Рождество Христово днес

Литургичният език – т.е. химните и тропарите, които се пеят на всеки празник – е езикът на Църквата, чрез който се представя „богословието на събитията“, т.е. проявяват се любовта и човеколюбието на Бога, а също и плодовете от снизхождането и икономията на Сина Божи. Изследвайки внимателно нашата химнография, ние можем да разберем и съответно да преживеем екзистенциално това, което Бог е направил за човека, на каква висота Той го издига и как хората могат да станат богове по благодат. Такъв е случаят и с химнографията за Рождество Христово. В тропарите на празника светите отци са вложили цялото богословие на Църквата по отношение на тайнството на въчовечаването на Сина и Словото Божие. Знаменити са химнографите, които са допринесли за съставянето на това превъзходно последование за Рождество Христово. Впрочем в съдържанието на много от химните са заимствани пасажи от велики отци като светите Григорий Богослов и Йоан Златоуст. В славата на хвалитните от Рождество Христово, която вероятно е била съставена от Герман, патриарх Константи- нополски, се прави връзка между преброяването по времето на кесаря Август и духовното преброяване, което се случило с Рождението на Христа. Измежду многото слова се казва: „Ние обаче Ти принасяме, на Тебе, нещо много повече от данъци, богатството на православното богословие“. Тогава хората са преброявани заради данъците, а сега ние принасяме богатството на православното богословие. Само чрез богословието човек може да отговори на великия смисъл на празника. Това богословие не трябва да е някаква мисловна конструкция и размисъл, но опит от живота в Христа. В следващите редове ще се опитаме да подчертаем някои от богословските истини, които се извеждат от този велик празник, от извора на празниците, както го нарича свети Йоан Златоуст, истини, които обаче имат отношение към нашия личен живот и социална активност.

Необходимостта от въчовечаването

Въчовечаването на Сина и Словото Божие било „необходимо“, тъй като по този начин е могло да стане обоже- нието на човека. Ние знаем много добре от православното богословие, че Бог е нетварен, докато човекът е тварен. Нетварното няма начало на сътворяване, нито пък край. Тварното обаче има начало, то предполага друго лице, което го сътворява, като по необходимост то има край. Човекът е тварен, но въпреки че има начало, той няма край, защото Бог е пожелал човекът да бъде безсмъртен. Затова ние казваме, че безсмъртието на човека е по благодат. Сигурно е обаче, че между нетварното и тварното няма нищо общо, напротив – има огромна разлика. Трябвало е да съществува някакъв мост, който да съединява нетварното с тварното, за да може тварният човек да постигне обожение и така да влезе в общение с Бога. Единственото общо между нетварното и тварното е Богочовекът Христос. Затова въчовечаването на Христа е трябвало да се случи, тъй като по такъв начин човекът би могъл да се съедини с Бога. Иначе това би било напълно невъзможно. В своето слово „За въплъщението на Бога Слово“ свети Атанасий излага двете основни причини, поради които Христос е станал човек. Първата е, че човекът е сътворен по образа на Словото. Словото, второто Лице от Светата Троица, е архетип за сътворяването на човека. Тъй като Христос е прототипът на човека, затова е необходимо човекът след падението да бъде възстановен „по образа“ на Този архетип, подобно на зограф, който рисува отново върху картината, „избеляла“ във времето. Втората причина е, че Божието Слово е трябвало да приеме смъртното и страстно тяло, за да го обнови. След прегрешението в човешката природа са навлезли смъртта и тлението. Човек не можел да победи смъртта чрез едно обикновено покаяние и затова е било необходимо нещо по-дълбоко, т.е. една цялостна победа срещу смъртта. Христос приел смъртното и страстно тяло, но освободено от греха, като чрез него победил смъртта. Така било създадено уникалното лекарство за човека, след като му е била дадена възможността да живее. Според характерния израз на свети Атанасий Велики, който е преминал в ученията и на много други свети отци: „Той се въчовечи, за да се обожим ние“.

Разбира се, това се казва само ако гледаме въплъщението на Христа през призмата на падението, защото, както казахме преди малко, ако гледаме на въплъщението през призмата на обожението на човека, т.е. преди неговото падение, бихме казали, че въплъщението е задължително, защото е трябвало да съществува мостът, който да обедини нетварното с тварното.

Архиепископът на Солун свети Григорий Палама в словото си за Въплъщението излага всички причини, заради които се е въплътил Синът и Словото Божие. Бих искал да ви представя целия този текст в превод, който се отнася към въчовечаването, защото мисля, че в него е съсредоточена цялата светоотеческа мисъл.

Слово Божие стана човек, за да ни покаже висотата, на която ще ни изкачи; за да не се възгордяваме, че сме пре- одолели поражението, борейки се сами; за да е истински в своите две естества Посредникът, нагласяйки всяко от естествата към съответното му; за да разруши веригите на греха; за да очисти заразата, тясно свързана с плътта; за да покаже Божията любов към нас; за да покаже в каква дълбочина на злото сме попаднали, щото да се нуждаем от въплъщението на Бога; за да ни бъде пример за смирение, приемайки плътта и страданията, смирение, което е лекар- ство изцелително за гордостта; за да ни покаже, че нашата природа е сътворена блага от Бога; за да стане Начало и Уверител във възкресението, заличавайки отчаянието; за да превърне човеците в синове на Бога, правейки ги при- частни на божественото безсмъртие, след като стана Син Човечески и преобразува смъртността; за да се яви, че ес- теството на човека бе сътворено по образа на Бога, най-ви- соко от всички твари; защото сродството му с Бога беше толкова, че да може да се съедини с Него в една ипостас; за да почете плътта, тази смъртната, за да не предпочете и човекът възгорделите се духове, които се считат за божест- вени поради безплътието и очевидното им безсмъртие; за да свърже разделените по естество хора с Бога, след като стана двоен Посредник по природа. Какво повече да кажа? Ако не беше се въплътило Словото Божие, не би се пока зал Отец истински Отец, не би се показал истински Син Синът, не би се показало, че е плод от Отца Светият Дух; Бог не би бил в същност и ипостаси, но би бил някаква природа, която се открива в творенията.

Посредством този текст ни се представя цялото богословие за въплъщението на Христос. Потвърждават се и не-щата, които казахме преди малко, но нека ми бъде позволено да подчертая в частност някои от тези места. Първо, чрез въплъщението става ясно, че нашата природа е била сътворена блага от Бога, още повече, че затова Христос приема човешкото естество. С това се доказва колко неоснователни са твърденията на еретиците, както и на древните философи, че тялото е затвор за душата, и че то трябва да бъде отхвърлено като нечисто. Тялото е добро Божие творение. То има голяма стойност, тъй като Самият Христос го е приел и го е обожил. На второ място, виждаме дълбочината на падението на човека, заради което икономията на Христос и Неговото крайно смирение станали необходимост. Това показва голямата любов на Бога към човешкия род, тъй като Той не е оставил Своето творение да бъде доведено до катастрофа. Така чрез въчовечаването на Христа отчаянието и безнадеждността биват прогонени. На трето място, чрез въплъщението на Христа се разкрива Троичността на Бога. Бог не е монада, но Троица от Лица – Отец, Син и Свети Дух. А това е много важно за нашия живот като личности. Защото един безличен и неосезаем Бог прави и от човека безличен и неосезаем. Въпросът за троичността на Бога е изключително важен за православното богословие, това е въпрос на живот и смърт.

Някой би могъл да каже, че събитието от въплъщението посочва начина на спасение за човека като съчета- ние на любов, послушание и свобода. Бог Отец обикнал човешкия род. „Защото Бог толкоз обикна света, че отда- де Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Йоан 3:16). В послушание към Своя Отец, Словото Божие е пожелало да се въплъти, затова и в действителност Той е Син любим и Син на благоволението. Но и Светият Дух е съдействал за въчовечаването, като проявил любовта Си към човешкия род, бидейки в послушание към Отца. Οсвен това Синът свободно се покорил на Своя Отец, тъй като Неговата свобода не е гномична, а природна. Фактът, че тайнството на въплъщението е тайнство на любовта, послушанието и свободата, проличава и в случая с Пресветата Богородица. Тя е обикнала Бога, като чрез своята лична свобода се е покорила на Неговата воля и е станала майка на Христа. Затова свети Николай Кавасила ще каже, че въчовечаването на Словото е станало чрез любовта на Бог Отец, чрез послушанието на Сина, съдействието на Светия Дух, но и чрез съгласието на Богородица. Това показва, че тайнството на нашето възраждане и обожение става чрез съчетанието на тези три фактора – на любовта, послушанието и свободата. Ние действително трябва да обичаме Бога, а не просто да мислим, че изпълняваме някакви задължения, да се покоряваме на Негови- те заповеди, като това послушание става не по принуда, а свободно, чрез нашата свобода. Спасението на човека би сполучило единствено в тези рамки.

Обновлението на света в исихия (мълчание)

Начинът, по който Христос е излекувал човешката природа, е много изразителен. Той би могъл да дойде в света със слава, почести и величия, като принуди хората да Го приемат и станат Негови последователи. Но Той не избира този път, а друг, който се оказва по-ефективен. Той идва с дрехата на смирението. Ражда се в образа на раб, в една скромна пещера, далече от погледите на хората. Той изобщо не привлича вниманието на света. Свети Исаак ще каже, че смирението е одеждата на божествеността. По такъв начин Той влиза много тихо в трагедията на човешките дела, както водата прониква в земята или лъчите на слънцето по земната повърхност, които я осветяват и стоплят. Той не принуждава никого да Му вярва или да Го следва.

Чрез този скромен подход се постига много. Първо, Той не плаши човека, нито го води до отчаяние чрез съпоставянето му с Неговата святост. Един съвременен подвижник казва, че любовта на Бога към човека се про- явява в това, че Той не ни разкрива цялото безобразие на нашата природа заради извършения грях, но малко по малко ни явява Своята любов. Защото, ако знаехме своето истинско състояние, ние щяхме да „се побъркаме“ от радост, нещо, което би имало за последица отмяната на нашата свобода. Второ, по този прост и непресторен начин Той надхитря дявола. Свети Григорий Нисийски – като заимства от опита на рибарите – казва, че както рибарите поставят кукичката под стръвта, като по този начин улавят рибата, така и Христос е скрил кукичката на Своето Божество под смъртната и страстна плът и така е уловил
дявола. Трето, чрез този начин на въплъщение Христос не прави хората Свои последователи, а ученици. Последователите следват своя началник фанатизирани и несвободни. Христос обаче има ученици, които Го обичат, които общуват с Него. Всъщност спасение, в което отсъства свободата, е заробване и робство. Отците използват и един друг пример, за да покажат начина, по който Христос е обновил човешкия род. Той не е дошъл като Бог Спасител, но като човек, т.е. дошъл е в образа на раб. Ако човек иска да помогне на едно животно, той би постъпил по два възможни начина: или ще го принуди, за да постигне това, което иска, или доколкото е възможно, ще опознае природата на животното, за да се „сроди с него“, и така, бидейки човек, да му подпомогне. Бог е направил второто. Той не ни е наставлявал от дистанция, но е дошъл в нашата реалност, влязъл е в трагичните обстоятелства на живота, за да ни помогне. И разбира се, разликата между това, което би направил човек и това, което е направил Христос, е огромна. Човек би могъл да влезе в природата на животното по-лесно, защото и човеците, и животните са творения. Бог прие образа на раб, бидейки нетварен. Така тайнството на въчовечаването ни яви, че „Господ, приемайки всички форми, променя напълно съдържанието“. Той влиза в света, като го преобразява и претворява. Той вли- за в човешките общества, като ги превръща в Църква. А това става с любовта, жертвата и кеносиса.
Това е и делото на нашата Църква. Христос е оприличил Църквата с квас, който просто и незабележимо преобразява цялото тесто. Църквата се намира в целия свят, като тайнствено и истински го освещава и преобразява, без да извършва големи революции, но действа тихо и тайнствено. И това тихо присъствие извършва най-мащабните промени. Чрез живота и исихията на светците, чрез свидетелството на новия живот, а не чрез оръжия и явни революции християнството е победило защитаваната от желязо Римска империя, като я е трансформирало в християнска Византия.

Това е и начинът, по който се случват най-големите битки в личен, семеен и обществен план. Нито едно дело не е завършило добре чрез омраза, отмъстителност, външни заговори и сила. Великите дела се извършват и завършват в смирение, любов, незлобливост и отстъпчивост. Един християнин винаги приема формите на света и променя тяхното съдържание. Той обновява самия себе си и така извършва най-голямата социална промяна. Решението на всички лични, семейни и обществени проблеми се постига само чрез любовта.

Превод: Мартин Ганев

Из книгата на митрополит Йеротей (Влахос) “Духовни ориентири за съвременното общество”, ИК “Омофор” 2017 г.