Свети равноапостолен княз Борис-Михаил

Жилище на Светия Дух

Св. княз Борис, който с покръстването на българите и с въвеждането на славянската писменост обединява българския народ и полага трайни основи на българската държава е в сонма на българските светци.

Преценяването на историческите събития трябва да става след години и столетия, за да бъдат разбрани в широта и дълбочина, и оценени по достойнство. Повече от едно хилядолетие след покръстването на българите ние смело можем да кажем, че то е едно епохално събитие в нашата история, оставила дълбоки следи в нея.

Разпокъсан верски и разединен етнически, българският народ, заобиколен от силни и културни християнски народи, е изложен пред опасността да бъде погълнат от околните народи. Притежаващ държавническа мъдрост и политическа далновидност, светителят преценява, че единствено християнството може да премахне различията и да запази държавата от посегателствата на съседите.

В неговия род християнството навлиза още по времето на хан Омуртаг чрез сина му Енврота – Боян, първият български мъченик за правата вяра, повлиян от византийския пленник Кинам. Освен това, върху св. княз Борис оказва влияние и родната му сестра, която прекарва дълго време в Цариград като заложница, където приема кръщението. На това основание, освен причините от политически характер важен фактор за покръстването играе неговото лично разположение към християнската вяра. От приемането на християнството (864 г.) до края на живота си светителят прави всичко възможно за затвърдяване на християнството у народа.

След усърдна работа и настойчива молба, отправена към Цариград и Рим, на 4 март 870 той съумява да извоюва автокефалия на новосъздадената Българска църква и получава архиепископ за неин водач, който в пределите на България има същите права, каквито и Цариградският патриарх във Византийската империя. Възползвайки се от апостолското дело на светите братя Кирил и Методий, св. княз Борис утвърждава окончателно Българската църква и чрез езика в богослужението.

След като прави всичко необходимо за утвърждаване на християнството в България и преодолява всички препятствия, св. княз Борис – Михаил, името, което получава от византийския император след кръщението си, се отдава на благочестиви подвизи и приема монашеството в манастира „Св. Панталеймон”. Там завършва и земния си път, след като дава всичко от себе си за просперитета на Българската църква и държава. Той напуска този свят отдал се в трудове на старобългарската писменост, пост и молитва, на 2 май 907 г. Това е и денят в календара, когато Църквата чества неговата памет.

След смъртта на великия княз по сведение на блаж. Теофилакт Охридски Бог прославя с нетление мощите му, при които ставали множество чудеса и изцеления. Скоро след неговото успение Българската църква го причислява към лика на светците, което се вижда и от послание на Цариградския патриарх Николай Мистик до цар Симеон Велики. А в тропара на деня се казва: „Изпълнен със страх Божий, Богоблажений царю Борисе, станал си жилище на Светия Дух; след като си утвърдил Христовата вяра, оставил си царския престол и жезъл. А като си се заселил в пустинята, разцъфтял си в подвизи и си намерил благодат пред Господа. Сега пък, като стоиш пред престола на Всевишния, моли Христа Бога да дарува на нашия народ благополучие и твърдост в православната вяра, а на нас, които ти се молим – спасение на душите ни”.

Из книгата на Ана-Мария Кръстева “От Рождество до Възкресение”, ИК “Омофор” 2010 г.