Света Мария Египетска

Пустинницата Мария е образец на равноангелски живот [1].

В един от палестинските манастири, в околностите на Кесария, се славел със строгия си живот монах Зосима; било по времето на император Юстин Старши (518-526 г.) [2]. Той бил известен с дар на прозорливост и дори с чудеса. Петдесет години прекарал в своето пустинно уединение, но желаел да види примери на възвишен подвиг за свое назидание. Веднъж един Божи човек му казва: „За да видиш какви други пътища на спасение има, иди в Йорданския манастир“. Зосима се отправил към посочената обител. „Дошъл съм за назидание“ – казал той на монаха вратар. „Нека всеки внимава над себе си – отвърнал другият – и с трезв разум да върши дела с Божия помощ; но тъй като твоята любов пожела да види нас, смирените, поживей с нас“.

Зосима скоро се убедил в строгия живот на старците от обителта. Те постоянно били заети ту с псалмопение, ту с ръчна работа; от устата им никога не излизала празна дума. Те не се грижели нито за доходи, нито за житейски удобства, а само за потушаване на телесното. Поучаването в Божието слово било най-приятната храна за тях.

От много време в обителта се спазвало следното правило. Преди настъпването на Великия пост, в неделния ден, обичайно се извършвало тайнството на светата Евхаристия и всеки се причастявал с Тялото и Кръвта на нашия Господ Иисус Христос. След вкусване на малко храна всички се събирали в храма и след коленопреклонна молитва монасите се прощавали един с друг; и всеки, падайки пред настоятеля, просел неговите молитви. Вратите се отваряли и монасите излизали с пеене на псалми: „Господ е моя светлина и мое спасение, от кого ще се боя? (Пс. 26:1 – слав.)“. Оставали един или двама, за да пазят манастира (впрочем крадците нямало какво да крадат), а всъщност за да извършват службите. Всеки се подкрепял както желаел или както можел. Един носел със себе си малко хляб, друг фурми, друг – накиснати бобени зърна, а някой нямал нищо, освен дрехата на гърба си. Хранели се, когато изисквала нуждата на естеството, с пустинни треви. Било установено правило да не се срещат помежду си. След като преминавали Йордан, те ходели далеч едни от други… Всеки живеел за себе си и за Бога, постоянно пеели псалми и приемали храна в определено време. Така прекарвали цялото време на поста, а преди светлия ден на Възкресение Христово се връщали в обителта, за да могат тържествено да посрещнат празника Вайа (Вход Господен в Йерусалим – б. р.) с палмови клонки по установения църковен ред.

Според устава на обителта, през поста Зосима също излязъл в пустинята. Двадесет дни вървял през Йорданската пустиня със скритото предчувствие за нещо особено. Веднъж по обед той усърдно се молел с лице обърнато на изток. И неочаквано видял, че някой се мернал пред него като привидение. Опасявайки се от прелест, той се прекръстил и продължил молитвата си. Като я завършил се обърнал и видял, че някой тихо минава край него. Голото тяло на вървящия било изгорено от слънцето, косите му били къси и бели като сняг.

Убеден, че вижда някого от светите жители на пустинята, от когото може да се научи на духовно съвършенство, Зосима силно пожелал да научи за живота на дивния пустинник. Забравяйки годините си, той се затичал след явилия му се. Онзи се опитвал да избяга от стареца и притичал през пресъхналото русло на реката. Зосима викал: „Който и да си ти, служителю Божи, смили се над немощния старец, желаещ да изпроси твоите молитви и благословение. Защо бягаш от мене, бедния грешник? Спомни си, че Сам Бог, на Когото служиш, не отхвърля никого“. От другия бряг на сухото речно корито Зосима чул отговор: „Умолявам те за Бога, блажени Зосима, не се приближавай, но ако искаш да говориш с мен, хвърли ми наметалото си; като прикрия голотата си, ще помоля да благословиш грешницата“.

Учуден, че жената, която изобщо не познавал, го нарича по име, Зосима разбрал, че тя знае за него по откровение. Той ѝ хвърлил окъсаното си наметало и се обърнал гърбом. Тогава непознатата, вече закрита с наметалото, преминала на неговия бряг и паднала в нозете му, просейки благословение. С възторжена радост и чувство на уважение Зосима също ѝ се поклонил и просел благословение. В тази трогателна надпревара между смирението на светиите пустинницата отстоявала своята молба с това, че тя е жена грешница. Зосима също посочвал своето недостойнство. „Ти имаш свещено право да ме благословиш и да призовеш благодатта върху мен, тъй като си презвитер“ – казала. „Тя знае и това, че съм презвитер“ – помислил си Зосима и още повече се уверил, че това е необикновен Божи човек. „Виждам, блажена майко – казал Зосима, – че върху теб почива Дух Божий и че ти, умъртвила себе си за света, със своето благочестие си се издигнала до Всемилостивия: не ли Сам Той ти е открил моето име и моя сан? Изобилната благодат, живееща в теб, е по-високо от сана, който без благочестие служи за мое осъждане. Затова те умолявам, заради любовта на нашия Спасител, благослови ме и се моли за мене грешника, аз имам нужда от твоите молитви“. И по послушание пустинницата казала: „Милосърдният Бог, пазител на нашите души и тела, да бъде благословен вовеки“. „Амин“ – отвърнал Зосима.

Те станали. „Защо си дошъл при грешницата? Не, не ти си дошъл, а Бог те е проводил, за да ми подадеш духовна милостиня. Кажи ми, свети отче, в какво състояние се намира християнството? Как се управлява Божията Църква?“ – попитала пустинницата. „По благостта на Иисуса Христа, Бог е дарил траен мир“ – отговорил Зосима и помолил Божията рабиня да се помоли за целия свят. Тази молба била също тъй настойчива като предишната. Пустинницата се обърнала на изток, издигнала ръце към небето и започнала да се моли така тихо, че Зосима не можел да чуе думите ѝ. Молитвата ѝ дълго се изливала към небето. И той с изумление видял, че молещата се се е издигнала над земята, във въздуха, на височина повече от лакът. Поразен и изплашен, старецът паднал на земята и повтарял думите: „Господи Иисусе Христе! Помилуй ме, грешния“. Тя завършила молитвата си, приближила се към Зосима и казала: „Защо, блажени, се смущаваш? Аз не съм дух, както подозираш, а тяло и кости, аз съм грешница, удостоена със свето кръщение“. После бавно се прекръстила – челото, очите, гърдите, и казала: „Господ да ни избави от демонските изкушения със силата на Светия Кръст“.

Вече напълно уверен, че е срещнал сред пустинята избрана Божия служителка, Зосима се хвърлил в нозете ѝ и я умолявал да му разкаже коя е, от колко време живее в пустинята и какъв живот води. Той казал, че я моли за това не от празно любопитство, а от искрено желание да узнае за себе си и за другите необходимото за спасението на душата.

„Родена съм в Египет – казала пустинницата, – бях на не повече от дванайсет години, когато предпочетох престъпната свобода пред дълга да се грижа за родителите си, отидох в Александрия… Не мога без ужас да си спомня какъв живот водех там. Почти седемнадесет години се предавах на най-ужасно разпътство, но не за да получавам пари, а само за да удовлетворявам своята похот; не исках пари от любовниците, достатъчно беше те да ми служат.

Живях така до двадесет и деветата година от живота си. В един летен ден видях множество хора от Египет и Ливия, които на тълпи отиваха към морето. Попитах някого: какво е това? Отговориха ми, че тези хора ще отплуват за Палестина, за да празнуват в Йерусалим празника на Въздвижението на Кръста. Намислих да отида с тях. Нямах нищо, с което да заплатя за пътуването и за храна, но бях уверена, че моите престъпления ще ми доставят всичко необходимо. С безсрамна наглост на разпътница се прилепих към младежите и се качих в кораба с тях. По пътя тънех в мерзости, също и в Йерусалим.

Когато настъпи празникът, и аз отидох с другите в църквата. Но пред вратите ѝ невидима ръка със сила ме отблъсна от входа. Три-четири пъти полагах усилия да вляза в храма, и всеки път невидима ръка ме отблъскваше към площада. Изпълнена със смущение и срам, застанах в притвора в един ъгъл на църквата и размислях за причината за необичайните обстоятелства. Всичко ми се изясни веднага щом погледнах към мерзостта на моя живот. Благодатта проникна в сърцето ми и ме заляха горещи сълзи. Безмълвно се биех в гърдите и страдах. Както ридаех и стенех, вдигнах очи и видях, че стоя пред иконата на Божията Майка. Помолих ѝ се да се смили над мене грешницата и да ми отвори входа на светия храм. Дълго се молех и с някаква надежда тръгнах към вратите на църквата. Пред входа ме обзе трепет, но аз влязох в църквата. Влязох и заедно с другите се поклоних на Животворящия Кръст. Простряна пред Него, в трепет недоумявах, че Той допуска до Себе Си такава престъпница.

Като се върнах пред образа на Пресвета Богородица, излях пред Нея благодарност за Нейната милост и с горещи сълзи Я молех да ми покаже пътя на покаянието. Тогава чух глас отдалече: „Премини отвъд Йордан и там ще намериш покой“ [3]. Чувствах, че това се отнася за мен, и с горещи сълзи възкликнах: „Владичице! Не ме оставяй!“ Тогава реших да следвам гласа.

При изхода някой ми подаде три монети с думите: „Вземи, нонна“ [4]. С тях купих три хляба и като узнах кой е пътя за Йордан, тръгнах. Целия ден вървях, проливайки сълзи, и по залез слънце стигнах до храма на Йоан Кръстител на Йордан. Помолих се, умих лицето и ръцете във водите на свещената река и се върнах в църквата, където присъствах на богослужението. След като изядох половината от единия хляб, заспах на земята, а на сутринта преминах през Йордан с малка лодка. Така достигнах пустинята и оттогава сама, далеч от хората, живея тук в очакване на Божието милосърдие, укрепяващо със своята благодат онези, които се каят и искрено се обръщат към Него“.

Всъщност, пустинницата изляла пред Зосима изповедта за своя грешен живот, но не казала нищо за това как е живяла в пустинята. Затова Зосима отново я помолил да му открие с какво се е хранела и какво е изпитала.

„Изминаха около четиридесет и седем години от времето на моето излизане от Йерусалим в пустинята – отговорила тя. Останаха ми два хляба и половина, когато преминах през Йордан; малко по малко ги изядох, после се хранех с треви. Моята борба продължи седемнадесет години. Тя беше такава, че сега като си спомня, треперя. От една страна, неизразимо страдах от глад и жажда. Мъката се усилваше от спомена за вкусната храна и вино в дните на моя разврат. Злият дух най-живо възкресяваше в мислите ми разпътните песни, които пеех, и мерзките, похотливи картини на безбройните ми престъпления. От друга страна, дрехите, с които излязох, съвсем се разпаднаха. Останах подхвърлена на всички промени в пустинята, на цялата суровост на годишните времена: ту слънцето ме изгаряше с нажежени лъчи, ту студът ме обземаше. Тогава падах на земята, изгоряла или вледенена, чувствах, че умирам, и хиляди изкушения ме нападаха с демонска сила.

В това неизразимо, крайно състояние Пресвета Богородица беше мое прибежище. Аз горчиво ридаех и молех Владичицата да не ме оставя без помощ. След риданията и молбите светлина озаряваше душата ми и покоят се връщаше в сърцето ми. Милостивата Царица не ми отказваше Своята помощ.

Като си спомням от какви злини ме е избавил Господ – продължила пустинницата, – аз се храня с нетленна храна, с надеждата за спасение, храня се и се покривам със словото на Бога, Който държи всичко (Втор. гл. 8). Не само с хляб ще живее човек“ (Мат. гл. 3).

Когато чул, че пустинницата произнася слова от Писанието, Зосима я попитал откъде знае Свещеното Писание? Тя се усмихнала и казала, че в света не се е учила, нито в пустинята е слушала някой да ѝ чете книги; но Божият глас, жив и действен, се разнася в сърцето ѝ, че Той е единственият ѝ наставник. „Но достатъчно, достатъчно за мен, изпълних твоето желание“ – завършила отшелницата.

Тя паднала в нозете на Зосима и го молела да я благослови. Той със сълзи произнесъл: „Да бъде благословен Бог, извършващ чудеса! Да бъде благословен Той и за Своята милост към мене“.

Пустинницата станала и като задържала Зосима, готов да падне в нозете ѝ, рекла: „Умолявам те, в името на Спасителя, не говори за мене нищо на никого, докато не умра. Догодина не излизай от манастира с другите в началото на поста, а и няма да можеш да излезеш; на Велики четвъртък ела на брега на Йордан и донеси съд с Тялото и Кръвта Христови, за да се удостоя да се причастя със Светите Тайни. Кажи на настоятеля отец Йоан добре да се грижи за своето стадо – в него има много неща за изправяне. Но за това му кажи след като ме причастиш“.

На другата година, когато в началото на поста братята излезли в пустинята, Зосима лежал болен. Тогава той си спомнил думите на пустинницата. На Велики четвъртък се отправил към Йордан със Светите Дарове. Вечерта видял светата на отсрещния бряг. Тя направила кръст над водата и тръгнала по нея като по суша. Помолила да прочетат Символа на вярата и Господнята молитва „Отче наш“. Когато се причастила с Тялото и Кръвта на Господа, издигнала ръце към небето и произнесла: „Сега отпускаш Твоята рабиня, Владико, според думата Си смиром, защото очите ми видяха спасението на душата ми“. След това се обърнала към стареца и казала: „И ти, отец Зосима, стори милост и следващия пост не отказвай да дойдеш на мястото, където говорихме за пръв път“. Тя взела само три зърна леща и тръгнала обратно през реката, както била дошла, като по суша.

На следващата година Зосима дошъл на мястото, където за пръв път срещнал пустинницата. Тук той видял мъртвото тяло на праведницата и оросил нозете ѝ със сълзи. Започнал да пее псалми, но се колебаел от съмнения къде да я погребе. Лицето на починалата било обърнато на изток, а близо до главата на пясъка видял изписани думите: „Авва Зосима! Погреби тук тялото на бедната Мария и като предадеш пръстта на пръст, моли се за онази, която отиде при Господа след причастяването със Светата Вечеря“. Зосима погребал тялото на светата в ров, изкопан от един лъв, който дошъл да послужи на праведницата. Кончината на равноангелната Мария последвала в 522 г., на 7 април [5].

Като се върнал в киновията, Зосима разказал всичко за Мария, което видял и чул, за слава Божия.
Бележки

1. Животът на св. Мария in Vit. patr. I, 671-690 ed. Migne. Act. Sanct. ad. 2 april. I, I, 67 S. Биографът пише: „Аз реших да разкажа събитието, станало в нашия род, в този вид, в който ми го предаде светият мъж, научен да говори и върши истината от младини“ (Зосима). В заключение: „Монасите от този манастир оставили незаписано известието за тази Мария, но заимствайки един от друг, предлагали повест на слушателите за обща полза“. Писателят е Софроний, от 633 г. патриарх Йерусалимски, ходил по пустините, 576-610 г. В Чети-минеите житието на места е съкратено. В славянския пролог, на 1 април, има кратко известие, но то е по-пространно, отколкото в Менолога на Василий.
2. В житието на Мария не се казва кога и къде е живял Зосима, но за това говори Евагрий. Паметта на св. Зосима се чества на 4 април. Римският мартиролог от 4 април съобщава за кончината на св. Зосима отшелник в Палестина, който погребал тялото на св. Мария Египетска. У коптите Зосима е на 9 (4) ap. Ludolfi, comm. p. 413. Руският поклонник Зосима в 1420 г. пише: „Преминах Йордан и влязох в гробницата, където са погребани светите отци от Предтечевия манастир, и там се поклоних доземи и целунах мощите на светите отци и на светия старец Зосима, който причастил Мария Египетска“. Пътешествия (СПб., 1749 г.), стр. 65.
3. Това известие за светата икона на Божията Майка се четяло на Вселенския Събор (в 4 деяния) от св. Дамаскин в 3-то слово за светите икони. Иеродякон Зосима в 1420 г.: „Видяхме в храма на св. София иконата на Пречистата от Йерусалим, която е беседвала с Мария Египетска“. Дякон Игнатий през 1391 г.: „Поклонихме се (в храма на св. София) на чудотворната икона на Пречистата Богородица, от която е излязъл глас към Мария Египетска“. Пътешествия, според изданието на Сахаров, стр. 60, 100 (СПб., 1849 г.). „Тази икона стоеше в притвора“ – казва игумен Даниил в 1113 г. Следователно, тогава тя вече не е била на това място. Вероятно чудотворната икона на Божията Майка е била пренесена от Йерусалим в Цариград при св. патриарх Методий (842-846 г.), ако не и преди това.
4. „Нонна“ – почтително название на монахиня, особено употребявано в езика на Запад. Йероним в предисловието към житието на св. Иларион: „Украса и чест на девиците нонна Азеля“. Epist. 22 ad Evstochiam: изпитали господството на съпруга, те предпочитат свободата на вдовството и затова се наричат нонни и светици“. Житие на Йоан Милостиви, § 17: „моля те, нонна“.
5. В „Жития на светиите“, СИ, датата е 1 април 530 г., другаде – 5 април 522 г.

Превод: Татяна Филева

Из книгата “Светици на Православието” на Черниговския архиепископ Филарет, ИК “Омофор” 2014