Православните – будни пазители на Преданието

Източник: Le Figaro

В сянката на футболния стадион в Нант е разположен малкият параклис от сибирско дърво с екзотичния и приказен вид на павилионите от Световното изложение през 1900 година, пленявало въображението на посетителите. Построена през 2005 година, църквата „Свети Василий Велики” дава нова глътка въздух на православната общност в Нант след осемдесет години съществуване и скитане. „Преди ни позволяваха да се събираме веднъж месечно в един католически храм, който подготвяхме точно преди богослужението. Трябваше да изместваме пейките и да закачаме нашите икони. Често пъти хората от Изтока не намираха църквата, понеже виждаха снимката на папата на входа”, – разказва енорийският свещеник отец Ламберт ван Динтерен.

Построяването на нантската църква е символ на новия подем на Православието след неотдавнашните имиграционни вълни през 80-те и 90-те години. Те са продължение на имиграцията от началото на ХХ век, която доведе до неговото разпространение на френска почва. „От 200 на брой през 1935 година, енориите бяха намалели до около 120 през следвоенния период. Едва през 90-те години пак достигнахме първоначалния брой. Дори днес малко го надвишаваме”, – обяснява Жан Роберти, предстоятел на храма „Свети Йоан Кронщадски” в Рен. В Нант енорийската картотека, наброяваща едва 80 семейства през 2000 година, днес съдържа повече от 300.

Въпреки това, не всичко върви по мед и масло в Православието. Защото този нов разцвет, увеличил броя на вярващите от 250 хиляди на 400 хиляди, както се смята, има малко безразборен характер. С кубетата, които я увенчават и издават уханието на вечната и необятна Русия, сред урбанистичния декор на градските предградия, църквата „Свети Василий” отразява образа на една френска общност в търсене на идентичността си, разкъсвана между желанието за интеграция и етническото изкушение. Произходът на това колебание е в историята. Пристигнало в багажа на руснаците, бягащи от Октомврийската революция, и на гърците, прокудени от Мала Азия, Православието се организира в диаспори, като всяка общност идва със собствената си църква. Днес те са близо десетина (гръцка, румънска, сръбска, българска, грузинска, коптска църква, както и руските, които са под юрисдикцията на Московската или на Константинополската патриаршия ), и въпреки че с увлечение публично декларират единството си, задкулисно си съперничат за надмощие. В енорийско писмо от миналия април отец Сергей Сологуб, председател на храма в Медон, говори за „надпреварата да се откриват нови енории, често на места, които вече са обслужвани от свещеник, докато множество градове с повече от сто хиляди жители нямат църкви”. „Не, не може да има конкуренция между нас”, – отговаря митрополит Инокентий, архиерей на Московската патриаршия, и добавя със строга усмивка: „Но е присъщо на човешката природа да се бори за първенство”.

Тази борба, илюстрирана от случаите в Ница и Биариц, където двете руски църкви водят битка за контрола над тези исторически енории, не е по вкуса на вярващите. „Проблемът е реален. Откакто Православието е влязло във Франция, е време да заживее свой собствен живот”, – смята Ги Люмо, настоятел на църквата в Нант. Също като него, повечето конвертити и деца или внуци на имигранти, които съставляват ядрото на франкофонските енории, биха искали да видят появата на една обединена поместна Църква. „Преди двадесет години си мислех, че скоро ще го постигнем”, – въздъхва Дидие Виланова, физик в Комисията по атомна енергия и генерален секретар на Православното братство, създадено през 60-те години, за да работи за превъзмогването на националното измерение на църквите и обединяването на православните във Франция и Белгия. Тук обаче не са поставени в сметките новите имигрантски вълни от Русия и Източна Европа, които отново създават „приемни” енории. Църковнославянският – староруски език, използван в богослужението в Русия – се завръща с пълна сила и някои църкви се превръщат отново в изолатори на интеграцията, съперничещи си по благочестие. „Преди не беше така. Вече има чувствителна разлика между нас тук и една енория от нови руснаци. В техния хор, ще си помислиш, че са хора, дошли от операта, които не знаят защо са там, песнопенията им са повече академични, отколкото сърдечни”, – отбелязва един вярващ на изхода на църквата „Свети Серафим Саровски” в Париж. В тази дървена църквичка, скътана в дъното на един двор в ХV район, историческия квартал на руската имиграция, новообърнати вярващи, които тук, както навсякъде, са висши кадри, преподаватели, учени или адвокати, открили Православието след дълго търсене, и потомци на руски семейства се срещат за възкресната литургия, която продължават на по чаша кафе. Сервират плодове и сладки, за да се подкрепят след строгия пост, който се полага от полунощ. Тук е Бертран, банков служител, напуснал католицизма, очарован от литургията, носеща успокоение със своите полифонични песнопения и ухание на тамян. Напомня му за духа на бенедиктинските манастири, които е посещавал като дете. „В началото не беше богословска стъпка, а нужда от красота. Чувствам се успокоен в Православието. Красотата на литургията ме възвисява, докато в католическите енорийски меси не намирах този мир, чувствах се насилен, понеже се обръщаха към разума ми, който съвсем естествено се съпротивлява” – доверява той. „Разбрах, че смъртта може да бъде красива. Това е служба на сдържана радост, няма тъга. Всичко е спокойно, точно това ме порази”, – разказва Жан Роберти, бивш марксист, пленен от красотата на опелото. Литургията, която Кирил, внук на руски изгнаници, посещаващ храма само по Рождество и Възкресение, описва като „нещо извън времето”, очарова хората, които смятат, че в Католическата църква социалната беседа преобладава над евангелското слово и че желанието за присъствие в света е заличило чувството за святост. В Православието богослужението превъзхожда всичко. Организирано около литургиите на свети Йоан Златоуст и свети Василий, Часослова, който определя монашеските служби (вечерни, полунощници, утрени…), Минея, който описва празниците на светиите, и Типика, който разпределя годината на цикли, то е неизменно. До такава степен, че нищо, освен езика, за външния посетител, не отличава една руска църква от една румънска. Разликите са доста по-малко от тези между две католически енории, защото традицията, която е гарант за догматите, не се променя. И на най-малката промяна, колкото и е незначителна да е тя, се гледа с подозрение, ако не я обявят за ерес. Осъвременяването не би ли имало смисъл? Колкото и да е парадоксално, тези ограничения, заедно с четирите поста, през които човек се въздържа от животински продукти, за някои е пространство на свобода. „В католицизма много страдах от бремето на нравствеността, силно ориентирана към въпросите на пола, и от една доста тромава йерархия”, – споделя Дидие Виланова. А Франсоа, който е разведен, отлъчен от католическата институция, е бил силно впечатлен от приема в Православната църква. Други обръщат внимание на това, че свещениците са женени, също като през първите векове на Църквата.

„При нас нищо не се променило още от апостолите”, – гордо и сигурно заявяват вярващите, за които символизмът, който бележи всеки жест в литургията, и множеството поклони, всичките увенчани с кръстния знак, са проява на това постоянство. „Това е завръщане към извора. В католицизма ми липсваше библейската сериозност, а в протестантизма възможността да се моля с тялото си”, – обяснява отец Ламберт ван Динтерен, който е холандец по потекло. „Цялото тяло участва, но без сантименталност”, – добавя иконописецът Григорий Асланов. Именно чрез тези образи, в които тялото на светците не е сковано, а преобразено. „Сюжетът на иконата е светостта. Не се опитваме да представим тъканта на кожата, освобождаваме се от тежестта. Няма източник на светлина, тялото е сякаш осветено отвътре”, – обяснява ученикът на Успенски, потомък на едно православно поколение, от едно от онези руски семейства, в което човек се възпитава повече в любов към вярата, отколкото в носталгия към изгубената родина. Където дори понякога свещенството се предава от баща на син. „Френското Православие е малко като играта на седемте семейства (вид игра на карти, наподобяваща нашата „Гледай си работата” – бел. прев.)”, – шегува се Григорий Асланов. Неговият дядо, Владимир Лоски, основател на парижката енория „Света Богородица – Радост на всички скърбящи”, е смятан за един от най-големите богослови на ХХ век, майка му е писала много на катехизисна тематика, вуйчо му Николай наскоро беше ръкоположен за свещеник в семейната църква, където братовчедка му е диригент на хора… Но за мнозина от потомците на руските изгнаници, вече трето поколение след тях, Православието се ограничава до големите празници – Рождество и Възкресение. „Това е добър повод семейството да се събере, но без да се потапяме в носталгията по една страна, която не познаваме”, – казва Кирил. Ако някои традиции по Великден, като например писаните яйца, пасхата (вид крем) и куличът (козунак, поръсен със захар), продължават да се предават, то вярата често се губи…

Превод: Екатерина Крумова