Почитта към св. Серафим Софийски и Богучарски в България – свидетелство за неговото чудотворство и светителство

„Винаги разпалван от божествена ревност,
показал си се като стълб на Православието,
възсиял в град София,
и с твоето благочестие мнозина си привел към Христос,
добри пастирю: светителю отче Серафиме,
моли Христос Бог да се спасят нашите души“. Тропар, глас 4.

„Ако трябва в едно изречение да се обобщи онова, което владика Серафим е оставил като завет, то е „призив към покаяние, към благодатна промяна на живота и към съвършената добродетел – християнското смирение. Владика Серафим беше рядък пример на свят, благодатен йерарх с чиста пастирска съвест. Духовния живот в Христа, добродетелите, благочестието той смяташе за неотделими от твърдото изповядване на вечните истини на вярата, от дълга те да бъдат неизменно съхранявани. За него опазването и изповядването на истината беше част от живота в Христос, Който Сам е Живот и Истина. И всичко това той правеше с непоколебима твърдост, но кротко, без следа и от най-тънкия страстен порив…“ [1].

Почитта към Владика Серафим в България започва веднага след неговата кончина и преминава през трудния път на утвърждаване, в контекста на църковно-каноническите, догматическите, литургическите, духовно-пастирските и обществените изисквания, с течение на много години, на много „за“ и „против“. Почит, която обаче с Божията благодат и молитвената помощ на владика Серафим се увеличава чрез народното преклонение и поставя въпроса за неговата канонизация.
Процесът на канонизация преминава и през трудния път на утвърждаване в различните форми и прояви на прославата на владика Серафим, което за нас – вярващите християни и богословите, познавайки категориите за придобиване на святост, е изискуемо условие за правилната и категорична канонизация. В контекста на проявите на святост, определени като прослава, тоест реализиране на святост и чудотворство след кончината на светеца, несъмнено можем да приложим този принцип и по отношение на живота на владика Серафим.

Като се има предвид богатия духовен живот на архиепископ Серафим (Соболев) – пастирска, богословска, литургическа, обществена и най-вече молитвена дейност, която владиката извършвал непрестанно в живота си и особено в годините, прекарани в неговото послушание в България, това може би е най-трудният въпрос, който да ни даде ясна представа към коя категория светци да бъде причислен.

Кратък поглед в историята

С ходатайството на енориашите на църквата „Свети Николай“ в София, между които имало много военни емигранти, които познавали лично владика Серафим още от пребиваването му в Константинопол, на 31 август 1921 година с решение на Висшето църковно управление зад граница, епископ Серафим бил назначен за управляващ Руските православни общини в България [2] и настоятел на църквата „Свети Николай“ към руското посолство в София и руския манастир „Св. благоверен княз Александър Невски“ в Ямбол, Асеновградския “Св. Кирик и Юлита”, а също и на енориите във Варна, Пловдив, Перник, Русе, Пещера, Цариброд, Княжево и Шипка [3].

Владика Серафим пристига с брат си в България на 19 май 1921 г. До края на дните се живее в православна страна, управлявана от цар Борис, кръстник на последния руски император.

Владиката почитал много българския светец Йоан Рилски Чудотворец, като го наричал „красота и слава на Българската църква“ [4]. Свети Серафим сам написва акатист на св. Йоан Рилски, тъй като дотогава нямало такъв, създавайки великолепен образец на химнографската литература, който получава широко разпространение сред вярващите. Днес над гроба на владика Серафим в криптата на Руската църква е изобразен и св. Йоан Рилски.

Владика Серафим учел на смирение, кротост, непрестанно помнене на Бога и искрена любов към ближния: „В своя брат ние трябва да виждаме Ангел, на греха му да гледаме като на болест“. В най-сложните ситуации той учел според свидетелството на Евангелието: „бъдете незлобливи като гълъби и мъдри като змии“. Владиката казвал, че не е достатъчно само чистото изповядване на православната вяра, но и да се живее по тази вяра. Още от млади години той носел подвига на строгото постничество и непрестанната молитва, определени в последствие и като основен монашески подвиг на владиката. Владиката спечелил дълбоката любов на своите енориаши със своята вярност към Православието, искрено служение на паството, скромност и доброта. Той се отнасял към хората с неизменна ласка и обичал да повтаря думите на св. Амвросий Оптински: „От ласки – другие глазки“, наричал своите чеда „моя радост, мое съкровище, мои мили и ненагледни дечица“. Децата особено усещали искрената любов и доброта на сърцето му, непрекъснато ходели вкупом след него, а някои като го гледали, си мечтаели да отдадат живота си на Църквата и да станат свещеници или монаси. Владика Серафим оставял благодатна следа в душата на всеки, който идвал при него за благословение, съвет или утешение. Той горещо се молел за своите духовни чеда, по неговите молитви благополучно се изцелявали болни, разрешавали се и най-сложните проблеми. Владиката се молел и за своите врагове, покорявайки с любовта си недоброжелателите и гонителите. Той поразявал съвременниците си със своята прозорливост – неговите духовни чеда разказват за чудесни случаи на проявление на този негов благодатен дар, а самият той смирено казвал за себе си: „Не съм прозорлив, стана случайно“. Същевременно не одобрявал нездравите проявления в духовния живот, увлеченията по мистицизма и псевдодуховните преживявания.

Когато служел владика Серафим, богомолците, по думите на съвременници, усещали в храма необикновеното присъствие на Божията благодат. Една от неговите духовни дъщери си спомня: „Когато Владиката влизаше в олтара, събираше и възнасяше всички към Бога“. А едно малко момиченце веднъж по време на богослужение възкликнало: „Владико, вие ухаете на рай!“.

Като оценява високо епископското служение на владика Серафим, в края на август 1934 г. с решение на Архиерейския събор на Руската православна задгранична църква, епископ Серафим е възведен в архиепископски сан. В своето слово към събралите се първойерархът на Руската задгранична църква митрополит Антоний казва: „Не бива да сравняваме преосвещения Серафим с другите архиереи. Той се труди повече от всички нас, той е истински православен архиерей, който поставя Свещеното Писание над кариерата си“ [5].

До 1946 архиепископ Серафим е клирик на Руската православна задгранична църква и в качеството си на такъв представял руските православни общини в България на Руския православен архиерейски задграничен събор в Сремски Карловац (Сърбия) през ноември 1921 г. Неговите грижи обаче се простирали и върху нашата Българска православна църква, която била под наложена схизма от Вселенския патриарх (от 1872 г.) и оставала в изолация от православния свят. С множеството свои доклади владика Серафим допринесъл за снемането на схизмата през 1945 г. На 16 юни 1945 г. той преминава към Московската патриаршия, а по-късно получава дори съветско гражданство, с което спасява от репресии паството си.

Паството, което той обгрижвал, не било ограничено само в София, но и в провинцията. Живеейки в лишения, самият той тайно се грижел за бедните, като до края на живота си обитавал под наем скромна квартира в София. Грижел се ежедневно и за болния си брат архимандрит Сергий, а по молитвите му се връщали към живот безнадеждно болни хора. Въпреки множеството пречки, клевети и гонения във времената на войнстващия комунистически атеизъм владика Серафим основал манастира „Покров на Пресвета Богородица” в Княжево, който се оказва един от важните духовни и просветни центрове и след премените в България (1999 г.). “Идването на архипастира в България е явно проявление на Божия промисъл. Любов към Българската църква архиереят изпитвал още в Русия. Той всякога почитал преподобния Йоан Рилски” [6].

Преди всичко обаче владиката остава в спомените на съвременниците си със своята огромна любов към хората. Винаги строг към себе си, той следвал непрекъснатото молитвено правило и пребивавал в исихастки мистицизъм, като по този начин се отричал от своите човешки нужди и, съзерцавайки Бога в молитва, се доближавал до нуждите на другите около него. Любовта към постоянната молитва Серафим открива още по време на работата си върху дисертацията “Учението за смирението по “Добротолюбието”, защитена през 1908 г. Катедрата по нравствено богословие при Санкт-Петербургската духовна академия [7]. “По свидетелството на духовни чада на архиерея, богослужението, както и частната молитва, за него били необходими както дишането. Извършвал и Иисусовата молитва” [8]. Обичал да цитира св. Йоан Касиан като казвал: „Между безгрешието и светостта има цяла бездна”. Човекът, който се молил за враговете си на всяка Литургия, придобил особения дар на прозорливост (предвиждане на бъдещето), който смирено криел с думите „аз не съм прозорлив, това стана случайно”. Открито му било дори времето на собствената му смърт. Вече тежко болен, той шепнел на близките си „още пет дни”, „още четири дни…” [9]. За прозорливостта на владика Серафим като угодник Божий свидетелства митрополит Иларион (Димитър Цонев): „Мнозина считаха Владиката духовно прозорлив… Почитта и синовната преданост към епископ Серафим беше голяма по онова време, както сред руснаците, така и сред българите”. Самият митрополит Иларион по времето на владика Серафим бил още студент и изпитал върху себе си пророческата прозорливост, когато веднъж архиепископът казал за него: „Митя ще бъде монах” [10].

Владика Серафим се преставил в Господа на Неделя Православна, на 26 февруари 1950 г. Църквата не могла да побере множеството народ, желаещо да се сбогува с него. Много били плачещите в този ден, въпреки обещанието „ако имам дръзновение пред Господа, няма да ви оставя”. Един монах, който особено много скърбял при неговата смърт, в сънно видение видял владиката, който му казал : „Защо плачеш? Аз не съм умрял, аз съм жив”.

Духовният син на архиепископа Иван Шпилер си спомня: „Свидетелствам и дръзвам да потвърдя, че от владика Серафим обилно се изливаше Божия благодат, че той е бил постоянен и най-силен носител на тази благодат…” [11].

Една от неговите ученички със сълзи казала: „Сега неговите духовни чеда няма да могат както преди да му споделят мъките си. Владиката се усмихнал в отговор: „А вие ми пишете писма“ [12]. Тези думи получават широка известност. В неговата гробница, направена по решение на българския Синод в криптата под олтара на руския храм, започват да идват хора не само от всички краища на България, но и от чужбина и да носят със себе си бележки – „писмо“ – с молба за молитва за себе си и своите близки.

Архиепископ Серафим още преди смъртта си съветвал неговите духовни чада, както свидетелства архимандрит Александър, да му пишат писма като на жив човек: „Когато ви стане тежко, напишете ми писмо и го оставете на гроба ми. Ако получа милост от Господа, ще ви утеша и ще ви помогна” [13]. Това още веднъж доказва пророческата харизма на Серафим, което води до поклонение на хиляди вярващи в гробницата му в Руската църква “Св. Николай” в София.

Основни принципи на богословското наследство на архиепископ Серафим Соболев – предобраз на неговото светителство

Според свидетели св. Серафим Соболев е оставил значително богословско и епистоларно наследство. Това е голям корпус от текстове. Както споменава игумен Филип Василцев: „В случая на канонизация на владика Серафим неговите трудове ще станат част от светоотеческото богословско наследство. С други думи, това вече няма да бъдат частни богословски мнения на един от участниците в църковната история на ХХ век, а творения на отец на Църквата. Ние сме длъжни много внимателно да проанализираме неговото богословско наследство от гледна точка на светоотеческия принцип “consensus patrum”, т.е. съгласието със светите отци” [14].

В своя проповед, посветена на празника „Света Троица”, владика Серафим се спира на въпроса за благодатта като средство за духовна промяна на душата, подобна на промяната, която светите апостоли получили свише по време на Петдесетницата и благодарение на благодатта на Светия Дух [15]. Тази метаноя (духовна промяна) била пример за постоянно пребиваване в процес на богоуподобяване в живота на архиепископ Серафим, отнесена, по неговите думи към всички хора „те станали от грешници – святи, от страхливи – мъжествени, от непознаващи Писанието се превърнали в богослови…, от печални станали радостни, след като приели в сърцата си вечното блаженство на небесното Христово Царство… Чрез благодатта на Светия Дух те получили такава вяра, която със своите велики и дивни знамения победила езическия и юдейския свят и станала основа на новия християнски живот на земята” [16].

Подобно на отците исихасти богословската мисъл на владика Серафим се оформила на основата на мистичното преживяване на Божията слава, което характеризира личността на владиката „неговото духовно ведение”, отличаващо го от другите с неговото „благодатно, вътрешно, сърдечно познаване на Божествената истина” [17], за което свидетелства архимандрит Серафим (Алексиев).

Борбата на архиепископ Серафим към новопоявилите се съвременни изменения или корекции на светоотеческата догматическа мисъл, продиктувани от външни за Православието и модернистични по своята същност учения, го карало да се утвърди и като пазител на Православието и радетел за истината в съвременния живот на православните християни в България. Владика Серафим дори въстава срещу нови течения в православното богословие, аргументирайки се със силата на словото Божие и познанията му в областта на догматическото богословие, като например по отношение на догмата за Светата Троица, изопачаван от прот. Сергей Булгаков [18]; по отношение на догмата за изкуплението, в противовес на възгледите на Митрополит Антоний (Храповицки) [19]; догмата за спасението, неправилно изясняван от архимандрит Сергий (Страгородски) [20]; догмата за Царството Божие и Божествената благодат, осъвременен от протойерей Светлов и т.н. В това отношение Владика Серафим изяснява важна страна в делото на нашето спасение – сътрудничеството между благодатта на Светия Дух и нашата лична свободна воля (т. е. тяхното неотделимо съвместно действие) за достигане на Царството Божие. Архиепископ Серафим разработва този въпрос в своето съчинение „По повод книгата на проф. прот. П. Я. Светлов „Идеята за Царството Божие“, насочено срещу неправилните възгледи относно Царството Божие, което споменатият професор тълкува в земно-социален смисъл, като някакъв „земен рай“ [21].

Това свидетелство за активната и катeгорична православна богословска мисъл на св. Серафим го прави „проповедник на спасителните богооткровени истини” [22] на вярата, отразено както в духовно-пастирските му наставления и проповеди, така и в научните му трудове като например: „Искажание православной истины в русской богословской мысли”, София, 1943 [23], „Новое учение о Софии Премудрости Божией”, София, 1935; Проповеди, София, 1944 и др.

Според думите на архиепископ Серафим: „Православните християни трябва да приемат учението на Църквата и да имат разбиране за догматическото знание „не само с ума си, но и с цялото си сърце, за да бъде това знание убедително, непоколебимо и спасително…, ако ние подчиним своя ум на Христовия ум, на ума на апостолите и светите отци” [24].

По отношение на живота на владика Серафим, основен постулат и „правило вери” е учението на Църквата за благодатта, без която няма спасение [25]. Този богословски проблем се оказва водещ в живота на владика Серафим и му давал ясна представа за връзката му с вярващите или невярващите хора, които по пряк или косвен начин са били част от живота на владиката. Въпросът за благодатта, като външен Божи промисъл или като вътрешна Божествена сила (според думите на преп. Йоан Касиан) действал на владиката като движеща сила и мотивация и мъдрост в неговата духовно–пастирска дейност в частния му и обществен живот. Основавайки се на светите отци в познанието си за благодатта, владиката споделя: „Ние можем да познаваме благодатта на Светия Дух опитно, духовно, когато изпитваме в сърцето си нейните спасителни действия, възприемайки от нея истинско познание за Бога и за света, чувствайки в себе си нейната сила за борба с греха и усещайки нейната неизказана радост” [26]. В този контекст свидетелстват и думите на преп. Серафим Саровски: „Придобиването на благодатта на Светия Дух е целта на целия наш християнски живот” [27] и още: „…у мнозина от нас, православните християни, благодатта остава неразкрита поради нашето зло прoизволение. Макар да я получаваме в светите Тайнства, тя тлее в нас като искра под пепелта на всевъзможните ни страсти. Защо това е така? Защото в нас няма решимост да я възгряваме чрез неотклонно изпълняване на Божиите заповеди. Щом в нас няма такава решимост, благодатта на Светия Дух не може да ни научи на истините на вярата и на християнския живот, дори ако ние ден и нощ четем св. Евангелие… Такова непосредствено занимание с истините на Божественото Откровение, при отсъствие на сърдечна чистота, води до всевъзможни заблуди, ереси и секти. Защото, докато царуват в сърцето ни грехът и страстите, словото Божие за нас ще бъде подобно на ослепителната светлина на слънцето, към което не можем направо да гледаме, защото има опасност да повредим зрението си“ [28].

Важното за придобиването на благодатта е участие в Тайнствата на Църквата – участие, за което dрхиепископ Серафим като тайноизвършител изисквал сърдечна чистота, която води до разбиране на истинската същност на тайнствата, учредени и благодатно институирани от Самия Господ Иисус Христос и пренесени до нас благодарение на благодатното апостолско приемство и евангелската проповед. По отношение на Тайнствата владика Серафим споменава: “Не бива да забравяме нито за миг, че процесът на разкриването в нас на Царството Божие или кръщелната благодат е невъзможен и немислим без Божията помощ, т.е., без същата тази благодат на Светия Дух, защото „По благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божий дар е” [29]. Благодатните дарове, получени при учаситето в Тайнствата на Църквата, са проява на постоянното освещаващо и животворящо благодатно действие на Светия Дух върху човеците, както споделя св. Серафим Соболев: „Ако ние се стремим към придобиване на благодатта на Светия Дух като към цел на нашия живот, Господ няма да ни лиши и от земно благополучие и щастие. Той Сам ще изпълни над нас Своите божествени слова: „Първом търсете Царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде (Мат. 6:33)“ [30].

Основни чудеса извършени от Владика Серафим – свидетелство за неговото чудотворство

В своята канонизационна практика Православната църковна традиция определя (различава) няколко категории светци, съобразно техния живот и подвиг: пророци, които с помощта на Светия Дух са предизвестявали Божията воля и бъдещото идване на Спасителя. Апостоли – избраните от Христос най-близки негови ученици, изпратени да проповядват Неговото учение. Равноапостоли – това са светци, които поради големите им заслуги към благовестието на Христовото учение са приравнени по чест с апостолите. Това са най-често сътрудници на апостолите и покръстители на цели народи. Равноапостоли са св. Мария Магдалина, св. Игнатий Богоносец, св. първомъченица Текла, светите Константин и Елена, покръстителят на българите – св. княз Борис, светите братя Кирил и Методий, св. княз Владимир (покръстител на русите), св. Нина (покръстителка на Грузия), св. Григорий (на Армения) и т.н. Светители – това са епископи и архиереи, богослови, които защитавали Православието от еретически лъжеучения и свети пастири на Христовото стадо. Напр. св. Три Светители – Йоан Златоуст, Василий Велики и Григорий Богослов, Григорий Двоеслов. Свещеномъченици – мъченически пострадали свещенослужители. Напр. св. Игнатий Богоносец, св. Висарион Смоленски и др. Мъченици – това са светии, които смело и безстрашно са изповядвали и засвидетелствали пред света със слово и дело, със страдания и смърт християнската вяра и са прославяли Бога. Сред тях отличаваме т.нар. великомъченици, т.е мъченици, които са претърпели продължителни, велики и страшни мъчения за вярата. Изповедници – християни, приели мъченичество за изповядването на вярата. За разлика от мъчениците, изповедниците не са умрели в резултат на преживените страдания, а са умрели впоследствие. Изповедници са св. Максим, преп. Харитон, св. Мартин, папа Римски и др. Безсребреници – това са светии, прославили се със своята безкористност. Сред лечителите-чудотворци, раздали имуществото си и служили на ближните си, лекувайки безвъзмездно болестите им – както телесните, така и душевните, са светите Козма и Дамян, Кир и Иоан, св. Ермолай, св. Пантелеймон и други. Преподобни – това са светците, които са се подвизавали в монашество или отшелничество. Пострадалите мъченически се наречени преподобномъченици.; Праведни – така се наричат старозаветните светии, а също и някои новозаветни, които са живели в света, изпълнявайки Божиите заповеди. Напр. св. праведен Иоан Кронщадски, св. Филарет Милостиви и т.н.; Праотци – наричаме старозаветните предци на Иисус Христос по човечество, които почитаме като изпълнители на Божията воля в свещената история до новозаветната епоха. Към праотците отнасяме преди всичко старозаветните патриарси, а също праведните богоотци Иоаким и Анна, родителите на Св. Богородица. Особено празнуване на св. праотци Църквата е постановила в Неделя на св. отци преди Рождество Христово.; Благоверни – царе (царици) или князе (княгини), допринесли особено много за укрепването на Православието – напр. св. благоверен цар Александър Невски, св. цар Петър Български и т.н. Стълпници – светии, които примали върху себе се подвиг на усилен пост и молитва продължително време и при особени условия. Чудотворци – светци отличили се с изключителен дар на чудотворство; Юродиви – съзнателно приемали вид на безумни и се подлагали доброволно на всевъзможни лишения, унижения и страдания. Те пророчествали, вършели чудеса, смело изобличавали неправедните управници и обръщали грешници в пътя на покаянието, като при това вършели подвизи на любов към ближните недостижими за повечето хора.

Ето някои от чудесата, извършени по молитвите на владика Серафим, разпределени според описаните категории на чудесата в Православната църква, които бяха разгледани и оценени като обективно свидетелство за неговата канонизация: изцеряване от тежки заболявания – рак, скоротечен рак, рак на кожата, сарком и др.; спасяване от смърт; даруване на деца на жени, които според медицинските свидетелства не могат да имат такива; помощ в житейски трудности; избавяне от несправедливи обвинения; помощ в учението и мн. други, които трудно бихме изброили тук и за по-доброто им разбиране формално могат да бъдат класифицирани на…

Обществени чудеса: спасение от разстрел; избавление от несправедливо обвинение; чудеса за изпит; житейска и социална помощ; лекари, потърсили чудодейна помощ и Божия закрила; получаване на социална подкрепа и дом; помощ при намиране на дом и подслон; помощ при настаняване на емигрантско семейство; молитвено застъпничество за женитба; предупреждение преди женитба; въздействие върху физически предмети; започване на работа; помощ за изпити; намиране на изгубени документи;

Духовно-пастирски наставления и чудеса: „кръсти се и пости“; обръщане към християнската вяра; помощ на болна от церебрална парализа за поклонение в манастира „Покров на Пресвета Богородица” в кв. Княжево в София; помощ за венчание; избавление от пагубни религиозно-филосовски учения; избавление от секти; обръщане към православната вяра след нещастие и беда;

Чудотворни изцеления: 1. изцеление от тежки болести: менингит; 2. зачеване на дете: бездетство; детеродство; 3. Изцеление от рак: рак на стомаха – тежка форма; рак на стомаха; рак на гърдата; изцеление от саркома; изцеление от рак на кожата; 4. Изцеление от други болести: изцеление на бъбрек; ; изцеление на синузит; изцеление на болно дете. Косвени свидетелства: разкази на съвременници.

В това кратко изложение на основните духовно-пастирски, богословски и светителски характеристики на богатия, изпълнен с благодат живот на св. Серафим Соболев, трябва да направим извода, че според условията за канонизация, определени в контекста на каноническите изисквания на Църквата и практиката в различните поместни православни църкви, неговият живот е постигнал пълнота в процеса на богоуподобяване и е станал „живот в Христа”, както самият владика Серафим свидетелства за светиите: „Господ ги удостоил с такова неизказано блаженство, че те още през земния си живот били възнесени до третото небе“ [31]. Това се доказва и живота и делото на владика Серафим, украсено с венеца на светостта, с доказателствата, и припокриването на основните принципите и предпоставки за канонизация като: а) чист, високо нравствен, свет живот; б) чудеса приживе или след смъртта; в) нетление или благоухание на мощите на светеца с проявите на тези духовни феномени и в свидетелствата.

В целостта на църковното съборно съзнание почитта на народа Божи към светиите е израз на безпогрешното сетиво за светостта на Църквата, в която обитава Дух Свети. Многоразличната Божия благодат е онази, която прославя, и то го прави по неоспорим начин. „Споменът за праведника е с похвали“ (песнопение за св. Й. Кръстител) – ето защо и почитта, която владика Серафим получава в съзнанието на Църквата, на народа Божи, на вярващите, е верният и единственият критерий за неговата святост.

Официалното канонизиране като акт, който формално потвърждава почитта към определен светец, която вече е разпространена сред вярващите, се реализира и в случая с владика Серафим. Официалното канонизиране на архиепископ Серафим (Соболев) на основание на неговия живот и подвиг в Христа – го определи като чудотворец и светител на Църквата, което потвърди почитта на народа към него, и започналата преди години спонтанна канонизация се утвърди от самата Прослава и църковна канонизация. От неговата кончина досега се възнасят молитви към него и се извършват чудеса при гроба му. Канонизацията му беше актът, чрез който върховната църковна власт на Българската православна църква – БП, и Руската православна църква – МП, утвърдиха тази всенародна почит.
Така Прославлението на св. Серафим Софийски Чудотворец беше извършено на 26 февруари 2016 г. в ПКСХП „Св. Александър Невски“ в София, след като за първи път в църковната история две поместни православни църкви – Руската и Българската, съвместно подготвиха канонизация на светия.

Много от формалните изисквания, съпровождащи процедурата за канонизация на владика Серафим, са дългогодишен факт в богослужебния и енорийски живот на Подворието: записване на чудесата, свързани с даден Божий угодник – извършени при гроба му, по неговото молитвено ходатайство или свързани с предмети, които са му принадлежали; известяване на висшата църковна власт за тези чудеса; проверка от страна на църковната власт за истинността им; извършване на тържествено прославяне на светеца чрез специално съставена за него служба.

Като съхранило паметта на архиепископ Серафим „Подворието, е жадувало светостта на своя пастир и го е живеело според евангелските заповеди „По примера на бележитите духовници, съумели да създадат жива православна енория в най-сложни исторически условия, съхранявайки традициите на руското благочестие, руската литургична традиция, традицията на богословската наука“ [32].

Текстът е включен в сборника „Почитта към архиепископ Серафим (Соболев) в България“, изд. на Подворието на Московската патриаршия в София, 2016 г.

Бележки

1.Думи на Негово Светейшество Български Патриарх Максим, произнесени по повод навършването на 60 години от кончината на архиепископ Серафим Соболев – владика Серафим (на 27 февруари 2010) и поради факта, свързващ блаженната кончина на Владика Серафим в деня, в който „Неделя на Православието“.
2. Срв. Церковные ведомости, 1922, № 3, с. 7-8.
3. Срв. Йованович, М. Русская эмиграция на Балканах 1920-1940, с. 272; Шкаровский, М. История русской церковной эмиграции, М., 2009, с. 60.
4. „През есента на 1922 г. той се удостоил със знаменателно видение: В неземна светлина му се явили тримата светии с името Йоан: любимият ученик на Христа – апостол Йоан Богослов; преподобният Йоан Рилски… и праведният старец Йоан Кронщадски… Епископ Серафим с трепет преклонил пред тях колене и светите мъже го благословили”.
5. Кратък животопис на Светител Серафим. – В: Православно слово, София, 2002, 2, с. 4.
6. Кратък животопис на Светител Серафим…, с. 4.
7. Срв. Ведерников, А. Архиепископ Серафим (Соболев). – В: Журнал Московской Патриархии, 1950, № 4, с. 22.
8. Кратък животопис на Светител Серафим. – В: Православно слово, 2002, бр. 2, с. 3.
9.Човекът, който се молил за враговете си на всяка Литургия, придобил особения дар на прозорливост (предвиждане на бъдещето), който смирено криел с думите: „аз не съм прозорлив, това стана случайно“. Владика Серафим се преставил в Господа на Неделя православна, на 26 февруари 1950 г.
10. Иларион (Цонев), митрополит. Спомени от архиепископ Серафим (Соболев). – Архив Подворья Русской Церкви в Софии.
11. Шпиллер, И. Воспоминания об отце Всеволоде Шпиллере. М.: ПСТБИ, 1995, с. 26-27.
12. Писането на молитвени писма има своето място в православната традиция като особен израз на молитва към някои светци. В Русия тази практика е известна във връзка с новоканонизирания преподобни Серафим Вирицки, също и със св. Матрона Московска. В България тя се свързва най-вече с името на св. Йоан Рилски. Писмото е израз на надежда, че посланието ще достигне своя адресат. Молитвените писма са израз на нашата надежда, че Бог ще чуе молитвата на праведника и чудо ще се случи! Преди смъртта си владиката поръчал на паството си да му пишат писма, на които, ако той има дръзновение пред Господа, те ще получават отговори. Тези отговори са Божиите чудеса, които не престават да се случват и днес – много често на напълно нецърковни, та дори и невярващи хора.
13. Спомени на съвременници за епископ Серафим. – В: Православно слово, 2001, бр. 4, с. 11.
14. Светител Серафим (Соболев). Проповеди. София, 1945-1949. Том 2, с. 143-144.
15. Срв. Юбилейно слово, произнесено от архимандрит Серафим (Алексиев), по случай 100 годишнината от рождението на Архиеп. Серафим, София, 1981 г. срв. Старицкий, архим Пантелеймон. Кратко жизнеописание на Архиепископ серафим (Соболев), София, с. 37.
16.Светител Серафим (Соболев). Проповеди…, с. 143-144.
17. Юбилейно слово, произнесено от архимандрит Серафим (Алексиев), по случай 100 годишнината от рождението на Архиеп. Серафим, София, 1981 г., с. 38.
18. Срв. Архiепископъ Серафимъ (Соболевъ). Новое ученiе о Софiи Премудрости Божiей. Софiя, 1935, с. 20-23.
19. Срв.Архiепископъ Серафимъ (Соболевъ). Искаженiе православной истины въ русской богословской мысли. Софiя, 1943.
20. Светител Серафим (Соболев). Проповеди…, с. 96.
21. Такива неправилни възгледи за Царството Божие са били твърде разпространени сред философско-богословските интелигентски среди на предреволюционна Русия. Идеи, съзвучни с тези на проф. прот. Светлов, се срещат и в произведенията на Вл. Соловьов, Лев Толстой и др. Срв. част от материалите за св. серафим Соболев, публикувани от Девически монастир „Покров Пресвятия Богородици”, Княжево, София. 2001-2005.
22. Юбилейно слово, произнесено от архимандрит Серафим (Алексиев), по случай 100 годишнината от рождението на Архиеп. Серафим, София, 1981 г., с. 43.
23. Срв. „Искажание православной истины в русской богословской мысли”, София, 1943.
24. Светител Серафим (Соболев). Проповеди…, с. 12.
25. Срв. Светител Серафим (Соболев). Проповеди…, с. 16.
26.Юбилейно слово, произнесено от архимандрит Серафим (Алексиев), по случай 100 годишнината от рождението на Архиеп. Серафим, София, 1981 г., с. 47.
27. Пак там, с. 48.
28. Светител Серафим (Соболев). Проповеди…, с. 53.
29. Юбилейно слово, произнесено от архимандрит Серафим (Алексиев), по случай 100-годишнината от рождението на Архиеп. Серафим…, с. 59.
30. Светител Серафим (Соболев). Проповеди…, с. 47-50.
31.Игумен Филип Василцев. Интервю по повод създаването на обичаната от всички нас Руска църква „Св. Николай Мирликийски Чудотворец”, както и с установяването на Руското подворие в София. с представителя на Московския и на цяла Русия патриарх у нас – предстоятеля на Подворието игумен Филип Василцев. http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=88077