Писмо за единството на Църквата



Писмото е ценно с това, че изразява ярко житейското кредо на автора, неговата ревност за истината на Православната църква, неговата болка за трагичното състояние на църквата на Изток и на Запад и строгите оценки на католичеството относно неговото практическо отношение към Православието. Отношението на архим. Софроний към Православието и католичеството се формира преди всичко в неговия духовен опит, в неговата лична молитва. В този духовен опит се корени също и интелектуалното му убеждение в това, че Православието съхранява в себе си пълнотата на Истината. На привърже­ниците на икуменизма може да е непри­ятно неговото строго отношение към като­личеството, но те не може да не оценяват сериозността на о. Софроний към думите, че „истинското единство е възможно само в любовта и чрез любовта“.

Същността на икуменизма е в убеждението, че не трябва да се игнорира Христовата заповед „Да бъдат всички едно“ и икуменистите очевидно са прави в това. Тези думи във втората половина на XX век те цитират много често и по най-различни поводи. Но далеч не винаги при­вържениците на икуменизма отбелязват, че тази заповед за Христовата любов озна­чава у апостол Йоан преди всичко „любов в истина“ (2 Йоан 1 и сл.). Православните духовни автори като о. Софроний бдят именно за това повече от всичко друго. А истината виждат неразривно свързана с догмата, с чистотата и грижливото опазва­не на догматическото учение.

В наши дни мнозина, които не се числят към враговете на икуменизма и не се боят, че заради него трябва да жертват истината и чистотата на Православието, се чувст­ват уморени от безплодността на дълго проточилата се икуменическа риторика и че до сега така и не са формулирани вероучителни основания за примиряването на Църквите, които да са убедителни за православните. Духовният последовател на архимандрит Софроний – митрополит Антоний Сурожки – се изказва скептично за изявленията на разните икуменически комитети: тези „заявления са лъжливи, за­щото говорят за верско единство между нас и неправославни – единство, каквото не съ­ществува; заявления, въвеждащи в заблуж­дение, защото поддържат у другите хрис­тияни илюзията, че до единство, за каквото мечтаят икуменистите, сме едва ли не на една длан разстояние, докато то трябва да се основава на пълна безкомпромисност, на подвижническа вярност към Истината“ (Антоний, митр. Сурожский. Беседь! о вере и Церкви. М.: Интербук, 1991. С. 261).

Официалният католически документ декларация на Конгрегацията за вероучение „Господ Иисус“ (Dominus Jesus, от 06.08.2000) – отново внушава на като­лиците, че не трябва да считат правос­лавните църкви за „църкви-сестри“ на Римокатолическата Църква. Последната претендира и в бъдеще да си остане „Майка и Наставница“ за всички други църкви (вж. п. 17 и особ. Бележки, п. 10.). Документът изразява ясната антиикуменическа реакция на днешното католичество, която ще бъде вероятно продължителна. Някои действия на католиците в Русия в известна степен потвърждават това. Разбира се, това изобщо не означава, че в католичеството всичко има изцяло негативен характер – там също се води борба за Истината, борба на Истината с всичко, което й противостои. Но след такъв документ остава само да се съжалява за многото време, загубено за неконструктивни икуменически разговори.

                                                                                                                                                Леонид Василенко

Благодаря за писмото от 10 юни. То е изпълнено с безпокойство за по-нататъшните съдбини на нашата Църква. Доколкото Църквата съдържа в себе си цялото човечество, т.е. и приемащите я, и отхвърлящите я, в търсене на животворящото единство на всички по образа на Светата Троица, е възможно да се говори, че безпокойството за Църквата е безпокойство за съдбата на целия свят.

Разделението между хората е причина за непрестанни братоубийствени войни, които се отразяват гибелно върху живота на всички. Оттук и търсенето на единство в света. Липсата на правилно познание за същността на човека, за това какво е човекът, изкривява пътя към достигане на правилната сама по себе си цел, т.е. Единството. Преди Христовото пришествие никой не е знаел истината за Човека. Явяването на Христос е явяване или откриване на истината за човека, какъвто е бил замислен първоначално от Твореца. Но светът не прие Христос, отхвърляйки Го от пътя към Единството на всички чрез служение на любовта, чрез отдаване на своя живот за живота на другите, на „ближния“; и до ден днешен преобладават все същите методи на насилствено натрапване на външно единство. Всички войни за създаване на „империи“ са какво друго, ако не стремеж със сила да се скалъпи единство? И ако проследим докрай откъде произтича тази жизнена идея за единството, ще стигнем до извода, че „империализмът“ не е нещо друго, а едно неосъзнато търсене на Църквата.

Истинското единство е възможно само в любовта и чрез любовта. Любовта не може да бъде принудителна. В този свят, отхвърлил заповедта на Христос „Възлюби ближния като самия себе си“ (имам предвид истинското разбиране за това кой е нашият ближен, дадено ни от Христос в притчата за самарянина), борбата за тържеството на любовта довежда тези, които служат на любовта, до жертва, до разпятие. Звероподобните „князе на този свят“ убиват тези жертви с всяческо презрение. Създава се впечатление, че заповедта на Христос наистина е дошла от небето, от Царството „не от мира сего“, не от този свят; че тя е „свръхестествена“, „не-човешка“. А Църквата не е друго, а проекция на Небесното Царство в плана на този свят. И понеже хората отказват да следват заповедите на Христос, „разколът“ на човечеството и братоубийствените войни не свършват. Христос е единственият истински Спасител на света.

Ние трябва да благославяме нашия Бог и Отец, Който ни е открил чрез Христос и образа на реалността на Самия Бог, и тайната на Църквата, както и тайната за Човека, за Божия образ и подобие. Ние знаем, че Истината ни е дадена в отк­ровение, и в това е нашето безсмъртно тържество. Но, като не осъществяваме даденото ни откровение в акта на нашия живот, ние неизбежно и постоянно се пок­риваме с позор и страдаме.

Скоро ще се навършат 20 години, а може би и повече, откакто се срещнахме за пръв път. От писмото Ви е видно, че знаете колко остро е стоял винаги пред мене засегнатият от вас проблем. И това е естествено. Всички ние в дълбините на нашия дух жадуваме да достигнем безначалната и безкрайна Любов на Отца, да станем граждани на Неговото „непоколебимо Царство“. И мога да заявя, че от най-младите си години напрегнато съм търсил и не преставам да търся тържеството на любовта като победа над задушаващата ни смърт. През тези години в мене преобладаваше видението на Смъртта. Немалко време наивно се надявах да победя смъртта чрез изкуството (не чрез науката, чиято област е ограничена от детерминирания природен свят). Помня томителните периоди, когато с цялото си същество усещах, че ако съм смъртен, то целият окръжаващ ме свят се превръща в абсурд. Мислех си: ако умирам в пълния смисъл на тази дума, то не само природният космос, но и светът на хората, и Сам Бог умира в мене. Моята смърт ще бъде смърт и на Бога в мене и за мене. От тази мисъл, или от това състояние на моя дух, се раждаха два извода: единият – че аз съм нищо повече от едно безсмислено явление; другият – че самото наличие на такава идея в мене е показател, че аз, както и всеки друг човек, съм своеобразен „център“ на света. В тази буря на младите ми години се стремях да разпозная дали в мене има нещо, облечено в това тленно тяло, нещо безсмъртно, трансцендиращо моето историческо битие?

В един страшен, незабравим момент като някаква мълния ме порази мисълта: Евангелието със своята заповед за любовта не ще ми позволи да достигна търсеното от мене, т.е. Вечността. По това време, увлечен в четене за будизма и изобщо за източната мистика, бях склонен да приема идеята за Свръх-Личния Абсолют; тогава тази идея ми изглеждаше дълбока и по-величествена от християнската вяра. Така минаха няколко много напрегнати години в търсене, което ме отклоняваше от християнската молитва, срасната от най-ранно детство с моя дух. И едва след войната, когато вече бях във Франция, т.е. в началото на двайсетте години, отново се върнах към Христос, но вече с друго познание за Неговата Истина, за Неговото превъзходство над всички и над всичко. За мене това беше благословен момент на откровение на Личния Бог. Не бъдете строги към мене за тези „претенциозни“ думи… Когато чета за даденото на Мойсей откровение: „Аз съм Съществуващият“, ми се струва, че в този трагичен за него период след бягството от Египет, неговото търсене на Истината се е изразявало с въпроса: „Какво е Истината?“. И в отговор той получава: „Аз съм Истината” („Аз“, а не „нещо“). Доколкото обаче Мойсей не получава по-ясно откровение на „Лицето“, той не престава да има съзнанието, че Истината му е явена не в цялата си Пълнота. Затова той говори на еврейския народ, че Бог ще му изпрати друг Пророк, Който ще му открие „апанта“, т.е. „всичко“, цялата пълнота на Истината. И евреите заживяват в очакване на този „Пророк“.

Най-яркото, най-очевидното откровение на Личността-Бог е Христос. Чрез Него ние сме познали и образа на битието на Бог-Троица. Христос е мярата за всички неща – и божествените, и човешките. Чрез Него сме познали и Личността-Ипостас на Отца; чрез Него ще познаем и Светия Дух. Сега знаем, че всеки дух, който вещае в нас не това, което ни е заповядал Христос, не е Светият Дух, третата Ипостас на Троицата. И така, в Христос ние имаме „критерий” кога в нас говори Светият Дух и кога преживяваното от нас „вдъхновение” е лъжепророчество.

Срещата с Христос е наистина възкресе­ние от мъртвите; тя има пасхален характер; това е тържество, но от съвсем друг род, различно от триумфа на земните победители. След Възкресението Господ се явява на учениците с кротките слова: „Мир вам!“. Така тази победа е пълна с дълбок мир и любов, които пораждат в душата желание за спасение на всички и молитва за всяка твар.

Не искам да кажа, че веднага ми е станало ясно всичко, което пиша сега. Ако четем внимателно евангелското повествование за даденото на Божията Майка откровение, ще видим, че даже и на Нея то се е давало постепенно. Пълната завършеност на откровението за Нея, предполагам, е било в деня на Слизането на Светия Дух…

Едва в Света Гора, т.е. в началото на трийсетте години, благодарение на срещата ми със старец Силуан, в мене се затвърди доверието към преживяното във Франция; нещо повече, чрез него, стареца, към живото ми усещане се прибави и познанието, т.е. „разумяването” – в какво състояние на духа ние ставаме ипостаси по образа на Ипостаста на Въплътилото се Слово и Сина. Виждате, приближихме се към изповед, може би най-страшната, т.е. най-отговорната. Какво узнах от старец Силуан? Блаженият ми говореше за молитвата за целия свят като за молитва за самия себе си. Именно такава молитва е изход отвъд предела на нашата „индивидуалност” (на всекиго от нас) в измерението на „ипостасния” живот по образа на Христос. Достигнал възрастта на стареца и усещайки близостта на смъртта, сега се осмелявам да говоря по-решително за онова, за което плахо писах в книгата си за него. Необходимо е откровение свише (както е било в случая с Мойсей), за да може човек да разбере, че Личното Начало, или иначе казано Принципът на Личността в Божественото Битие, е предвечната „форма“ или „образ” (на гръцки „тропос”) на реалността на Живия Бог-Абсолют. Извън този принцип, или както сега е прието да се казва, извън това измерение не е възможно никакво битие. Ако се отнеме от Бога това „ипостасно” измерение, то от наистина „Съществуващия” – „Аз съм” – Бог ще остане една отвлечена идея и най-съответстващата форма на „богословие“ ще стане съвременното богословие на „смъртта на Бога”. Когато Господ, да ми прости моето безумие, отново ми се яви, и вече не като на „младенец по ум”, тогава осъзнах, че наистина живее само „Ипостаста” (Лицето).

Би могло дълго да се говори за това; възможно е да се предложи някаква логическа последователност на мисли, че никакво „триизмерно” тяло не може да съществува, ако няма друг по-голям „обем“ или „пространство“, където да се вмести това тяло. Същият ред на мисли ще трябва да се приложи и за онзи „по-голям“ обем, докато стигнем до положението, че никакво „триизмерно тяло“ не може да съществува, ако го няма безпределното пространство. Също както и не може да има някакъв „миг от време“, който да би се проявил извън безпределността на времето, т.е. извън вечността. Разбира се, не ще и дума, че сме принудени да се изразяваме чрез кръга от съществуващите понятия за време и пространство. Но нито за едното, нито за другото всъщност няма определение.

Дискурсивното мислене се спира на този предел. И постигането, проумяването на това, че и самата вечност, и безпределността на пространството трябва да намерят Своя Носител, извън Когото не могат да съществуват, лежи отвъд границата на „логиката“; този носител е Личност-Ипостас. Извън „ипостасното“ измерение нищо не съществува и не може да съществува. Да се постигне, да се проумее това е рождение свише. Да се обясни с думи е невъзможно. То приижда подобно на Светлината и съобщава на душата недоказуемото с друго, но не изискващо доказателства за получилия това Знание, битийно знание. Руската дума „битийно“ [респ. и българската – б. пр.] изразява нещо повече от термина „екзистенциално“. Който няма онзи опит, ще е трудно да му се обясни.

Сега в ума ми нахлува мисълта за Адам. Предполагам, Адам е бил онзи първи Човек, комуто се е открила тази Истина. „Първият“ измежду онази маса от „антропоиди“, която вероятно е живеела вече на Земята. Падението на Адам, струва ми се, е възможно да се мисли като някакъв „уплах“, стрес, пред Ипостасното Начало на Бога… Начало, което отива по-далеч от всяка мисъл, и „плашещо“ със своята непостижимост… В състоянието на на­шето несъвършенство съзнанието за ня­каква неведома, непредвидима реакция на тази Ипостас-Личност спрямо всяко наше действие ни потиска. Уплахата, или страхът, се преодоляват с вяра и любов. Змията, този някой, паднал преди Адам, е пробутал на Ева и Адам идеята за „обожването” не по пътя на вярата и любовта, а чрез търсене на принципа на Свръх-Личността, който обуславя ипостасния Бог. Пътят към такова обожване е механичен: да се отхвърли Личният Бог, да се наруши Неговата заповед, „да се изяде ябълката”… И така, Адам е трябвало да снизходи в долината на скръбта и плача, за да узнае опитно смъртта на всичко „де-терминирано“.

Онези от наследниците на Адам, на ко­ито не им е дадено да знаят молитвата за целия свят, за цялото човечество като за самия себе си, живеят в менгемето на своята „индивидуалност“. Усещайки ограничеността на тази „индивидуалност“, те пренасят своя опит и върху Божественото Битие; те и в Него искат да отидат „по-далеч“ от Личното Начало, устремяват се и към „свръх-личното“. Понятието за личността-индивидуум за тях е гранично, окончателно… Нашето понятие „Ипостас“ означава Този, Който наистина Съществува, Който реално живее, Който носи в Себе си всичко съществуващо. Който обема цялата безпределност. И ние Нему се молим. Ето, приближихме се към темата на Вашето писмо. Вие пишете: „Има едно нещо, което често ме кара да се безпокоя – това е фактът, че огромното мнозинство става все по-безразлично към „демаркационната линия“ не само между различните изповедания (християнски), но даже и между различните религии… И извън нашата Църква, и вътре в нея виж­дам нарастващо неразбиране на истинс­кия смисъл на Църквата… “

С Вас много сме разговаряли по тези въпроси, наистина в други контексти, различни от дадения случай, и няма нужда от пространни разсъждения. Ще повторя обаче: за мене стана ясно, че всички „водораздели“, или както Вие се изразихте, „демаркационни линии”, между различните „конфесии” и още повече между „религиите“, са свързани с различно въз­приемане на „Ипостасното Начало“, на мястото или значението на това начало в Божественото Битие и в тварното битие, „по образ и по подобие“.

Откровението на Божествената Личност в нейната максимална конкретност на Въплъщението е последното Откровение. Именно срещата с историческата конкретност на Въплъщението не е достигало на Мойсей и на всички други пророци от Стария Завет. Това Начало, което е положено по-далеч или по-дълбоко от всяка обусловеност, не може да бъде познато иначе, освен чрез Откровението. То ни е дадено чрез Иисус Христос в Светия Дух. Бог ни е открил Себе Си като Троица. В тази Троица извън Божествените Ипостаси няма никаква „Същност“. Иначе казано, това, което наричаме Същност, не отива по-далеч или по-дълбоко от Ипостасите. Същността в цялата си абсолютна пълнота е ипостазирана чрез всяка от трите Ипостаси на Троицата и затова Църквата отхвърля всякакъв вид субординация в Троицата, а утвърждава равенството на Трите. Бидейки носител на цялата абсолютна пълнота на Божеството, всяка Ипостас може да бъде наричана Ипостас в абсолютен смисъл. (Споменавам това, защото о. Сергии Булгаков вижда абсолютната ипостас в съединението на Трите: Аз, Ти, Той, Ние, Вие, Те). Отците на Църквата (на нашата), изхождайки от положението, че няма Същност извън Ипостасите, утвърждават единството на Бога не въз основа единството на Същността, а въз основа Единството и Единствеността на Отца. Отец в цялата Своя абсолютна пълнота е Родител на Сина и Изводител на Духа. В тези две различни „движения“ Отец се изявява „адекватно“. По силата на това и Син, и Свети Дух са пълноценни свидетели на Отца.

Тъй като извън Ипостасите няма Същност, трябва да говорим за идентичност на Ипостас и Същност. И ако Ипостаста би била единосъщна, то между Ипостас и Същност не би имало никаква разлика, но тъй като Божеството има триипостасно Битие, ние изразяваме това чрез антиномично утвърждение едновременно на абсолютното тъждество и на абсолютното различие. Лоски изразява прекрасно това като „равновесие“ на двата полюса в Божеството.

Това на пръв поглед „академично“ разсъждение има извънредно значение за нашето църковно битие. То се отразява положително върху всички страни от нашия и общоцърковен, и личен живот в Бога. Може само дълбоко да се съжалява, че римокатолиците така упорито се държат за своето заблуждение. Тяхното отдалечаване от православната триадология доведе до вековно разделение на християнския свят. Римокатоличеството и Православието – това са два дълбоко различни свята. Различни са и техните исторически съд­би в този свят. Тъй като главните маси от православни християни живеят в Източна Европа, а римокатолиците в Западна Европа – говори се за Източна църква и за Западна църква. Разбира се, този „географски“ признак по същество е неприложим към понятието Църква. Обаче световният конфликт в политически план между „Изтока“ и „Запада“ може да се разглежда като отражение или проекция на духовното състояние на народите.

Във Вашето писмо има изрази като: „Истинският смисъл на Църквата…“ „Портите адови няма да й надделеят…“ „Истинско единство има само в Църквата…“ „Извън Църквата всяко единство би пред­ставлявало сбор от противоположности, т.е. като добро, смесено със зло“. „Не трябва ли да разглеждаме съвременни­те събития като изпитание (очищение) на нашата вярност към Православната църква, която носи в себе си тайнствения образ на Светата Троица“… „Ако действи­телно се извършва претопяване в живота на хората, няма ли това размесване да бъде положително само в случай, че с всички сили се съхранява пълнотата на Преданието на Православната църква?“… „Аз вярвам, че непрекъснатостта на преда­нието и постоянното обновление на живота ни в това Предание съществуват само в Православната църква и извън нея – никъде в света“.

Всичко това са дълбоки и важни теми. Във Вашия случай те са свързани с търсеното единство на Църквата или на „църквите“, с това как можем и трябва да реагираме на всички предприемани мерки за постигане единство на християнския свят. Предполагам, че външно и административно единство на християнския свят, с цената на игнориране на цялостното разбиране на даденото ни Откровение, е възможно да даде положителни резултати в полити­чески и социален план, но не и в духовен. Необходимо е всички християни преди всичко да пребивават в дух на изпълнение на Христовите заповеди и особено да пом­нят заповедта: „Обичайте враговете си“. Такова духовно състояние на хората би довело до постигане и на догматическите постановки на Отците на нашата Църква; едва тогава би станало лесно да се наме­ри истинското единство и в духа на живот, и в изричното изповядване на Истината. Но засега аз лично предпочитам насто­ящото „разделение“, за да не се загуби напълно съвършеното свидетелство за Истината. Уверен съм, че ако сега бихме тръгнали на „отстъпки“, „на компромиси“ в плана на изповеданието и се съединим, примерно, с католиците, то от лицето на Земята навеки би изчезнало познанието на Истината в нейната същностна цялост. Да се възстанови или възвърне това познание би станало невъзможно с „човешки“ средства. Който и от хората да би излязъл в защита на Истината, гласът на „Вселенския“ събор ще му надделее. Така пътят към съвършенството би бил отрязан. Присъствието макар и на не многото хора, които решително съхраняват нашето познание, нашето възприятие на Откровението, все още може в известна степен не само да се отразява благотворно върху съдбините на света, поради наличието на такива хора на Земята, но и да пробуди в съзнанието на други хора вя­рата, че това изповедание е съществувало в прежните векове, прославени с примери на изключителна святост.

Нашето положение е твърде деликатно, да не кажа трудно. Христовите заповеди ни поставят в едно крайно противоречие: от една страна, тази заповед, бидейки отражение на Божественото съвършенство в земен план, изисква от нас всеобемаща, космическа любов, съединяваща всички в едно; от друга страна, отказът ни да пра­вим „отстъпки“ в лоното на учението на Църквата ни довежда до „видимо разделе­ние“, едва ли не противоречащо на любовта… Невъзможно е и не бива Христовата любов да се натрапва насила комуто и да било. И тъй като тази любов е кротка по своята природа, то противните на нея сили я разпъват. Да, Христовата любов в този свят е неизбежно разпната. И това разпя­тие ние доброволно избираме като наш жизнен път в Христос. Духовните невежи ще ни обиждат, оскърбяват, ще ни ненавиждат и накрая ще ни убиват. Но ние не трябва да отстъпваме от Истината на нашето изповедание, а да предпочитаме изгнание, огорчение, нищета, безправие, ограбване и в края на краищата смърт във всичките й видове, включително насилствена.

Западното „християнство“ в преобла­даващото си мнозинство е агресивно. Западняците не само се „защитават“ от нападения на противници, но и самите те водят настъпателна борба, често „просто превантивно“… Така е и до ден днешен. Но нашето основно и единствено оръжие е било и ще бъде литургичната молитва за целия свят. И най-малкото ни уподобяване на „Агнеца“ ще ни направи „овци, приготвени за заколение“. Но нашата смърт чрез заколение ще се превърне във вечна победа над смъртта.

Отдавна стоя изправен пред мисълта: да остана сам с това видение на Истината, което ми е дадено! Какво ще направя, ако в наши дни се събере някой „вселенски“ събор и обяви постановление, решение за приемането на „филиокве“ и произтичащите от него други „догмати“? Отговорът ми е: няма да намеря в себе си сили да последвам такъв събор. „Филиокве“ крие в себе си съвършено друго разбиране и на Божественото Битие, и на човешкото; да се поставим във „филиоквистична пер­спектива“ означава не само да променим своята представа за Бога, но и радикално да изменим всички наши проявления в християнския живот и просто човешките си отношения. Папизмът с неговите определения на папата, с „догматите за непогрешимост“ [на главата] на римския епископат – в моето съзнание чисто и просто унищожават човека. Ако единствен папата е „определен“ свише, то вече човекът въобще не съществува. Католическата Божия Майка също не е човек, а някакъв „идеален робот“. Цялата история на света се превръща в някакъв „космически обус­ловен процес“… Да, римокатоличеството е дълбоко чужд нам свят и да се говори за съединяване на Православието с Рим не си струва. Това единение, такова единение желаят единствено хора, които са ощетени от последствията на разделенията в исторически план; отстранявайки това разделение, те ще постигнат не повече от подобряване в психологическата атмосфера, в социален или в политически план. А съзерцанието на Истинния Бог, Живия и животворящия, ще се забрави от хората.

От друга страна, факт е, че и четирите Евангелия започват с позоваване на пророчеството на Исайя: „Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе път Господу, прави направете в пустинята пътеките за нашия Бог; всякой дол да се изпълни, и вся­ка планина и хълм да се снишат; кривините да се изправят, и неравните пътища да станат гладки; и ще се яви славата Господня, и всяка плът ще види (спасението Божие); защото устата Господни изрекоха това (Ис. 40:3-5)“. Според това пророчество, докато светът се дели на господари и роби, на господстващи и потискани, дотогава не ще се проявява „славата Господня“, дотогава тя ще остава незрима за човечеството и чувството за богооставеност ще задушава хората. Липсата на братство между нас ни пречи да произнасяме истински молитвата „Отче наш“; съществуването на насилия, братоубийства, на всякакви неправди е една от най-главните причини да отпадат от Църквата преди всичко страдащите маси хора и е един от най-силните доводи на невярващите. Последните въобще и не мис­лят, че историческата църква твърде често подменя истинския образ на Христа. На Запад е трагично още и това, че при произ­насянето на думата „църква“, първият рефлекс на европейците е „Рим-Ватиканът“. С името на Христос се прикриват безчислени престъпления. Легендата на Достоевски е най-точният портрет на Ватикана [1].

Но да не говорим за това печално, действително трагично „недоразумение“, принесло и продължаващо да принася милиони човешки животи в жертва на папския „Престол“…

„Икуменизмът“. На нас православните ни е по-лесно с протестантите, защото те не търсят доминиране в света. Морално, етически те са несравнено по-високо от ватиканската форма на християнството. У нас срещата с протестантите става на най-ниско догматическо равнище, но в по-братска атмосфера, и в крайна сметка по-приятелска… Моят опит от икуменическите срещи ме е разочаровал с това, че не видях сред участниците онова напрегнато търсене с всички сили на нашето същество да се познае Истината в Нейната пълнота и чистота. Получава се впечатлението, че тези хора всячески се стараят да избягат от онова „крайно, гранично напрежение”, в каквото състояние у човека се отваря „шестото чувство”, чувството за духовния свят. Така или иначе, ако християните от всички изповедания съсредоточат вниманието си върху Христовите заповеди за любов към ближния, за любов към враговете, ако престанат да търсят надмощие над брата, атмосферата в целия свят ще стане несравнимо по-добра и надеждата за по-ярко проявление на Славата Господня ще възрасне.

А дотогава Бог да ни дава да пребиваваме непоколебими в нашата молитва за всички и за всичко. В молитва, която освобождава от болезнения страх, която дарява душата с идващия отгоре мир. „О Свишнем мире и о спасении душ наших Господу помолимся”… За Небесен мир и за спасението на нашите души на Господа да се помолим… За мира в целия свят, за благосъстоянието на светите Божии църкви и за съединението на всички в Христовата любов, на Господа да се помолим.”

За да Ви напиша това писмо, отложих временно други срочни работи. Исках да възнаградя себе си заради това, че отсъствах по време на Вашата визита в Англия. Като споделям Вашето безпокойство, а заедно с това и Вашата вяра в победата на Христос и Неговата Църква, писах Ви за неща, за каквито рядко говоря, и то съвсем с малцина. Силите ми намаляват; старея, слабея. Докато съм жив, не разгласявайте това мое писмо. Зная, че ме споменавате в молитвите си, както и аз Ви имам в своите.

1.Става въпрос за алегоричната „Легенда за Великия инквизитор“ от романа „Братя Карамазови“ – б. ред.
Превод от руски: Венета Дякова

 

Източник: сп. „Мирна“, бр. 25

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...