “Просфора” е това, което се донася в храма, принася се в жертва, а не това, което се изнася от него.

Ала днес хората не пекат вкъщи хляб и не правят вино. Нещо повече – нито домашното печене на хляб (в онези семейства, в които то се е запазило), нито домашното правене на вино или свещи могат да послужат като основен поминък за някого. Хората днес живеят с други професии и те са, които им дават поминъка и прехраната. И все пак, каквото и да работи човек, неговата религиозна съвест му напомня: в труда си ти се ползваш от даровете, талантите, възможностите, които ти е дарил Творецът. Тогава поне една частица Му върни в Неговия храм с благодарност. Ала как инженерът или трактористът, журналистът или учителят ще донесат частица от труда си в храма? Детайл от трактора ли да донесат, или вестникарски брой с излязлата статия?.. – Какво пък, имаме си знаци, които изразяват плодотворността на труда в най-различни сфери. Това, което политикономията нарича “всеобщ еквивалент”. Парите.

Част от това, което човек е изработил, той под вид на пари го донася в храма. Тези хартийки той обменя за онова, което не е направил сам, но което е необходимо за службата в храма: свещи, хляб (просфора), вино, елей, тамян. За чуждия поглед тук се извършва явно търговска операция: пари се обменят срещу предмети. В действителност нещата са други. Човекът е донесъл жертвата си. Ала банкнотата не можеш да я запалиш наместо свещ, нито монетата да я туриш в кадилницата наместо тамян. Какво пък – Църквата вече се е погрижила необходимите вещества и предмети да са налице. Не трябва да си правиш свещ у дома и да я носиш после през половината град. Пред църковния праг богомолецът може да поднесе жертвата си във вид на монета, а вътре да пристъпи вече със свещ в ръка.

Данъчната инспекция съзира тук търговски акт. И разбира се изисква да се сложат касови апарати в храмовете и да се плаща “данък печалба” от продажбите на свещи и просфори. В какво е лъжата тук? – Че човека го принуждават да си даде жертвата съвсем не на тези, на които той я е донесъл. Човекът донесъл жертвата си в храма, а данъчната инспекция казва: не, ето тая част ще я приберем ние. Но ако хората днес се доверяват повече на Църквата, отколкото на държавата, виновна ли е Църквата за това?

Законодателството гласи, че ако предприемач пожертва част от печалбите си за Църквата, то пожертваната сума се изключва от данъчното му облагане. Тогава защо това правило се забравя, когато става дума за стотинчиците, които слабите, бедни, но живи люде (а не някакви си “юридически лица”) донасят пред храмовия праг?

Ние не виждаме в това акт на покупко-продажба. “Сергията за свещи” – това по-скоро е онази малка вратичка, през която хората от съвременната цивилизация могат да прекрачат безболезнено (поне в едно отношение) в света на древната традиция. И затова ние не смятаме, че присъствието на “сергия за свещи” в храма нарушава евангелската заповед или данъчния кодекс.

При срещите си със свещенството патриарх Алексий неизменно подчертава: в храмовете не трябва да се чуват думите “цена”, “стойност”, “заплащане”. По-добре да се говори за “жертва за свещ”, “пожертвувание за молитва”. А има храмове, в които свещите се предлагат без каквито и да е разговори за пари. Свещите просто си лежат, а до тях стои кутията за пожертвувания. Някой с оскъдни средства ще вземе безплатно. Ала нерядко хората пускат в кутията не онази една рубла, колкото реално е струвала свещта, а пет или десет рубли, – разбирайки, че това не е обмяна на еквиваленти, а жертва…

Сега става разбираемо, защо от църковна гледна точка вършат грях онези, които купуват (в този случай – наистина купуват) свещи от улични търговци или светски магазини, а не в храма. Ако свещта е символ на нашето горене за Бога и нашата жертва за Него, то какво ще излезе, ако я купим от някой бизнесмен? Та свещта не се моли за нас, вместо нас. Свещта само ни напомня за молитвеното горене, което трябва да е в сърцата ни. Свещта днес вече не е средство за осветление на храма или жилището. Тя е въплъщение на мъничката жертва, която сме донесли в храма. Тази мъничка жертва е символ на най-великата жертва, която християнинът е длъжен да принесе на Бога: “Сами себе си и един другиго и целия живот наш на Христа Бога да предадем.” Ще можеш ли да я кажеш тая молитва с открадната свещ в ръката си? Такава жертва отива не в храма, а покрай храма. И такава свещ гори не пред Бога, а пред нашия егоизъм и дребнавата ни “икономия”.

Свещта, купена на улицата и донесена в храма, не е жертва, а нещо противоположно. Това е стотинчица, открадната от храма. Колкото и да ни уверяват уличните търговки, че свещите били “осветени”, “софрински”, “църковни”, те всъщност предлагат на събеседниците си съучастие в грях.

Да, в миналото хората наистина донасяли свещите си в храма, а не ги купували от него. Но тогава те плащали още и църковен “десятък” (дори и не под вид на пари, а като част от реколтата). Днес православната Църква (за разлика от много протестантски общини) не зове богомолците си към една толкова чувствителна – десетпроцентова – жертва. Но дори и най- мъничката жертва трябва – за да престане да е акт на покупко-продажба и да добие духовно-значим характер – да бъде донесена в храма, а не хвърлена на уличните спекуланти.

Днес думите “жертва” и “жертвеност” не са популярни. Ала колкото по-настойчиво рекламата и масовата култура ни внушават, че трябва да се живее възможно “най-вкусно” и че “удоволствието не можеш си го отказа”, толкова по-важно е за Църквата да противостои на тази обезчовечаваща мода. Не за пари е нашият спор с данъчната полиция, дето се блещи в “покупко-продажбите”, привиждащи й се всеки път в храмовете. Тъй да се гледа на църковната жертва, принасяна от хората, е все едно като да се вижда в светото Кръщение само закаляваща процедура. Та нима за закалка се кръщават хората? Разбира се и ставащото в кръщелнята можем да преценим според физическите закони и да си спомним не Христос, ами Архимед: съпоставяме теглото на тялото и масата на изтласканата вода… Ала не за да качи нивото на водата в купела се потапя в него човек… И както ставащото в кръщелния купел не се осмисля с Архимедовите закони, тъй и това, което става пред сергията за свещи, не може да се опише по законите на Адам Смит, Карл Маркс и Егор Гайдар.

Тук имаме не търговия, а възпитание на душата. Осъзнай малкия жест, който извършваш пред църковната сергия, не като обичайна търговска операция, а като начална жертва – и много неща ще почнат да се променят в душата ти. Не купена за пари свещ със съзнанието за изпълнен купувачески дълг трябва да палиш върху свещника, но с огънчето на жертвеността да осветляваш жизнения си път. То е дреболия, разбира се. Ала и тази дреболия може да му помогне на човека да осъзнае, че освен работа в този свят има и служение. Освен онова, което се купува и продава, има го и онова, което се жертва.

Свещите, необходими някога за осветляване на храма, днес са изгубили това свое предназначение. Храмът се осветлява с ток, а за тока трябва да се плаща. Откъде ще вземе храмът пари за сметките си с градските служби, ако хората дори свещите почнат да ги купуват от уличните търговки?

Че Църквата има за какво да харчи пари, е разбираемо. Строеж и реставриране на храмовете, заплата за свещениците и певците, пазачите и чистачките. Суми за издържане на семинарии, неделни училища, църковни гимназии и болници. Наемане на помещения за извънхрамовите беседи и лекции, купуване на ефирно време за радио- и телепроповед. Издържане на централния апарат и задграничните мисии и представителства… Откъде може да ги вземе Църквата тия пари?

Някога по-големият дял на тези средства идвал направо от държавния бюджет. След отделянето на Църквата от държавата вече не може да се разчита на този извор.

В някои страни в ръцете на Църквата (почти изключително католическата) остават земите, пожертвани й в течение на много векове, и Църквата може да живее от даването им под аренда. Ала и този вариант е нереален в днешна Русия.

В ред страни (особено в Германия и скандинавските страни) държавата събира специален църковен данък. Всеки гражданин е длъжен да прехвърли определен процент от общата сума на данъците си за църковни нужди (свободата на съвестта се запазва – човек сам решава, за коя конфесия ще отидат парите му). Подобен вариант в днешна Русия е явно в сферата на фантазията.

И накрая много от религиозните общини, които не зависят от подкрепата на държавата, въвеждат свой вътрешен задължителен данък за енориашите си. Това е тъй нареченият “десятък”. Десет процента от доходите си е длъжен да пожертва богомолецът в църковната каса. Някога и в стара Рус имало подобно правило (спомнете си, че първият православен храм в Киев се наричал “Десетъчната църква”). Но да се върнем днес към подобна практика ни пречи разбирането, че такава крачка означава свиване на и без това мизерните пенсии и заплати на мнозина наши енориаши с една десета.

Тогава какво остава? – Да предложим на енориашите си да жертват в храма според силите си (правейки жертви за грошове срещу свещи и просфорки) през обикновените дни и години на своя живот. И заедно с това да им предложим да пожертват в храма по-сериозна сума при ония редки случаи в живота, които стават не всеки ден (като кръщенетата и венчавките).

Няма съмнение, че да си православен християнин в тези условия е много по-“евтино”, отколкото да си протестант, плащащ “десятък” на всеки месец. И въпреки това протестантските проповедници обичат да си почешат езиците на тема “сребролюбието на православните”: ето, виждате ли, у тях всичко става за пари! Не, далеч не всичко. Човек може да ходи на църква и да живее църковен живот, без да внася и стотинка в църковната каса.

Никой не го кара да купува свещи. Най-важните таинства на църковния живот – изповедта и причастието – се извършват без каквито и да е “плащания”. Ако човек не може да внесе редното пожертвувание за кръщене, венчавка или погребение, то според църковните канони свещеникът е длъжен да се съгласи на напълно безвъзмезден труд (по-мъчно ще склони хорът).

Ако човек няма възможност да предаде в олтара бележчица с имената на близките си “за споменаване”, прилагайки и жертвени стотинки към нея – е, и това не е беда. Господ знае помислите на сърцата ни и състоянието на семейните ни бюджети. Ако не дребнава корист и не типичното жадуване за “аванта” стоят зад това, а същинска бедност – какво пък, горещата молитва на човека за близките си ще бъде чута от Бога. Та нали свещеникът, завършвайки Литургията, потапя в Чашата с изкупителната Кръв Христова частица от всички подадени просфори. Изваждайки тези частици (хлебни трохи) от просфорите в началото на Литургията, свещеникът е прочел имената на хората, споменати в съпровождащите ги бележки. Сега той ги потапя всички в Чашата с думите “Омий, Господи, греховете на споменатите тук с честната Си Кръв, по молитвите на Твоите светии”. Виждате: свещеникът не казва “споменатите от мен”, а само “споменатите”. Светиите пък, за чиито молитви се говори, са не само онези светци, които сме свикнали да виждаме по иконите. Става дума и за молитвите на всички онези хора, които стоят в храма, които са се причастили заедно с нас с Христовата Кръв на тази Литургия (нали свещеникът бе възгласил преди самото Причастие: “светинята на светиите!”, сиреч “светинята Христова се дава само на онези, които пристъпват достойно към нея!”). Виждаме, че не вместо нас се моли свещеникът за близките ни, а заедно с нас. И затова невъзможността да се принесе парична жертва за храма съвсем не означава, че човек не може да принесе молитвена, сърдечна жертва на Бога. Изповядай се, причасти се, и, след като си се причастил, се помоли за близките си – една такава молитва ще значи съвсем не по-малко от свещеническата молитва за тях в олтара по подадената му от теб бележка.

А сега е време да открием главната тайна на църковната икономика. Църквата живее с парите на атеистите.

Представете си, че аз съм млад “търсач на Бога”. Идвам в храма и моля свещеника да ме кръсти. Отецът поговори с мен и разбере, че желанието ми е наистина сериозно, но знанията за Евангелието и нормите на църковния живот – никакви. Той ми предлага да походя на неделно училище или на беседи с него самия. Минава време (може би месец, може би година). Накрая и той, и аз стигаме до извода, че ми е дошло времето за съзнателно кръщение. Ще иска ли от мен, студента, пари свещеникът, който е вложил толкова сили, за да стане решението ми осъзнато и дълбоко? Или по-скоро ще ми направи сам подарък в деня на духовното ми раждане? Между другото, точно тъй стана с мен през 1982 г. – при кръщението не само че не ми взеха и стотинка, но и ми подариха кръстче и свещи.

Минат години. Юношата израства като наистина църковен човек, изповядва се редовно, причастява се; в храма го виждат не само по големи празници… И ето че един ден той идва при свещеника не сам: “Отче, запознайте се, това е моята Танечка… Искаме да се венчаем…” Ще заговори ли свещеникът с него за пари? Или ще венчае своя духовен син радостно и безплатно – че и нова духовна книжка ще му подари отгоре?

Мине още година. Младежът и неговата Танечка, успяла да стане през това време също енориашка и духовна дъщеря на свещеника, идват при него с поредна молба: “На нас, ето, Ванечка ни се роди…Кога да си го кръстим?..” Кой ще си спомни тук за пари?

Още години останат назад. Един ден Татяна дойде със скръб при същия свещеник (ако онзи е още жив) и му каже: “Овдовях… Опейте моя любим…” И нима за опелото на човека, възпитан от него, чийто живот е преминал целият пред очите му, той ще вземе пари от собствената си скърбяща духовна дъщеря?

Ето го парадокса на градския църковен живот: постоянните богомолци, истинските духовни чеда на свещеника пари в храма практически не донасят. Храмът живее не с парите на синовете си, а с парите на “гостите”. Най вече с парите на хората, донесени в него на два пъти в живота им: веднъж да ги кръстят и втори път да ги опеят. Тези тъкмо практически атеисти, непознати нито на свещеника, нито на богомолците, оставят парите си в храмовата каса.

Такава една система на църковната “икономика” се е сложила в съветските времена. Днес тя се е усложнила, разбира се. Появила се е и търговия с книги и икони. (Има храмове, в които честно се предупреждава: “Книгите в нашия храм струват скъпо, по-скъпо от тези в светските книжарници. Но ако купите книга у нас, вие жертвате за възраждането на храма.”). Има и благотворители-спонсори. Случва се и помощ от градските власти.

И се оказа, че топлината в човешките отношения се възнаграждава стократно. Богомолците, обикнали свещеника си, убедили се в безкористността на служението му, приемат нуждите на храма като свои. И ако не могат да помогнат сами, намират познати сред новите руски елити – хора от държавния апарат, бизнеса, банките – запознават ги с отеца и молят за помощ. Свещениците пък, които се отнасяли наемнически с хората и гледали енориашите си през банкнотата – те остават насаме с всички вълни на финансовата криза. А върху добрите пастири, съумяли по човешки, по християнски да се отнесат с хората, се изпълняват евангелските думи за земните блага: “Търсете Царството Божие и правдата негова, а останалото ще ви се приложи” (Матея 6:33).

Бележки

* Просфора е хлябът, който се използва при Евхаристия. В Русия богомолците могат да подават в олтара и свои просфори, за да спомене свещеникът имената им или имената на техни роднини и близки по време на литургия. (Бел. прев.)
** В Русия се прави през празниците Изнасяне на честния Кръст на 1 август ст. ст. (“меденият Спас”), Преображение Господне на 6 август (“ябълковият Спас”) и Пренасяне на Неръкотворния образ на 16 август (“хлебният Спас”). (Бел. прев.)