Слово за Преображение Господне: за Таворската светлина

Ето, светъл облак ги засени; и чу се из облака глас, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте. (Мат. 17:5; Марк 9:7; Лук. 9:35)

Днес по случай великия църковен празник ни изпълва тържество, което не само не намалява с наближаването на края на земния ни път, но непрестанно нараства по своята сила и значимост. Затова, като отхвърлим сега своята немощ, ще дръзнем да говорим за неудържимата и незалязваща Светлина, възсияла на Тавор. Моля ви в този момент да забравите моето нищожество, да затворите очите си за невежеството и грубостта ми и, ако е възможно, да погледнете на мен като на един от стражите на Ефремовата планина, които възгласят: „Ставайте, да възлезем на Сион при нашия Господ Бог” (Иер. 31:6).

Бог, Който е „сътворил небето и земята” (4 Царств. 19:15), е нашият Бог още от майчина утроба. След раждането ни по плът, преди още да се научим „да различаваме дясната си ръка от лявата” (вж. Иона 4:11), ние сме получили в кръщелния купел второ раждане – раждане свише, като над нас е било произнесено „великото и страшно и за самите небесни сили” Име на Отца и Сина и Светия Дух. След това сме приели и друг безценен дар, за който душата ни не може нито да говори, нито да мисли без трепет – помазването от Светия Дух. Печатът на освещаването от Него е бил положен върху всички членове на нашето тяло според думите на тайнството: „Печат на дара на Светия Дух”. Така ние сме станали обител на Всевишния Бог, а телата ни – „храм на Светия Дух” (вж. 1 Кор. 6:19).

От детските си години ние се храним в Църквата с божествените Тяло и Кръв на Христос. Ние сме Негови чеда, плът от Плътта Му и кръв от Кръвта Му. От младостта си живеем в атмосферата на Божието слово, което ни разкрива безкрайните простори в познанието на безначалния Бог, наш Отец, и което ни дава още оттук да предвкусим блаженството да пребиваваме вечно с Него и в Него. В Църквата ние всеки ден живеем в неизразимото изобилие от всевъзможни духовни богатства, и благодарната ни душа в порив възкликва: наистина, богат е нашият Бог, „Който е навсякъде и всичко изпълва”, Който непрестанно обгръща всички ни и всеки един от нас.

Но ето, че въпреки всичко това, ние сме бедни духом. В пределите на земята гладът и жаждата за богопознание са неутолими; защото нашият стремеж е да достигнем Недостижимия, да видим Невидимия, да познаем Безкрайния. Този стремеж непрекъснато нараства у всеки човек, щом Светлината на Божеството благоволи да го осияе дори с най-малкото си приближаване, защото тогава на очите на ума ни се разкрива мрачната бездна, в която се намираме. Това видение поразява целия човек и душата му няма покой, и няма да го получи, докато не се освободи докрай от завладялата я тъмнина; докато не се насити с Ненасищащата Храна; докато Светлината не нарасне в душата и не се съедини с нея така, че те двете да станат едно, преобразявайки нашата нищета в божествена слава.

Преображението на Господа е твърдата основа на нашата надежда, че целият ни живот, изпълнен сега с труд, болести, страх, ще се преобрази в живот нетленен, богоподобен. Възхождането обаче на „високата планина” (Мат. 17:1; Марк 9:2) на Преображението е свързано с огромен подвиг. Често в началото ние изнемогваме в този подвиг и сякаш безнадеждност завладява душата. В такива часове на мъчително стоене на границата между непристъпната Светлина на Божеството, която ни привлича, и плашещата „външна тъмнина” (вж. Втор. 4:11) трябва да си спомним уроците на нашите отци, извървели докрай този път след Христос; и като „препашем чреслата си” (Лук. 12:35), трябва да се въоръжим с мъжествено упование на Онзи, Който с лекота държи в Своята длан цялото творение. Мисълта, че в живота ни по подобие трябва да се повтори всичко, станало в живота на Сина Човешки, ще ни освободи от всеки страх и малодушие. Това е общият за всички нас път, според думите на Самия Христос: „Аз съм пътят” (Йоан 14:6); и то – единственият път, защото „никой не идва при Отца, освен чрез Него” (пак там).

Ако Господ е бил „изкушаван” (Евр. 4:15), то и ние неизбежно трябва да преминем през огъня на изкушенията. Ако Господ е бил гонен и преследван, то и ние ще бъдем гонени от същите сили, които са гонили Христос. Ако Господ е страдал и е бил разпънат, то и ние неизбежно трябва да страдаме и също ще бъдем разпънати, макар може би и на невидим кръст, ако наистина Го следваме в пътищата на сърцето си. Ако Господ се е преобразил, и ние ще се преобразим, и то още тук на земята, стига да Му се уподобим в своите вътрешни стремежи. Ако Господ е умрял и е възкръснал, то и всички вярващи в Него ще преминат през смъртта, ще легнат в гроба, а след това ще възкръснат като Него, ако са умирали така, както е умирал Той. Верните ще възкръснат – първо с душата си, а след това в деня на общото възкресение – и с тяло. Ако Господ след Своето възкресение се е „възнесъл на небето и е седнал отдясно на Бога” (Марк 16:19) в прославената Си плът, то и ние ще бъдем възнесени на небесата със силата на Светия Дух и „ще станем сънаследници на Христос и участници на Божеството” в прославените тела на нашето възкресение (1 Петр. 4:13; 2 Петр. 1:4; Рим. 7:17; 2 Тим. 2:11–12 и др.).

Всичко, което изброихме, е станало с Господа не според Неговата божествена природа, а според Неговата човешка природа, т. е. в онова отношение, в което Господ е единосъщен на нас Син Човешки. Господ, събезначалното на Отца и Духа Слово, в акта на Въплъщението е приел в Своята Божествена Ипостас нашето човешко естество; Той е станал подобен на нас Човек не привидно, а действително. В нашата плът Той ни е явил Божието съвършенство, дал ни е „образа” (вж. Иоан 13:15), който „мнозина пророци и праведници са желали много да видят” (Мат. 13:17). И сега ние – всеки един от нас – трябва да осъществим в живота си този образ, като се уподобяваме на Христос в Неговия начин на живот на земята, за да станем подобни Нему и по образа на Неговото Божествено битие.

Моля ви, нека да не изпадаме в малодушие, като слушаме словата на това учение, а с бодър дух да отворим сърцата си, за да приемем с простота Христовото благовестие. Сам Господ е казал: „Дерзайте: Аз победих света” (Иоан 16:33). И ние също, със силата на Христос, със сигурност ще удържим такава победа над света, за да споделим с Него вечното Царство на небесата.

Казвам ви всичко това като изпълнение на заповедта: „Идете, застанете в храма и говорете на народа всички думи на тоя благодатен живот” (Деян. 5:20). Защото това са „думи за вечен живот” (Иоан 6:68), дадени от Господа като неотнимаемо наследство на верните; това е „проповедта на апостолите и учението на отците”; това е нашата православна вяра и твърдо упование, което няма да бъде посрамено, понеже се основава на истинското свидетелство на Господа. И ако фалшивото смирение нарече това прекомерна дързост и дори безумие, нека си спомним апостол Павел, който, от една страна, пресича малодушието, а от друга – нелепата гордост на плътския ум с думите си, че Бог е благоволил да спаси вярващите чрез безумството на проповедта, като е отхвърлил разума на разумните и е превърнал в безумие мъдростта на този свят (вж. 1 Кор. 1:18–21). Всеки ден опитът на човечеството неизменно показва, че премъдрите и разумните на този свят не могат да следват Христос нито на Тавор, нито на Голгота, нито в Елеонската планина. И така, възлюбени, елате, и със силата на вярата нека „да възлезем на планината Господня” (Ис. 2:3) и „да застанем незримо в града на Живия Бог, и с извисени умове да видим невещественото Божество на Отца и Духа, което блести в Единородния Син” (вж. девета песен на втория канон за празника). Да възлезем, разбира се, не с горда дързост, а със страх и трепет, като недостойни за това възхождане и съзерцание, но все пак с надеждата, че и „нас грешните” по безмерната благост на небесния Отец „ще осияе вечната Светлина на Божеството”, от чието нетърпимо сияние на Тавор избраните апостоли паднали на земята.

След като спряхме за малко ума си върху основните положения на вярата, които трябва да бъдат постоянна основа на живота на нашия дух, ще си позволя сега да премина към избраната тема.

Господнето Преображение е велико събитие, което има непреходно значение не само за всеки един от нас, но и за цялата история на света. В съчиненията на светите отци ще намерим внимателно изследване на това събитие от всички страни: какво го е предшествало като подготовка на учениците от Господа; какво придружава това събитие и какво се извършва по време на богоявлението на Тавор; какво става след това събитие в деянията на Самия Господ Иисус Христос, както и в съзнанието на апостолите, свидетели на Преображението. Знанието за всичко това ще ни помогне и ние да вървим разумно по този път, следвайки стъпките на Христос. Сега обаче ще съсредоточим вниманието на духа си върху онова, в което, според евангелския разказ, се състои изключителната особеност на събитието.

„Ето, светъл облак ги засени; и чу се из облака глас, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте” (Мат. 17:5).

Какво представлява този светъл облак, осенил в онази нощ светата планина Тавор? Преди доста години в деня на Преображение попитах за това един подвижник, който, без съмнение вярвам, много пъти сам е бил удостояван да види тази Светлина. На моята нескромна молба да ми каже нещо за тайната на таворската Светлина, за това как я съзерцаваме и как може да се постигне този дар, той, поради крайното си снизхождение към моето невежество, с огромно търпение ми даде обяснение по този въпрос, и днес аз ще ви предам от онова, което чух от неговите праведни уста, най-същественото и възможно най-кратко.

Този мъж ми разказа, че отначало, когато бил все още млад, Светлината му се явявала неясно за кратки мигове – понякога като неуловим огнен пламък, който разпалвал сърцето му с любов, а понякога като сияние, което пронизвало ума му със своя блясък. Светлината му се явявала по време на молитва, най-вече в храма. Но веднъж, след дълга, месеци наред гореща молитва с дълбока печал за собствената му сквернота, Светлината тихо слязла върху него и останала с него три дни. В онези дни той ясно усещал себе си извън смъртта. Радостта на възкресението от мъртвите изпълвала душата му. Вътрешно той нарекъл тази Светлина „утро на възкресението”, защото тя била тиха като пролетно утро. В същото време той водел сред хората обичайния за всички трудов живот. След като изминали няколко години от това събитие, когато вече бил монах и свещенослужител, много пъти му се случвало молитвата да премине във виждане на Светлината, и при това така, че не усещал нито тялото си, нито заобикалящия го материален свят.

Тази Светлина се явява като чисто благоволение свише. В началото тя идва неочаквано, т. е. когато в душата няма и мисъл за това, че Светлината ще дойде или дори че тя съществува. Непозната до момента на своето явяване, с идването си Светлината довежда душата до сладостно недоумение и изумената душа, макар да не знае кой или какво й се е явило, усеща себе си като затворник, изведен от мрачна тъмница в огрени от слънцето благоуханни простори.

Този мъж казваше още следното: „Макар Божествената Светлина по своята природа да е винаги неизменна, действията й, т. е. онова, което тя поражда у човека, са различни: понякога тя се възприема като тиха Христова любов; понякога като съпътстваща Божествена сила; понякога като неизразимо движение на вечния живот вътре в човека; понякога като светлина на познанието или като свръхразумно духовно виждане на Бога. По безмерната благост на Господа се случва също любовта Му да се излее още по-изобилно. Тогава Божествената Светлина изпълва целия човек така, че той самият става подобен на светлина; и онова, което вижда тогава, не може да се назове по никакъв друг начин освен Светлина, макар тази Светлина да е съвсем различна по своята природа от светлината на видимото слънце”. В отговор на първоначалния ми въпрос за таворското богоявление този подвижник продължи словото си с видима загриженост да намери понятия, които биха били достъпни за мен дори в малка степен. Той каза следното:

„Трябва неизменно да помним своята недостатъчност и ако си позволим да се докоснем до този велик предмет, това ще бъде само скромен опит да се доближим поне малко до някакво разбиране, без дръзки претенции да го разкрием или обемем докрай. И така, ако изхождаме от вече описаните действия на Божествената Светлина, бихме могли донякъде да допълним простия, привидно наивен разказ на евангелистите по следния начин.

След като апостолите започнали да проумяват свръхчовешкото съвършенство на своя Учител и чрез устата на Петър Го изповядали като „Христос, Сина на Живия Бог” (Мат. 16:16), Господ пожелал да ги утвърди още повече в това познание чрез свидетелството на Отца. Това било още по-необходимо поради това, че Той ги подготвял за предстоящото Си възлизане в Йерусалим (Лук. 9:31), т. е. за извършването на Голготската жертва. В думите на Петър: „Ти си Христос” (Марк 8:29), се криело все още далеч несъвършено познание за това Кой е Христос. Но при цялото несъвършенство и непълнота на това изповядване, в него вече се проявява нарасналата любов и преданост на апостолите, което ги правело способни да вместят голямата светлина на Божието откровение. Затова и Господ казва: „Тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си” (Мат. 16:28). След тези думи Господ предприел с учениците Си Своето безмълвно пътуване от пределите на Кесария Филипова до свещения Тавор и там, след като избрал най-изявените – Петър, Яков и Йоан, – Той ги извел на високата планина на съзерцанието на Своята Божествена „Слава, която имал от Отца преди свят да бъде” (Иоан 17:5).

Сам Господ винаги и неизменно носел в Себе Си тази Светлина, понеже по Своята Божествена природа Той е безначална Светлина. Тази страна от Неговото Същество обаче оставала невидима за онези, които все още не били приели Светлината. На Тавор Господ се молил. Нищо не ни възпира да предположим, че тази молитва по своето съдържание е подобна на гетсиманската (Иоан, гл. 17 и др.), защото часът Му наближавал (Иоан 13:1). Обгръщайки в молитвата си всичко от създаването на света до неговия край, Господ се молил и за апостолите: да им се открие Името на Отца и да пребъдва в тях любовта, с която Отец е възлюбил Сина (Иоан 17:26).

Избраните трима свидетели и участници в тази свръхестествена молитва на Христос изнемогнали в нея. Борейки се подвижнически с немощта на своята плът, те за малко изпаднали в сън (Лук. 9:32). Но със силата на непресекващата в тях вътрешна молитва те скоро се върнали в будно състояние и тогава тези бодри по дух победители на немощната плът видели Христос в Светлина, както и разговарящите с Него Моисей и Илия. Те могли да видят всичко това само защото в онзи миг и те самите се изпълнили със Светлина.

Необичайността и величието на това явление потопило апостолите в неизказано удивление и блажено недоумение. Това се вижда от думите на Евангелието, където се казва за Петър, че не знаел какво говори (Лук. 9:33), както и от думите на самия Петър: „Наставниче, добре ни е да бъдем тук” (Лук. 9:33).

В този момент виждането на духовния свят и Божествената Светлина у апостолите се съединявало с възприемане на околния сетивен свят. Но след това нарастването на Светлината ги извело отвъд „видимото временно в невидимото вечно” (2 Кор. 4:18). Евангелските образи са крайно прости: „Ето, светъл облак ги засени (…)”. Така както човек, когато се изкачва в планината, ако влезе в гъст облак, бива откъснат от виждането на света наоколо, така и този „светъл облак” – представляващ всъщност Светлината и диханието на Светия Дух, Който с „нетърпимото Си божествено пришествие” грабнал и отнесъл апостолите в света на нетварната Светлина, неизменна и незалязваща, непреходна, безкрайна, по-висока от небесата – ги откъснал от възприемането на „преходните образи на този свят” така, че те и Самия Христос вече не виждали в плът (вж. 2 Кор. 5:16). Възведени от Светия Дух в съзерцанието на неописуемата Божественост на Иисус Христос, в онзи час апостолите чули нематериалния и непостижим глас на Отца: „Този е Моят възлюбен Син” (Мат. 17:5). Това е най-висшият момент от събитието на Тавор.”

Ако сега се върнем към немощта на човешката природа, която носели апостолите – продължи този мъж, – то, верни на евангелския разказ и опит на отците на Църквата, можем да кажем следното:

„Видението на апостолите на планината на Преображението било изключително велико и възвишено, и все пак – несъвършено, защото те все още били неспособни да възприемат цялата пълнота и съвършенство на явилата им се Светлина. Затова и Църквата пее: „(…) показал си на учениците Си Твоята слава, доколкото можеха [да я видят]”, или в друго песнопение: „доколкото [можеха] да я вместят”.

Изключително велико и възвишено било видението на апостолите, но тогава те не го усвоили в съвършенство. Ето защо били възможни колебанията, на които те били подложени в дните на голготската жертва. Едва по-късно Петър ще се позове на това видение като на свидетелство за истината (2 Петр. 1:17–18).

Несъвършено било видението на апостолите на Тавор, и все пак то било толкова велико и истинско съзерцание на „вечното благолепие” и на „извечно скритата тайна”, че нито видението на Моисей на Синай (вж. Изх. 19–20, 33–34), нито видението на Илия на Хорив (вж. 3 Цар. 19) не са достигали висотата и съвършенството на Таворското съзерцание, за което свидетелстват и думите на църковния химн: „В древност си бил видян от Моисей в мрак, а сега – в непристъпната Светлина на Божеството” (първа песен на втория канон; вж. Евр. 12:18–24)”.

Въвеждайки ви в дълбините на неизказаните тайни на богословието, няма да скрия, че и аз самият изпадам в страх. И не само страх, но и срам изпитвам в този час. Премъдрият автор на Притчите е казал: „Пий от водата на твоя водоем и от оная, що извира от твоя кладенец” (Притч. 5:15), а аз ви давам почерпеното от опита и достоянието на другите. Но като виждам с какво усърдие внимавате в това слово, сякаш все още не сте му се наситили, ще ви предам и епилога на незабравимата за мене беседа с онзи забележителен мъж. Увлечен от вдъхновеното му слово, благодарен за снизхождението му към мене, в онзи миг бях изпълнен също и с тъга от съзнанието за своята помраченост и мълчах, мислейки си: „Това не е за мен”. За да ме утеши, събеседникът ми продължи със следните думи:

„Когато не се удостояваме да видим великолепната слава на Божеството, тогава най-вярното вътрешно движение на духа ни е да изпитваме себе си. И ако душата ни е мъжествена, ще си кажем: заради неправдите си съм лишен от този дар, защото „оня, който ходи в правда и говори истина (…), той ще живее във висините (…) и ще види Царя в Неговата красота” (Ис. 33:15–18). При това обаче по никакъв начин не бива да даваме място на отчаянието. Тъкмо обратното, ще се ободрим духом и с покаяние ще заплачем за себе си. Ще отхвърлим неправедната мисъл, че това е дял само на избраните – мисъл, която може да угаси в нас светата надежда. Истината, в която трябва да се утвърдим със сърцето си, е, че Господ не гони и не отхвърля никого от онези, които идват при Него (вж. Иоан 6:37). Всички ние без изключение – и големите, и малките, и значимите, и нищожните – сме призвани към същото съвършенство, към което Господ е призвал апостолите Петър, Яков и Йоан, заведени от Него на Тавор, защото сме получили същите заповеди като тях, а не други, и следователно честта на призванието ни е равна на тяхната, а не е по-малка. Разгледайте внимателно цялото последование на службата за Преображение и ще видите с каква сила Църквата призовава и убеждава всички да се изкачат на „неосезаемата” планина на умното боговиждане. По този начин тя ясно ни показва, че не само в древност и не само на апостолите Господ е благоволил да яви зарите на Своето Божество, но и през всички векове, дори и до ден днешен не е преставал и никога няма да престане, според Своето обещание, да излива същия дар върху онези, които са Го последвали с цялото си сърце.

Освен фалшивото смирение: „Това не е за мен”; освен неоправданото отчаяние, породено от леността и сластолюбието, пречка за съзерцаването на нетварната Светлина може да бъде и дръзкият стремеж на ума „да види” Бога, да Го обхване с мисълта си; да проникне със сила в тайните и недрата на Божието Битие, да Го овладее като предмет на познанието. Трудно е да се намерят думи, за да изразим духовната същност на тази горда претенция на ума, но важното за нас е, че в тези случаи ние срещаме не „светъл облак”, а мрак и тъмнина, които скриват Бога.

Когато устремим очите на ума си „направо” към Слънцето на предвечното Битие, за да „Го видим както си е” (1 Иоан. 3:2), очите ни изгарят и се заслепяват от непристъпната и всеизгаряща Светлина на Божеството, така както изгарят и се заслепяват телесните ни очи, когато невъоръжени и незащитени ги отправим направо към слънцето. В Писанието има прекрасен образ, който ни учи да се въздържаме от дързост спрямо Бога: обкръжаващите престола на Всевишния шестокрили серафими закриват с две от крилата си своите лица (Ис. 6:2).

Бог е познаваем и видим, но заедно с това неизменно остава по-горе от всяко познание и виждане. Това безкрайно превъзходство на Бога на „мистическия” език на богословието се нарича мрак. В Новия Завет за Бога никъде не се използва думата „мрак”; в него се казва, че „Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина” (1 Иоан. 1:5). Когато се говори за Божията безкрайност, а следователно и пределна „невидимост”, крайна „непознаваемост”, в Новия Завет се казва: „Бога никой никога не е видял” (Иоан 1:18); и на друго място: „Бог живее в непристъпна светлина, Когото никой от човеците не е видял, нито може да види” (вж. 1 Тим. 6:16). Когато обаче се появили философи и еретици, които твърдели, че Бог е напълно познаваем, светите отци, за да пресекат корена на тази безумна мисъл, се връщат към старозаветните образи и език: „И рече Господ на Моисея: слез и поръчай на народа, да се не втурват към Господа да Го видят (…). И целият народ стоеше надалеч, а Моисей влезе в мрака, дето беше Бог” (Изх. 19:21; Изх. 20:21). Така, за да могат с по-голяма сила да съкрушат мисленето на немъдрите мъдреци, светите отци прибегнали към думата мрак, чрез която премъдрият законодател Моисей удържал своя народ, все още наивен в богопознанието, от неразумния порив да види Бога; но за да не отстъпят от новозаветното откровение, светите отци нарекли този мрак „пресветъл”.

Истинският път към виждането на Божествената Светлина минава през вътрешния човек. Цялата наша мисъл, цялата сила на желанието ни трябва да бъдат насочени единствено към това – да спазим Божията заповед чисто и безукорно (вж. 1 Тим. 6:14). Тогава Божествената Светлина, както показва вековният опит, многократно и многообразно посещава човека. И никой никога не може да говори за граници на Божието благоволение към нас, защото то наистина е безгранично. Колкото и да се стреми човек към Бога, колкото и силно да гори от любов към Него, все пак изливанията на Светлината винаги остават неопределими и неизмерими, защото те нямат край дори тогава, когато блясъкът на Светлината надхвърля естествените сили на човека. И единствената дума, единственото твърдение, което е възможно тогава, е, че „Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина” (1 Иоан. 1:5), и още: „Той живее в непристъпна светлина” (1 Тим. 6:16), и винаги се явява в Светлина и като Светлина”.

Но дори и при тези думи недоумението в боязливата ми душа не се разсея. Не виждах път пред себе си; не знаех как да пристъпя към този живот, откъде да започна; усещах себе си в мрак и затова попитах: „Какво да направя, за да наследя живот вечен?” И получих следния отговор:

„Моли се! Така както св. Григорий Палама години наред викал: „Господи, просвети моята тъмнина!”, и бил чут… Моли се с думите на църковната песен: „Да ме осияе и мене, грешния, Светодавче, Твоята вечна светлина”, и се утвърждавай във вярата, като помниш, че Църквата не се моли за невъзможното”.

След това този мъж, сякаш не допускайки възможността, че такава молитва ще остане без отговор свише, завърши словото си така:

„А след като душата ти познае тази Светлина, после, когато я губиш, ще тъгуваш за нея и, подражавайки на свети Симеон Нови Богослов, ще я търсиш и ще зовеш към нея:

Ела, Светлина истинска,
ела, Живот вечен;
ела Ти, на падналите издигане;
ела Ти, на повалените изправяне;
ела Ти, на мъртвите възкресение…
Ела, Царю Пресвети,
ела и се всели в нас,
и пребъдвай в нас неотстъпно,
и неотлъчно Ти единствен
царствай в нас за вечни векове.
Амин”.

 

Превод от руски: Ивайло Данов, Мила Игнатова

 

 Из книгата „Ще видим Бога както си е”, ИК „Омофор”