Сектантство в Православието и православие в сектантството

Грешно е да се мисли, че всички православни в действителност не са сектанти и всички сектанти в действителност не са православни. Не всеки православен по име е такъв и по дух и не всеки сектант по име е такъв по дух и особено в наше време може да срещнем “православен”, който по духа си е истински сектант: фанатичен, чужд на любовта, рационално ограничен, осланящ се на човешки възгледи, който не се стреми, не жадува Божията правда, но е преситен от своята горделива правда, строго осъждащ хората от върха на тази своя мнима правда – външно догматично вярна, но неродена в Духа. И обратното – можем да срещнем сектант, който явно не разбира смисъла на православното служение на Бога в Духа и истината, не признава един или друг израз на църковната истина, но в действителност таящ в себе си много истинно Божие, истинно любвеобилно в Христа, истинно братско към хората. И съществуването на такова смесване в християнското общество не позволява лекомислено да подходим към въпроса за вероизповедните отношения.

Сектантите грешат в неразбирането си на Православието, но и ние, православните, не следваме своето Православие. Когато не разбираме сектантите, често удивително пламенно и чисто устремени да следват Господа, да живеят само в Него. Човешкият тесен, горд и болен разум, непреобразен в Духа Божий, еднакво се стреми към разделение и търси повод за него, на когото и да принадлежи този разум – на православен, или на сектант. Ние, православните, вярваме и виждаме с духовните си очи, че имаме пълнотата на истината, изказана от човека. Но това съвсем не означава, че следваме тази пълнота на истината и че тази пълнота ни изпълва. Понякога я имаме само на езика си, или смятаме, че тя може да замени гредата в окото на нашата духовна леност. Но това съвсем не е така. Имаме пълнотата на истината, но не искаме или не умеем да живеем в нея, или, както често става, просто не се стремим да живеем в нея, защото тя е твърде ограничаваща за нашия вехт човек. Но да се възгордеем и да се възвеличаем в своята православност, ние нямаме нищо против. В същото време сред инославните християни има много такива, които живеят в истината на Православието с духа си. Има сектанти, чийто дух гори от любов към Бога и ближния много повече отколкото на много православни. И този дух, горящ в любовта към Бога и човека е признак на истинско живо Православие. Когато православният не носи този дух, той не е истински православен и когато инославният носи този дух, той всъщност е истинно православен. Той се заблуждава по човешки, по човешки не разбира едно или друго, не вижда този или онзи цвят от природата на света (духовен далтонизъм; не вижда, например, смисъла на иконите, общуването със светиите, отишли си от този свят), но по дух, с вътрешния си човек, той е верен и истинен, с нелицемерна любов предан на Живия Въплътил Се Бог, на Господа Иисуса Христа, до смърт.

Наличието на такива истинно православни християни се забелязва както сред православните по изповедание, така и сред римокатолиците, така също и сред протестантите от всички оттенъци, към които принадлежат и руските сектанти, отделили се с ума и опита си от догматическото изповедание, отчасти поради неразбиране на това изповедание в Духа, отчасти поради лоши примери на осъществяване на това изповедание в живота. На всеки православен е ясно, че православни по своето изповедание често се оказват не само пример, но и развращаващи обществото хора. Не говорим само за примерите на политици и обществени деятели; това касае, разбира се, в по-голяма степен нас, духовенството, което не винаги стои на духовната висота на Православието, независимо от ясното съзнаване на истинността на своята Църква. А манастирите… Колко дълбоко неправославен, светски и тленен дух понякога се откриват под смирените одежди на монаха. Всичко лековато, гнило, е изплувало на повърхността на църковния живот и се набива повече на очи, отколкото истинно смиреният, самоотвержен труд на много пастири и иноци на истинското Православие, провели своя живот в Христа и умрели за Него. Революцията показа, оголи слабия слой на православното руско свещенство, но и подчерта мъченическото изповедничество и праведния живот на повечето свещеници. Някой беше казал, че наличието на сектантство разкрива религиозността на народа. Може да се каже и така: наличието на сектантство разкрива православността на народа, неговото духовно горене, неговия стремеж към идеал, жаждата му не за външна, а за вътрешна религия, жажда за свой сърдечен завет с Бога. И това по съществото си е Православието. Православният, а още повече свещеникът, винаги е много по-виновен за съществуването на сектантството от самия сектант. Да мислиш така не означава ли да мислиш по православному, взимайки върху себе си вината и отговорността за отделилите се братя? Иначе не би се осъществила Христовата правда – ако не вземеш вината върху себе си. Можеш да осъществиш човешката правда, като признаеш сектантите за виновни, но Христовата правда е друга, “безумна” за света, мъдра само за Бога. Нито в спорове, нито в диспути, препирни или груби изобличения може да се разкрие тази положителна сила на Божия Дух, Който живее в Православието, Който е самото Православие. Този Дух може да се изяви единствено в безумното по човешки отричане от своите основателни права и предоставяне Съда на Духа. В православната апологетика е нужно преди всичко да се поставя ясно и твърдо ударение на разясняване смисъла на вероучението и на разкриването на това вероучение в живота. Трябва ясно да се разбере, че Православието е страшен Огън, както Светите Тайни. И този огън или ще преобрази, или ще изгори приемащите пълнотата на Православието. Православието е създало духа на руския народ, но то също така е изгорило руския народ. Не е вярно, че руския народ беше изгорен от болшевизма; той беше изгорен от Православието, той стана недостоен причастник на свещената пълнота на вярата и тази Светиня го изгори. Тук действа законът на Божия Дух, законът на Църквата. Сектантството е неправославно търсене на православните пътища. Заради човешката немощ то се извършва не в дълбочина, а по повърхността, тоест не в догмата, а около него. Догматическият (чист) живот около догмата е, разбира се, в по-голяма степен православен, отколкото недогматическия (блуден) живот в догмата. Това трябва да се разбере с цялата яснота, с цялата определеност на Божието Слово, пряко указващо това в притчата за двамата сина, от които единият казва, че няма да изпълни волята на баща си, но я изпълнил, а другият казал, че ще я изпълни, но не я изпълнил.

Изповеданието на православния Символ на вярата е печатът на Евангелието. Символът трябва да се извършва в живота, да стане реалност. За някой човек той е напълно нереален в живота, макар този човек да го произнася всеки ден по време на молитва; за друг вярата се проявява в живота чрез любовта му към Господа Иисуса Христа, към Небесния Отец и Светия Дух и тя се отразява на лицето му, в думите и във всичките му постъпки. Кой е по-близо до Царството Божие? Отговорът е ясен. Разбира се, вторият – неправославен по име, но православен по дух и истина, научен от Самия Дух. Православните по изповедание и по самосъзнание трябва да разберат, че Православието не е някаква привилегия, не е повод да осъждаш другия, не е гордост. Православието, напротив, е смирение, изповедание на пълнотата на Истината, колкото правда, толкова и любов. Православието трябва да побеждава единствено със своето сияние, както Самия Господ, а не с оръдие – стоманено или словесно, без значение. Православието не сияе в православно общество, в такова общество, което се гордее със своето Православие. То сияе в онзи, който е смирен в Православието си, които разбира чистотата на вярата не само с малкия си разум, но и с духа си и с целия си живот. Красотата на Православието е дадена за спасение на хората, а православните са започнали да я използват за осъждане и погубване на братята си. Може да се каже, че на земята няма съвършено православни, а частично православни са и онези, които сами себе си наричат така, и онези, които не се числят към Православието, но живеят живота си в Христа. Православието е слънчева светлина над земята. Свети за всички, но не всички се освещават от нея, защото някои стоят в мазето, някои са затворили прозорците си, други – очите си… Но неволно възниква въпросът: тези мисли не представляват ли, дори в най-малка степен, отстъпление от чистотата на православната вяра, от онази чистота, заради която светите отци са пролели толкова кръв и ревност? Не, това не само не е отказ от православната чистота, но е защита и изповедание именно на тази чистота.