ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА В ТРЕТОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ

У нас много се говори през последното десетилетие на ХХ век, че православието е духовната съкровищница на нацията и Отечеството ни. Повечето българи искрено се съгласяват с това твърдение. Всички са убедени, че духовността е добро нещо, че пътят към храма не бива да буренясва и че в духовната съкровищница на Православието Христовата църква вече две хиляди години трупа и съхранява ценностите на вечния живот. Как обаче всеки от нас може да получи своя дял от това духовно съкровище?

– Чрез възраждане на православната енория – „Малката църква Христова”. Целта на енорийския живот и активните православни братства при храмовете е: а) по-тясно да се обединят всички енориаши около енорийския храм, б) да приучи християните да четат и усвояват Словото Божие и духа на св. Православна църква и да го прилагат в живота си, в) да създаде у християните потребност и навик към сърдечна молитва и към молитвено участие в богослужението и приучване на общо църковно пение, г) да развива у православното паство любов към ближните, като ги привлича да участват във всестранна църковно-благотворителна и просветна дейност.

За удовлетворяване на посочените цели са налице и многообразни средства от инструментариума на самата Църква, като: а) да не се организират енориашите систематически да четат Св. Писание и да се преподават православни християнски уроци за утвърждението им във вяра и добродетел, б) чрез беседи, проповеди, лекционни цикли, печатни материали да се изясняват истините на православно-християнското учение, в) да се полагат старания за въздействие и възвръщане към Църквата на падналите в религиозни заблуди или пороен живот, г) да разпространява Св. Писание и книги с религиозно-нравствено съдържание, издадени или препоръчани от Св. Синод на Българската Православна църква или Епархийското началство, д) подпомагане материално и морално нуждаещите се бедни, болни и страдащи християни, и при възможност организиране на особени мероприятия за църковна просвета и благотворителност, е) устройвани братски срещи, духовни събрания, общи излети, поклонически пътувания и др. (по духовни околии или епархии).

Трудно е да се определи точния брой на практикуващите (редовно черкуващите се) православни християни в България, сигурно е само, че болшинството от самоопределящите се като такива не знаят какви са Божиите заповеди или какво учи Православният катехизис, защото са от така наречените „Коледни християни” (празнуващи Коледа и Великден в битово-семеен кръг) или, както още се наричат подобни християни по света – „християни на четири колела”, т.е. такива, които посещават за първи път църква возени в бебешка количка, за да бъдат кръстени, следващото им влизане в храма е в сватбена лимузина, когато сключват църковен брак, и накрая всички тръгват за последно за храма, возени в траурната катафалка.

Шири се мнимо подвижничество. Мнозина са изгубили Христовия път, изпаднали в маловерие, кривоверие, суеверие или, даже, в неверие. Мнозина наши братя и сестри са се увлекли от всевъзможни нови религиозни движения, ясновидци, екстрасенси и др. окултни практики. Те са много добри християни, нищи духом и жадни за духовна храна, но лишени от ръководството на св. Православна църква; предоставени сами на себе си, на собственото свое самосъзерцание. Дълг неотменен и най-наложителени свещен се налага предимно на църковните пастири, да дават нужната духовна храна на тези добри християни и християнки и да ги затвърждават в лоното на родната ни св. Православна църква, от която те все още не са се отлъчили, но ги грози такава опасност, като на лишени от непосредственото и кормило в прехода от земния човешки живот към Царството небесно и вечния живот след смъртта.

Малко хора в нашето съвремие биха си спомнили откъс от житие на български или всеправославен светия, нито някоя евангелска притча, нито поне една осмислена светия, нито някоя евангелска притча, нито поне една осмислена богословска мисъл и почти никой не би посочил случай, когато към някое добро дело ги е подтикнала чута църковна проповед или дълбоко преживяно богослужение. Малцина са тия, които преди да направят своя избор ще погледнат в Евангелието или ще се посъветват със свещенослужител. Повечето ще се консултират с хороскоп, магьосник или екстрасенс – ясновидец, защото за тях единствен критерий се явяват човешкият разум и частните религиозни представи и суеверия. Оказва се, че живеем в страна с „победил окултизъм” – признак за дълбока нравствена и религиозна криза.

Все още няма функционално свидетелство за същността на православната вяра в мас-медиите. От повечето печатни и ефирни „зарисовки” на църковна тематика богословие и православие не би могло да се научи. Медийните коментари и разговори се водят тенденциозно в две посоки: етнографско-фолклорен, в стил битово християнство с езически обичаи и практики, или рушително-скандален авторитета на Българската Православна църква (често пъти щедро заплатени от разностранни по интереси, но обединени в своето антиправославие групички на финансова, политическа и нео-сектантска основа).

Руският религиозен философ Владимир Соловьов подчертава, че това именно е мечтата на Антихриста – да затвори Православието в ритуално-етнографски резерват. В „Повест за Антихриста”, която увенчава посмъртния труд на Соловьов „Три Разговора”, Антихристът, провъзгласил се за президент на земното кълбо, се надява да купи благоразположението на православните християни, като се обръща към тях с думите: „Любезни братя, знам, че след вас има такива, за които най-ценното в християнството е Свещеното предание, старите символи, древните песни и молитви, иконите и богослужебният чин. И в действителност, има ли нещо по-скъпо за религиозната душа? Знайте, възлюбени, че днес подписах указ за отпускане на огромни финансови средства на Световния музей на християнската археология с цел да се събират и опазват паметниците на църковната древност. Братя православни, комуто е по сърце тази моя воля, който може да ме приеме и нарече свой истински вожд и владика, нека пристъпи тук …!” – Тогава става старецът Иоан и заявява, че „най-ценното в християнството е самият Христос”.

Нека не забравяме, че не говорим ли за Христа, няма да сме в състояние да Му подражаваме в живот и дело. Нашето слово ще престане да бъде религиозна проповед, но ще остане своеобразна лекция по църковна история и археология, в „духовен културномасовизъм”. Нека подхранваме надеждата, че започналото духовно пробуждане след краха на атеистическия режим постепенно ще набира сили и с течение на годините ще успее да възстанови в човешките души и в България онова, което е било разрушавано и убивано в продължение на половин век. Активността на тези нови мисии и „месии” се опложда от културния и религиозен нихилизъм, който те насаждан у нас по стахановски от емисарите на чужди религиозни пропаганди, третирайки България като пустиня духовна, в която дори и да е имало някакво християнство, то е било тотално заразено и опорочено от „средновековни извращения и суеверия”, с яростната им проповед на отрицателно отношение към св. Писание, св. Предание, св. Тайнства и богослужение на Православната църква.

И така, само ако разграничим кое е истински Христовото в християнството и кое е святото в светото Православие, ще можем да се надяваме на душевен мир, на земно благополучие и вечен живот, защото само чрез истинския Изкупител, Спасител и Бог – Господ Иисус Христос, ще надмогнем вековете като православни и като българи.

Тялото на Църквата се състои от християните или последователите на Иисус Христос. Но понеже едни от християните са се преселили във вечността, където в блажено състояние на общение с бога и ангелите тържествуват в своите подвизи, извършени на земята, а други живеят на земята и са длъжни, по пътя на борбата с препятствията и враговете на спасението, да достигнат вечността, то, вследствие на това, членовете на Църквата се делят на живеещи на небесата, които съставляват тържествуващата Църква, и християните, намиращи се на този свят, които съставляват земната или войнствуващата Църква.

Средство за поддържане общението и единението между войнствуващата и тържествуващата Христова Църква представляват: 1) от страна на християните, живущи на този свят, молитвите, които те възнасят, в името на светиите, към престола Божи за своите нужди, – а от страна на светиите, обитаващи небесата, ходатайството им за нас пред Бога, което служи за основание на почитанието на светите Божии угодници в Православната Христова Църква, и 2) съдействието на светиите, живеещи на небето, което оказват на своите братя, живеещи на земята, не само посредством невидимото им влияние на успеха на възнасяните от нас молитви към престола Божи, но и с видими явления, които те предизвикват в някои особени случаи. Светите мъже и жени, преселили се във вечността, не само възнасят молитвите за своите братя и сестри по вяра, които живеят на земята, но за благото на хората, могат и да се явяват на хората след своята смърт, както това се е случило след кръстната смърт на Иисус Христос, когато множество светии станали от гробовете и се явили на людете в светия град по свидетелството на св.ап. и ев. Матей (27 : 52 – 53). По-късно, ап. Павел не само непосредствено извършвал чудеса и изцеления приживе, но даже неговите лични вещи, когато ги полагали върху болни, изцерявали от болести. Това ни показва, че светиите, както приживе, така и след смъртта си, еднакво могат да ни благодетелствуват в нашите нужди. Извършването на чудеса е един от основните признаци, по който се отпочва процедура по канонизацията и почитането на някого като светец и праведник на Православната Христова Църква.

В православния църковен календар на Българската Православна Църква ежегодно се отдава почит на десетки просияли със светост мъже и жени, които са свидетелствували за Христа по днешните български земи от най-дълбока християнска древност до ХХ век. Заслужено бяха канонизирани и такива истински радетели за българщината и православната религиозна просвета на българския род, като св. Паисий Хилендарски и св. Софроний Врачански. Не е забравено и делото на множество други, отдали и живота си за добруването на отечеството и за православа Божия.
Наскоро, по повод на лансираният от немски университет проект за преразглеждане на изторията около Баташкото клане, се засили общественото тежнение за канонизация на жертвите в баташката църква. Светият синод реагира адекватно и по каноничния път натовари епархийския кириарх, Негово Високопреосвещенство правоправещия св. Пловдивски Митрополит Г-н, Г-н Николай, да проучи въпроса надлежно. Канонизирането не е поръчка на деня и наистина трябва да се мисли рационално и в синхрон с предписанията на църковно-правната наука.

Не можем да не припомним разгорещената дискусия около обяваването за светец на Васил Левски (йеродякон Игнатий) преди няколко години, както и на онези 90 духовници, канонизирани от Синода с наместник–председател Инокентий Софийски за свещеномъченици на Българската Православна Църква, жертви на комунизма в България (1923-2002 година). Имаше почин на родопския евангелизатор,отец Боян Саръев, енорийски свещеник в гр. Кърджали, от името на своето движение „Св. Йоан Предтеча”, призова за канонизация на 200-та невинни дечица, посечени по време на една от многобройните бежански вълни от Източна Тракия и Македония към Майка България. Очакванията са големи и за евентуалната канонизация на големия православен Архипастир Серафим (Соболев), чийто гроб в Руската църква в столицата София е всепризнато място на благоговейно поклонение от целия български православен народ и който чудотвори там вече десетки години. Последователи намира идеята за провъзгласяване за светци на онези български първенци, отказали да сменят вярата си след завладяването на Търновград и приели единодушно смъртта от ръката на завоевателя-иноверец на хълма Царевец. Наистина вопиюща е необходимостта от засилване работата по запазване и почитане делото и жетвата на множество родолюбиви българи, още повече, с оглед на предстоящото ни приемане в обединена Европа, където нашата история, култура и духовна традиция, биха били ценен принос в общата ценностна система и гаранция против всеки вид асимилация, за да просъществува България и народа ни през новото трето хилядолетие.

Една обединяваща инициатива в това направление би могла да стане идеята за обособяване на един неделен ден за ден на Всички български новомъченици, както втората Неделя след Петдесетница е обявен за ден на Всички български светии за почитане на знайни и незнайни българи през вековете, които са били безценен пример на християнска святост по пътя на носенето на Кръста Христов в земния ни път. Един подобен подвижен или неподвижен православен празник ще отдаде заслуженото на всички онези новомъченици, които с кръвта си откупиха нашето право на свободен живот и вероизповедание и по време на Априлското въстание, и в последващите героични и трагични епопеи, които познава по-новата българска история, които изнесоха кръста си и по време на държавния атеизъм и антицърковна политика с тихия си героизъм на своя мартириум (мъченичество=свидетелство); който ден на помен за тия български новомъченици ще служи и за наше напомняне за собствения ни дълг пред Бога, пред народ и отечество, пред нас самите.

Един цял народ, без разлика на политически отлики, социален статус или други временни и суетни характеристики, може да се обедини около подобна инициатива за нарочен „Празник на българските новомъченици”, като постави въпроса за разглецдане на предстоящия Църковно-Народен Събор пред плиромата на православния болгарски род, а Светия Синод на Българската Православна Църква да предприеме необходимите стъпки в допълването на църковния календар с оглед богослужебната прослава на новомъчениците на България.

Йеродякон Петър Граматиков
Приложение 1
ЦЪРКОВНО-КАЛЕНДАРНА БОГОСЛУЖЕБНА ПРОСЛАВА В БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА НА СВЕТИИ, ЧАСТ ОТ ОБЩАТА ЦЪРКОВНА ИСТОРИЯ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ

8.І. – св. Григорий, еп. Български
16.І. – преп. Ромил Видински и свещмчк Дамаскин Габровски
18.І. – св. Йоаким Търновски
20.І. – св. Евтимий, патр. Търновски
22.І. – мчк Сионий Български
30.І. – св. благов. цар Петър Български, преп. Сергий Къпински и мчк Димитрий Сливенски
14.ІІ. – Успение на св. Кирил Славянобългарски
11.ІІІ. – св. Софроний Български
6.ІV. – Успение на св. Методий Славянобългарски
14.V. – мчци Исидор и Йоан Български
17.V. – мчк Николай Софийски
26.V. – мчк Георги Софийски най-нови
27.V. – мчк Терапонтий Софийски
28.V. – преп. Софроний Български
31.V. – св. апостол Ермий (1-ви епископ на Филипополис)
2.VІ. – прпмчк Еразъм Охридски
19.VІ. – св. Паисий Хилендарски и мчк Зосим Созополски
20.VІ. – преп. Наум Охридски
24.VІ. – св. Никита еп. Ремизиански
25.VІ. – мчк Прокопий Варненски
26.VІ. – преп. Давид Солунски и Давид Български, свщмчк Висарион, еп. Смоленски
1.VІІІ. – Възвръщане мощите на преп. Йоан, Рилски чудотворец
16.VІІІ. – свщмчк Йоан Търновски-Трапезицки
18.VІІІ. – мчци Иакинт и Емилиан Доростолски
8.VІІІ. – мчк Трендафил Загорски
16.VІІІ. – преп. Йоаким Осоговски
18.VІІІ. – успение на преп. Йоан Рилски
20.VІІІ. – св. 37 мчци Пловдивски
21.VІІІ. – св. Васа Солунска и свщмчк Симеон Самоковски
29.VІІІ. – преп. Анастасий Струмишки
5.Х. – прпмчк Игнатий Старозагорски
14.Х. – преп. Параскева-Петка Търновска
18.Х. – вмца Злата Мъгленска
19.Х. – преп. Йоан Рилски
21.Х. – св. Иларион, еп. Мъгленски
27.Х. – преп. Димитрий Басарбовски
22.ХІ. – св. Михаил Българин
27.ХІ. – преп. Теодосий Търновски
3.ХІІ. – св. Нектарий Битолски
7.ХІІ. – св. Филотея Търновска