Разсъждения за същината на Православието

Източник: вестник България, САЩ

Преди да изясним същината на Православието, безусловно е необходимо да отстраним или поне да смекчим напълно естествения протест, който се изтръгва от вярващата душа, против каквато и да е критика и осъждане на иначе вярващите.

Днешната действителност, казват, изисква успокоение на вярващото съзнание: тя налага "да се прехвърлят мостове над реките от предубеждения, заблуда и невежество, поради които между призоваващите името Христово не цари мира и любовта, завещани от Христа Спасителя." Всеки искрен християнин трябва вече да се убеди, че е време и на Запад и на Изток да си спомнят молитвата Христова: "… Да бъдат всички едно: както Ти Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, та да повярва света, че Ти си Ме пратил."/Йоан. 17:21/, че и на Запад, както и на Изток, една молитва да се казва всеки ден от жадуващите за спасение души, молитвата " За мира на целия свят, за благопреуспяването на светите Божии църкви и единението им, на Господ да се молим." Безумно е да враждуваме помежду си, когато явни и тайни врагове, се опитват да разнебитват църковния организъм. Трябва вече всички християни да се обединят и " единем серцем" /с едно сърце/, с един разум и една воля да се борят срещу сатанизма. В противен случай жертвеника Христов, изграден в душата на всеки християнин ще закърнее и обезмисли великата Голготска жертва – новозаветната Христова любов. Христовата любов трябва да зацари между всички християни.

От казаното не следва, че единна дейност между християни от Запад и Изток, имащи различна духовна структура е невъзможно. Духовното творчество не може да бъде механизирано. Има различни степени на съвършенство. Достатъчно е само любовта Христова да бъде поставена над всичко /Кол.3:14/ и тогава ще се забравят малките особеностти. Само любовта Христова да стопи ледовете между християните и да ги приведе единни към Бога. Тя ще създаде единство в живота, единна структура на душата и като последица от това – теоритично единство в изповедта, във вярата, в догмите.
По този творчески път, посипан с неувяхващи рози на смирение и любов, ще се постигне онова единство между призоваващите името Христово, за което се е молил Христос /Йоан. 17:21/. Взаимната критика и анализ на изповеданието не може да попречи на отделотворяваното чрез любовта единство между християните.
И тъй, два взаимно сменящи се пътя има за християните: чрез любов да спечелят съзнанието, ума и волята, и чрез истината да спечелят волята и сърцето. Те не се изключват, а взаимно се допълват.

Но тук въпроса се свежда до същината на православието и какво е ПРАВОСЛАВИЕ?
Не са необходими обширни познания из областта на историята, за да се подчертае безусловната неправда на мнението, че православието е само "музей от старини." Историята ясно и недвусмислено свидетелства, че християнство и Църква, християнство и православие, православие и Църква са били понятия равнозначни. Такива са и днес. Всички членове на Църквата са православни християни, защото са Христови и защото правилно славят с живота си Христа Господа. И свети апостол Павел, преди обръщението си към Христа по пътя за Дамаск, гонил Църквата Христова /Гал. 1:13/, а не последователите на някаква нова религиозна система. Църквата Христова за свети апостол Павел е била жива реалност, определена величина.

Църковността пък не е била само висша добродетел, както обичат да говорят сега лаиците, а единствена стихия, чрез която християнина е могъл да се приобщи към живота на Истината и да расте духовно /Ефес. 4:13/. Следователно, ако православие и Църква в първите дни на християнството са тъждествени и до ден днешен, християнството не е изменило на оставеното от светите апостоли наследство, то е неоспоримо, че православието и днес е жива религия /реалност/ и, че православните християни и днес са Църквата Христова, а не "музей от старини." В самия упрек, че православието е вече "музей от старини", се съдържа красноречиво доказателство, че то е запазило непокътнати Христовите завети и не се е увлякло в угода на човека. Православието е живот в Христа. Православието е творчество в живота. Затова църковната съкровищница е изградена от сълзите на мъчениците за вярата, които блестят като утринна роса, обгряна от лъчите на изгряващото слънце, в нея е кристализиран опита на вековете, надеждите и чаканията на всички синове Божии. Тази съкровищница е неоскъдняваща – неизчерпаема.

Ето защо църковността определя формите на земния живот. Тя осенява живота със своята светлина и му дава определени християнски насоки. Грях е, че сънливостта на хората, равнодушието им, а понякога и враждата им към Църквата са пречили на православието да създаде напълно християнски форми на земния живот.

И ето тук изниква въпроса, как да разкрием съдържанието, същността на Православието?
Има един забравен път, пренебрегнат източник – църковното съзнание. То не е фикция. Църковното съзнание е намерило израз в църковното творчество: светоотеческата литература, молитвите, песнопенията, св. Богослужение. Според това съзнание православие /ортодоксиа/, значи истинско мнение, мнение, което напълно отговаря на своя първоизвор. Първоизвор на православието е Божественото откровение. Следователно, православието е точен отобраз на Божественото откровение, то е вселенско /икоменики/ и съборно /католики/, защото обединява в себе си всички християнски общини. Всички други християнски вероизповедания само отчасти отобразяват Божественото откровение. Те приличат на изкуствени несъвършенни огледала, в които се отразява Христовото учение, християнството. Православието пък е пълнота на Христовото учение, на християнството. Това е ясно, че в "неделя на православието" се чете Никео-Цариградския символ от 325 г. и се казва "сия вяра апостолская, сия вяра отеческая, сия вяра православная, сия вяра вселеную утверди". Православието не се нуждае от нови книги, защото то няма нищо ново в догматическо отношение. То е кристално чист ручей от Божествен източник. Тази първоначална чистота, тази отначалност на православието е неоспорима гаранция за неговата божественост.

Свети апостол и евангелист Йоан Богослов казва, че " Духът е, който животвори, плътта нищо не ползва. Думите, що ви говоря са дух и живот", /Йоан. 6:33/. Следователно, православието е живот, реална сила, щом то е точен отобраз на Христовото учение. Следователно, православието е право-верие и прав-живот, истински, съвършен живот. Правоверието е словесен израз, външна формулировка на живота в истината, на осъществяваната в живота чрез творчество вяра. Православието е пълнота /Ефес.1:23/. Тази пълнота не се постига с разум. Православието не е нещо неизвестна величина с разума, не е неизвестно, недостъпно. То става осезаемо за всекиго чрез жив опит. Твориш ли по пътя на Христа и с Христа – ще узнаеш същината на православието. Едва след това разума ще формулира твоя опит, ще окачестви неговата сила и значение. Преди това разума е безсилен да определи православието и неговата сила и същина.

Православието е живот в Истината и с Истината. То е немислимо без Божествена благодатна помощ, съобщавана на вярваащите чрез тайнствата, а именно: Св. Кръщение, Св. Миропомазание, Св. Причастие, Св. Покаяние, Св. Елеоосвещение, Св. Свещенство и Св. Венчание. Последните не са символ, а сила за живот. Към този живот в Истината трябва да се присъединим реално, за да заживеем като православни християни, а не само да изповядваме теоретически истината като правоверен. Правоверният още не е православен християнин. Онези, които могат само теоретически да изложат Христовото учение, не са православни християни.
За да бъде някой истински православен, трябва да се присъедини към Църквата, да се слее реално в нея с Христа и усвои живота на Църквата. А живота в Църквата Христова дава пълна свобода на духа, без насилие и знае само един път за творчество – любовта.