По стъпките на св. апостол Тома: Православната църква в Западен Бенгал, Индия

Източник: The Orthodox Word, OCMC

В средата на първи век апостол Тома пристига в Индия, като донася Евангелието на нашия Господ Иисус Христос. Той се труди в южна Индия, където извършва многобройни чудеса и накрая приема мъченическа смърт за Вярата в Мулапоре, древен град близо до Мадрас. Отделено географски от останалия православен свят в продължение на много векове от мюсюлмански империи, християнството все пак оцелява в малки общности до съвременната епоха. Макар и много от тези групи извеждат своя произход от апостол Тома, никоя от тези църкви обаче не е останала в общение с православните патриаршии.

В наши дни Православната църква се завърна в Индия. Гръцки търговци построяват една величествена и добре обезпечена църква, посветена на светото Преображение, в Калкута през 1924 г., но едва през 80-те години на миналия век е създадена православна мисия за индийците. Това става след пристигането на о. Атанасий (Антелис), гръцки монах от Египет. О. Атанасий основава своята мисия в село Арамба, Западен Бенгал (на около 145 км. от Калкута), където построява църква, посветена на св. апостол Тома. През следващите десет години той обикаля пеша околните села, за да проповядва Евангелието. До 1990 г., когато се представя в Господа, той основава двадесет и четири общности от вярващи и превежда Божествената литургия, Служебник и Православен катехизис на местния бенгалски диалект.

През 1991 г. о. Игнатий (Сенис), йеромонах от Света гора, пристига в Западен Бенгал, за да продължи делото на о. Атанасий. Скоро след пристигането си о. Игнатий учредява Благотворителното дружество на Православната църква. Дружеството е създадено по две причини: първо, за да осигури елементарна здравна помощ и храна за бедстващите и гладуващите в щата, в който фактически няма социални служби; и второ, за да защити Православната мисия от комунистическия режим в Западен Бенгал, който забранява всякаква мисионерска дейност. Докато се грижат за физическите нужди на индийския народ, мисионерите също така имат възможност да разпространяват Православната вяра.

През 2004 г. о. Игнатий беше интронизиран като Епископ Мадагаскарски под омофора на Александрийската патриаршия. Към момента на неговото заминаване от Индия Православната църква вече е нараснала до шестнадесет енории, пет хиляди верни, десет свещеника и двама дякони – всички под юрисдикцията на митрополит Никитас на Хонконг и Югоизточна Азия (Вселенска патриаршия).

От 1995 г. Православният мисионерски център (OCMC) изпраща екипи в Калкута ежегодно. Като работят с местния клир, членовете на екипите предлагат катехизация и семинари и подпомагат текущата мисионерска дейност. През 2006 г. един американски свещеник, о. Пол Мартин, заминава за Индия като член на екип на OCMC, за да нахрани духовно и физически гладните в Калкута. Ето неговият разказ.

Ръководителят на нашия мисионерски екип, о. Стивън Калос, ни предупреди, че Калкута ще бъде шок за всички сетива, и беше прав. За очите, ушите и ноздрите – но особено за ноздрите – възприятията могат с всички основания да се нарекат отблъскващи. Да се каже, че градът е свръхнаселен, е твърде слабо. Окото се пресища от впечатления, повечето от които са неприятни: хора, натъпкани в картонени бараки; магазини, в които е пълен безпорядък, плътно натъпкани в притиснати една до друга сергии, напомнящи за барелеф на хиндуистки храм – или за затворен акордеон; непрестанен шум, викове на амбулантни търговци и просяци, автомобилни клаксони денем и нощем, глутници бездомни кучета, виещи към месеца. После идва хаосът на уличното движение, липсата на контрол върху вредните емисии, недостатъчното светофари, пътни знаци и ограничения на скоростта; множество автомобили, рикши и автобуси, препускащи с пълна скорост във всички посоки, пътници като парцалени кукли, седнали несигурно отгоре или отчаяно прилепили се към бронята – пълна лудост за западняка. В Калкута цели семейства клечат край камарите с боклук по улиците, а единствената им защита срещу стихиите са найлонови мушами.

Но онова, което е най-отблъскващо в това място, и най-отличително, е миризмата – мирисът на гниене в горещия и влажен въздух – на урина, животински изпражнения и болести. В едно есе за Калкута, “Градът на ужасната нощ”, се говори за “Голямата калкутска воня”: “Тя е слабо доловима, противна е и е неописуема… Тя наподобява концентрат на гниенето, който се е разложил за втори път – лепкав аромат на синкава тиня. И от нея няма спасение.”

Ръдиард Киплинг пише това около 1890 г., но то е точно толкова вярно и днес. Някои неща не се променят. Все още усещам ужасната миризма на Града в ноздрите си и очаквам, че ще остане там известно време. О. Стивън, който е представял OCMC в Калкута четири пъти, казва, че миризмата остава с него дълго след като се е завърнал вкъщи. Що се отнася до мен, може и никога да не изчезне.

Докато служих в мисията на OCMC в Индия, аз постоянно си припомнях 17-та глава от Деяния на светите Апостоли. В нея ап. Павел се обръща към атиняни. Той вижда жертвениците на боговете и признава, че гърците са “особено набожни” (Деян. 17:22). Прави впечатление, че ап. Павел избира гръцка дума, която означава едновременно и “набожен”, и “суеверен” – и тук, мисля, е ключът към разбирането на индийския народ, огромното мнозинство от който са хиндуисти. Тези хора са много религиозни, но също така много суеверни. Те почитат множество странни богове и човек открива малки светилища на боговете на всяка улица – светилища на Кали, Кришна, Шива, Дурга и други. Но над всички се издига храмът на Кали, един от най-големите храмове в света, посветен на хиндуистко божество. Той се намира в един район на града, наречен Калигат, като едно предизвикателство пред всеки здрав разум и цивилизованост, западнал и първобитен, непосредствено до Дома за умиращи на майка Тереза и само през няколко улици от православната църква “Свето Преображение”, нашият дом в Калкута. Отпред се събират групи жреци на Кали, налитащи, ръкомахащи. Обърнете внимание: тук ежедневно се предлагат жертвоприношения на животни, а до светая светих имат достъп всички срещу заплащане! Заговарят ме, когато минавам в цивилни дрехи, но когато съм в расо, ме оставят на мира. Могат да се видят вътрешностите на кози, изхвърлени по улиците, където се разлагат в праха и тинята! Вонята се усилва, като че ли тук се концентрира Калкута, толкова близо до древната река Хугли.

Аз не разбирам тази мрачна Кали и нейната притегателна сила. Не разбирам нейното сърце на мрака. При все това Кали е най-популярното божество от всички, богинята на разрушението, черна, изобразявана с кървав език, огърлица от черепи и пола от откъснати ръце. Херувим Гош, един младеж, обърнал се Православието и наш водач в Западен Бенгал, ми разказва, че някога бил поклонник на Кали и в началото му било трудно да устоява на почти непрестанното натякване на майка си и другарите си да се завърне към богинята. Понеже знам някои неща за британска Индия, аз го питам за тагите, една секта от поклонници на Кали, чиято практика на ритуално убийство е обявена извън закона през деветнадесети век. Той казва, че ритуалното убийство все още се практикува, макар и не открито, и че тагите отдавна са в нелегалност. Това възможно ли е? Звучи ми като разказ за призраци. И въпреки това изтръпвам, само като си помисля.

Казах, че индийците от Западен Бенгал са суеверни. Те се обръщат към своите богове за услуги и облекчение на страданията, което е напълно разбираемо, като се имат предвид техните жалки условия на живот. Но изглежда, че те правят това със суеверен ужас. Хиндуистите включват в своя пантеон Христос, Богородица и дори майка Тереза. Някои от тях идват на нашите утрени и вечерни, покланят се на нашите икони и се молят с нас. Тим Аресту, управител на православното сиропиталище близо до Калкута, ми разказва, че хиляди хора идват всяка година да почетат Христовото Рождество. Имам чувството, че се подсигуряват за всякакъв случай, затова не виждат нищо противоречиво в това да се обърнат към Христос и Богородица, а след това да се върнат при Кришна и Кали, майката на разрушението.

Но тези хора също така несъмнено са много религиозни и част от онова, което имат, може да бъде кръстено, доведено в християнството. Те са благочестив и благ народ. Когато хиндуисти идват на нашите богослужения, те изразяват почитта си към иконите по един необичаен, но много красив начин, като размахват ръце над запалената свещ до иконата и после поглаждат главите и лицата си преди да опрат страните си до повърхността на иконата. След това я целуват и падат по очи на земята. Когато раздавахме храна на бедните – а ние обгрижвахме хиляди хора за една сутрин – някои падаха на колене и докосваха краката ни с двете си ръце.

Хиндуистите имат три главни бога – Брахма, Шива и Вишну – и на теория поне вярват в едно-единствено божество. Този един Бог или единствена Реалност те наричат Брахман. Въпреки че тази вяра е фундаментално различна от християнската вяра в Светата Троица, тя може да помогне на хиндуистите да приемат тринитарното учение, когато достигнат до истинското Божие откровение в Православното християнство.

Мнозина знаят, че хиндуистите се поздравяват един друг със събрани длани и поклон. Този поздрав всъщност е широко разпространен из цяла Азия и се тълкува по различен начин от различните традиции. (В Индия той е съпътстван от поздрава “Намастé”, което буквално означава “Не на мен, а на теб [се покланям]”.) В контекста на Православното християнство той може да се приеме като жест на любов, уважение и зачитане на Божия образ във всеки човек. Аз обичам този жест и с радост мога да кажа, че той е усвоен в местната православна култура.

Индия е толкова странен свят. На мен ми се струва, че е друга планета или поне с векове отдалечен от нашето съвременно съществуване – въпреки че в много отношения имам усещането, че този свят е по-“реален” от нашия. Хората в Калкута са в досег с реалностите на съществуването, страданието и смъртта, докато ние често живеем изкуствен живот, включени към нашите компютри и търсещи спасение в нашите удоволствия и нашата работа.

Аз все още съм зашеметен и едва започвам да осмислям моето пребиваване от почти един месец в Западен Бенгал. О. Стивън Калос от Американския архидиоцез на Вселенската патриаршия, о. Нейтън Крол от Православната църква в Америка и аз прекарвахме по-голямата част от времето си в православната църква “Св. Нектарий” и прилежащите й сгради близо до село Акина на около 95 км. от Калкута. Мисията ни беше да обучаваме местните свещеници, катехизатори и новопокръстени, някои от които изминаваха големи разстояния, за да участват в нашите семинари. Това беше несъмнено най-удовлетворяващото от всичките ми преживявания в Индия. Нашите братя и сестри в Индия са жадни за истината и откликват с голяма любов и благодарност. Но общуването не винаги е лесно. Моят преводач, о. Андрю Мондейл, беше отличен, но дори и с неговата помощ оставаха препятствия за преодоляване. Сещам се за няколко случая. По време на час върху Евхаристията някои срещаха трудности при разбирането на християнското понятие за жертва, докато не споменах за едно приношение, което се прави на бог Шива в едно светилище точно пред портите на църковния комплекс – картоф, поставен пред глинен идол. Аз попитах дали трябва да носим нашите картофи, кози, плодове и зеленчуци в църквата и да ги слагаме на олтара. Те отвърнаха с едно решително “Не!”. Какво желае Бог тогава? Техният отговор, почти в един глас, ми достави неизразима радост – “Той иска нашите сърца!” След това аз можах да говоря за “хвалебната жертва” и издигането на сърцата ни като същностни елементи на евхаристийното богослужение.

По време на час върху сътворението аз използвах аналогията за слънчевата топлина, когато говорих за Божията творческа любов и Неговите енергии, и се получи недоразумение. Един човек попита: “Бог слънцето ли е?” Хората могат да бъдат много простодушни и буквални, но те без затруднение разбират, че Бог е Любов.

Казах, че ситуацията в Индия напомня за ап. Павел сред езичниците. Никога това не беше така ясно, както когато някой попита за идоложертвените храни. Това е въпрос, пред който християните в Индия са изправени непосредствено, тъй като всички те имат роднини и приятели хиндуисти и от тях често се очаква да ядат от тези храни. Разбира се проблемът е разгледан в Първото послание на ап. Павел до Коринтяни, глава 8, но преди Индия аз никога не бях очаквал този пасаж да се окаже от някакво практическо значение, поне не и в този съвсем буквален смисъл.

След сутрешните часове о. Нейтън и аз се разхождахме из селото. Местните жители живеят в колиби от кал със сламени покриви. Убеден съм, че ние бяхме някои от първите бели хора, въобще виждани там. Хората ни гледаха с изумени погледи – сякаш бяхме извънземна форма на живот – но всички бяха развълнувани да видят нашите фотоапарати. Често те се приближаваха към нас и ни подканяха да ги снимаме, като че ли по този начин щяха да постигнат някакво безсмъртие. Оризищата са навсякъде, разбира се, както и светилищата на боговете. А също и палмовите дървета. Често срещани са кобрите. Григорий, едно 15-годишно момче християнин, ми каза, че кобра е отнела живота на баща му преди две години. Той живее в двустайна колиба от кал с майка си, но тя е единствената, която изкарва прехраната, и рядко си е вкъщи. Той трябва да се грижи за сам себе си и въпреки това той е изпълнен с радост и все още невинен.

В околността на Акина видяхме място за изгаряне на мъртъвци или “гхат” с глинени гърнета, пръчки и овъглени човешки кости. След неотдавнашна церемония по изгаряне, онези, които бяха отдали почит на покойника, бяха поставили пръчки с парчета плат в горния край върху “гхат”-а. Те приличат на малки флагчета и имат за цел да посочат услуга, дължима на покойния, така че да се избегне разплатата на разгневен дух. Гърнетата съдържат части на тялото, които не са изгорели – главно пъпове, ми казват. Но хиндуистите не винаги практикуват изгаряне. Херувим ми обяснява, че телата на малки деца и скитащи аскети (наричани “саннясис”) понякога се изгарят, тъй като се вярва, че Божият огън очиства душите на такива.

Тим ме помоли да отида до сиропиталището една неделя след литургия, за да видя децата и утеша онези, които нямат роднини да ги посещават. Аз го направих и сираците ме обгърнаха с обич. Вечерта, след като им разказах няколко истории, те даже изнесоха представление заради мен с традиционни танци и песни. Едно крехко, дребничко сляпо дете се изправи и изпя “Блещукай, блещукай звездичке” на английски, а малката Деспета – която е на 5-6 години и има злокачествен мозъчен тумор – не се отдели от мен през цялото време. Това малко момиченце е било оставено пред вратите на сиропиталището. Тя несъмнено е обградена с любов тук, както от учителите, така и от останалите сираци. Не се очаква да доживее повече от 8-годишна възраст, но по своя малък, особен начин тя е донесла такава радост на това място, а аз съм сигурен, че нейният дух ще продължи да носи благословение, дори и след като си отиде. Много хора както тук, така и в Америка се молят за нея. Сиропиталището е място, където Божията светлина сияе отчетливо в лицата на децата и в работата на учителите.

Когато обикаляхме района на сиропиталището, ми показаха едно обширно пространство, заето с работилници, където децата се обучават на различни практически умения, като шиене. Има къща за слепи, в която понастоящем живеят пет слепи деца. Слепите деца се хранят заедно със своята учителка, една християнка на шестдесет и две години, от чието лице нежно грее Божията любов.

Важно е да се разбере, че служението в сиропиталището произлиза от една голяма, божествена любов – любов, раздавана на всички, без оглед на вярата. Много от сираците не са християни. Аз се запознах с Рупа, момиче хиндуистка на около петнадесет години, която е много добра и има голямо сърце. Тя се тревожи за своите приятели и малката си сестра и иска те да се справят добре в училище. Разговарях с нея лично, похвалих я и се опитах да я насърча. Тя откликна с топлота, щастливо и аз забелязах, че танцува за мен с особена радост.

Но има много като Рупа. Това, което имам предвид, е, че добрите хора на Индия са узрели за Христос. Както се опитах да кажа, те са религиозни по природа. Те гладуват и жадуват за Христос, а някои се молят с нас без да разбират Кой е Той. Нашата мисия като православни християни е да разкриваме Христос в нашите действия, да показваме на тези скъпи хора какво означава Божията любов. И аз мога да ви уверя, че именно това се прави в Калкута, в Акина и в сиропиталището.

Всеки понеделник в църквата в Калкута на бедните се раздава ориз, фасул, сол, захар и сапун. О. Стивън организира така нещата, че о. Нейтън и аз да имаме възможност да участваме, не заедно, а поотделно, тъй като поне двама свещеника бяха нужни в Акина, за да водят часовете. Подготовката за раздаването е тежка работа в жегата. Много торби трябва да бъдат претеглени и подредени на камари. По време на подготовката около църквата се образуват дълги опашки – армии от бедни и сакати, наброяващи хиляди. Видях един стар дребосък в дрипи, който водеше своя висок, сляп приятел. И двамата бяха сакати. Видях няколко човека без ръце или крака. Мнозина имаха големи туморни образувания и подутини. Всички бяха благодарни за това, което получаваха от нас. Да видиш любовта и благодарността по техните лица, докато им даваш храна и сапун, да се прострат пред теб и да докоснат краката ти беше дълбоко смиряващо. Пиша това с известно безпокойство. Аз не съм достоен, но историята трябва да бъде разказана.

През последния ми ден в Акина дойде Сарбоджит Дале, едно момче, говорещо английски, което скоро ще бъде кръстено, с една група и каза, че хората смятат, че сме били “много добри, много ясни, много добри учители”. “Вие ни разбирате, казва той и ме питат дали съм учител у дома. Когато им казвам, че съм преподавал английски, те се усмихват широко и кимат многократно. Сарбоджит обяснява, че всички те искат о. Стивън, о. Нейтън и аз да се върнем. Той проси нашите молитви за тях и ние просим техните молитви за нас.

После ние тримата свещеници произнасяме слова. Аз казвам на хората, че те ще бъдат винаги в сърцето ми, че ще бъдем свързани в Христа чрез нашите молитви и мисли и в Тайнствата. О. Нейтън говори кратко и искрено – както той казва: “с думи, заключени в сърцето ми”. А о. Стивън завършва с нежни чувства. Както обикновено, о. Андрю Мондейл превежда, тъй като малцина говорят английски. Тогава Джордж, един от катехизаторите, излиза напред като представител на хората, за да каже нещо. Той благодари на о. Стивън за това, че е бил толкова верен на мисията през годините, и на о. Нейтън за неговото предано служение. Не знам какво съм казал и кога съм го казал, но той ми благодари задето съм му помогнал да разреши някакво безпокойство, което е имал. Наистина Бог действа по неведоми пътища.

През тези седмици всички ние чухме много вдъхновяващи разкази, които показват силната вяра на нашите православни братя и сестри в Индия. О. Стивън ни разказа за един човек, чиито работодател заплашил да го запали, ако приеме кръщение. Той пренебрегнал заплахата и нищо не се случило. В крайна сметка работодателят започнал да проявява интерес към християнството и дори дошъл на един от семинарите, организирани от OCMC. Изисква се истинска смелост да станеш християнин в Индия – и се изисква смелост да останеш християнин. Новообърналите се биват често отхвърляни от семейството и приятелите, но те знаят, че да бъдеш отхвърлен заради любовта към Христос е повод за радост. Един човек ми разказа, че когато се обърнал и домът му станал център на християнското богослужение, селяните заплашили него и семейството му с физическа разправа. Той обаче останал твърд и сега след години мнозина в неговото село са православни. За съжаление това не винаги се случва. И дори когато се случва, приемането и мира идват постепенно и често с болка. Един от катехизаторите каза, че родителите му все още не му говорят, години след неговото кръщение. Той се моли за обръщане на сърцето на своите родители и копнее за това. Но въпросът е, че в Индия трябва да се плати цена за обръщането към християнството и ние всички трябва да сме наясно с това. Свидетелството на такива хора е вдъхновяващо. То показва силата на нашата вяра, както и любящата благост и грижа на Бога към Своите чеда.

И така, радвам се да съобщя, че Църквата в Западен Бенгал, Индия, е жива и здрава. Излишно е да казвам, че се радвам също, че оцелях, за да разкажа за това. Въпреки умората от продължителния полет през различни часови зони и културния шок, които се появяват и изчезват; въпреки рояците мухи, комари и друга напаст; независимо от чревните проблеми и непоносимата жега и влажност – и даже като се има предвид тази Голяма калкутска воня – това беше едно дълбоко удовлетворяващо преживяване, което ще пазя в сърцето си до последния си ден. Сега, едва седмици след моето завръщане, аз копнея да отида отново, ако е Божията воля. Но остава толкова много да се осмисли, толкова много още да се разбере и обсъди преди да мисля за завръщане. Аз не съм приключил с Индия. Ежедневно пиша и мисля за нея. Но аз предлагам тук някои от моите мисли с надеждата, че нещо ще улови вашия интерес и ще ви подтикне да се молите за нашите братя и сестри там и да сте щедри с вашето време и средства. Мисионери са нужни, но ако не можете да отидете, моля ви не забравяйте тези хора във вашите молитви и дарения.

Сигурен съм, че о. Стивън и о. Нейтън се присъединяват към мен, изказвайки благодарност към многото добри и щедри хора, които подкрепиха нашето пътуване до Индия със своите молитви и дарения. А ние се молим Бог да продължи да благославя Своята Църква и да отвори сърцата ни за чудесните възможности за православна мисионерска работа в Индия и по целия свят. Амин!

О. Пол Мартин e прикрепен към украинския православен храм “Св. апостоли Петър и Павел” в Палос Парк, Илинойс (Вселенска патриаршия), а служи като свещеник в гръцкия православен храм “Св. Благовещение-Св. Параскева” в Ню Бафъло, Мичиган (Вселенска патриаршия).