Стар ли е „старият“ календар?

От редакцията: С публикуването на тази статия на дякон Пенко Колев бихме искали да отворим дискусия по въпросите на стария и новия календар. Независимо от решението на църковно-народния събор проблемът очевидно съществува и измъчва много хора в нашата Църква. Няма смисъл да мълчим за това. Ще се радваме, ако привържениците и противниците на сегашната календарна ситуация в БПЦ изложат аргументирано позицията си на страниците на нашия портал.

Мнозина вече са писали по този въпрос и становището на Църквата е ясно и еднозначно, но тъй като и до днес той си остава неразбран и подценяван, стори се и на мене богоугодно да напиша няколко реда. Нямам претенции за авторско право над написаното по-долу. Всичко тук написано съм събирал от много и различна литература – от духовния опит на Църквата. Моето единствено желание е повече православни християни де се осведомят по този въпрос, за да не бъде използвано невежеството като оръжие против Истината.

Кои са свидетелствата за нашата увереност, че каузата която защитаваме е права? Наистина ли въпроса с възстановяването на Юлианския църковен календар е важен? Трябва ли да работим за това или е достатъчно да знаем истината? Не е ли по-добре да оставим друг да свърши тази работа, понеже нищо не зависи от нас? Това са въпроси които си е задавал всеки, който се надява на Бога и търси Неговото царство. Нека потърсим отговорите на тези въпроси като се обърнем към двехилядолетния духовен опит на Църквата.

Юлианският календар

Юлианският календар е въведен в употреба 46 години преди раждането на нашия Спасител Иисус Христос. Въведен е от римския император Гай Юлий Цезар, с цел утвърждаване на Римската империя, и е бил задължителен за всички територии над които тя се е простирала. За основа на Юлианския е послужил древноегипетски календар от преди 2776 години преди Христа. Поначало той не е църковен календар, но е пригоден за нуждите на Църквата и е осветен от неговата двехилядолетна употреба. Днес той е неделима част от Църковният календар.

Лунният календар

Преди още хората да се научат да правят точни астрономически наблюдения, е бил използван лунният календар. Тъй като е по-лесно да се наблюдава интервала от време между две пълнолуния, древните народи са създали и използвали този календар.

Един лунен месец е равен на 29,53 денонощия, но за по-голямо удобство месеците са били редувани последователно от 29 и 30 дни. Това е една сравнително голяма точност, която отговаря на реалността и не случайно този календар и до днес е в употреба в Израел и по него евреите изчисляват Пасхата си.

Църковният календар

Нашият църковен календар е едно уникално съчетание между слънчевия – Юлиански календар и лунния календар. Началото му е поставено през 325 година на Първия вселенски събор в малоазийския град Никeя. В първите векове християните не празнували християнската Пасха (Възкресение Христово или Великден) по едно и също време. За да се премахне тази аномалия, на този събор били определени единни правила за изчисляване на нейната дата. Така в църковния календар се образуват два взанмносвързани годишни кръга – неподвижен и подвижен. От неподвижния кръг или Месецослова, основа на който е Юлианския календар се определят неподвижните празници през годината. Това са Рождество Христово, Успение Богородично, Гергьовден, т.е. всички Господски, Богородични и светийски празници. Датата за тяхното честване през годината е точно определена и не се изменя, откъдето носят и името си – неподвижни.

Подвижният годишен кръг определя празниците, свързани с християнската Пасха и самата Пасха. Той е тясно свързан и зависим от лунния календар, тъй като евреите изчисляват Пасхата си по него. Според реда на евангелските събития, Възкресение Христово е след еврейската Пасха, и това е причината за обвързаността и зависимостта му от нея.

Взаимодействието между тези два годишни кръга, наречено още Пасхалия, стои пред нас като основно изискване от Първия вселенски събор. В подкрепа на това е и Седмо апостолско правило, което гласи: „Епископ, презвитер или дякон, който празнува светия ден на Пасхата, преди пролетното равноденствие, заедно с юдеите, да се низвергне от свещен чин“. Тоест пред нас стоят две основни изисквания: не преди пролетното равноденствие, което се определя от слънчевия – Юлиански календар, и не заедно с юдеите (ще рече след юдеите, за да се спази редът на евангелските събития), което се определя от лунния календар. Поради това откритата от учените и използвана от Църквата взаимна връзка (цикличност) между лунния и слънчевия календари се оказва толкова важна и неповторима. Както неразривно свързани в едно спасително учение са Стария и Новия завет, така неразривно свързани в Църковния календар са лунният и слънчевият календари. Да се откажем от която и да е част ние не можем, защото истините в Православната Църква са Богоустановени и поради това не подлежат на промяна. Въвеждането на друг календар за църковна употреба, освен че би било бунт срещу „несъвършенството“ на това Божие творение, но на практика е невъможно.

Научната гледна точка, която не е обект на нашето изследване, също смята, че тази корекция е неудачна. За науката днес е известно, че вселената, в която живеем, е динамична. Тя непрекъснато се разширява. Всички галактики непрестанно се отдалечават от един общ център, а слънцата в нашата галактика от центъра й. Нашето Слънце и Земята също. Земята забавя своята скорост. Всеки който е запознат с тази материя, би се засмял на желанието на папа Григорий XIII да „закове“ Земята завинаги на едно и също място спрямо всички околни небесни тела. Григорианският календар, като едно лошо копие на Юлианския, носи всички негови недостатъци. Предимството обаче на Юлианският календар е, че той удовлетворява напълно нуждите и на Църквата и на науката. Той е утвърден от двехилядолетната история на Църквата и благословен от Бога. Свидетелство за това са безкрайния низ от божии угодници и чудесата, които Бог извърши чрез тях. Този календар обаче не беше угоден на „духът на промяната“ – дявола и неговите чеда, които се стремят всичко да се промени и обърка.

Началото на календара, който днес е на богослужебна употреба в БПЦ е поставено в 1582 г. Тогава на 24 февруари папа Григорий XIII издал специална була, според която датите се премествали с 10 дена напред и се нареждало след 4.X.1582 г. да бъде ден 15.X.1582 г. По-късно се добавят още три дни „за да се навакса изоставането“ до наши дни. С това дните стават тринадесет и така печално завършва „усъвършенстването“ на календара. Основанието за тази корекция е това, че по времето на Първия вселенски събор през 325 година пролетното равноденствие е било на 21 март. Според папа Григорий XIII, на този събор е взето решение пролетното равноденствие да бъде „заковано“ на 21 март. Според историческите свидетелства, основание за такова решение няма. През 1582 г. пролетното равноденствие е било на 11 март и затова той издава въпросната була. Това решение той взима, без да изучи задълбочено проблема, под влиянието на псевдоучени, които са смятали Земята за център на света, и че целия космос се върти около нея (едно учение, което и по онова време е било вече отхвърлено).

Много учени и богослови тогава са се противопоставяли на тази промяна, понеже лунният календар не може да влезе в каквато и да е връзка с новия слънчев не се притеснили от това, а променили и лунния календар и цялата Пасхалия. Така съгласуваността между тези два календара била нарушена, което пък довело до там, че Възкресение Христово в някои години съвпада с еврейската Пасха и дори отива преди нея. Това е грубо потъпкване на църковно-каноничсските изисквания, за които стана дума по-горе, но властолюбието и амбициозността на папата за утвърждаване на папската власт, са били по-тежки от всички научни и богословски аргументи. Така започва натиска на католическата църква за възприемане на новия календар. Без да следваме историческия ход на събитията, ще отбележим, че като се изключат Италия, Испания, Португалия и Полша, които още тогава на 4.X. 1582 г. приемат календара, повсеместно започват протести и въстания. Безбройни са жертвите на това нововъведение, но под натиска на Рим, постепенно много страни приемат този календар: Англия – 1751 г., Швеция и Финландия – 1753 г., Швейцария – 1811 г. и т.н.

Още щом провел реформата, папа Григорий XIII изпратил в Цариград пратеници с богати дарове и предложение към тогавашния патриарх Иеремия II да приеме новия календар. Патриарх Иеремия II веднага осъдил нововъведението, заради църковно-каноническите му отстъпления и върнал пратениците на папата с даровете. На следващата година (1583 г.), той свикал църковен събор, който взел следното решение:

Окръжно послание на поместния Константинополски събор, свикан в 1583 г.

Патриаршески синодален сигилион

Който не спазва обичаите на Църквата и онова, което са ни заповядали седемте св.Вселенски Събора за Светата Пасха и за Месецослова и добре са ни законоположили да спазваме, а желае да следва григорианската Пасхалия и Месецослов и заедно с безбожните астрономи противодейства на всички решения на св.събори, като желае да ги измени или отслаби, такъв да бъде анатема отлъчен от Църквата и от събранието на верните. А вие, благочестиви и православни християни, пребъдвайте в това, на което сте се научили, в което сте се родили и възпитали и когато стане необходимо, пролейте даже самата си кръв, за да запазите отеческата вяра и изповедание.

Константинополски патриарх Иеремия Александрийски патриарх Силвестър Иерусалимски патриарх Софроний и останалите архиереи на Събора

Подобно съдържание има и изпратеното тогава окръжно послание до християните в западна Европа от Александрийския патриарх Силвестър:
„Православната Църква веднъж завинаги е отсъдила да не се приема изобщо никакво новаторство и да не се отстъпва от нищо старо“.

Въвеждането на новия стил е било осъдено от много патриарси и архиереи на Православната църква през следващите столетия. Например Константинополския патриарх Калиник XI заедно с Антиохийския патриарх Атанасий (1686 – 1728 г.), свидетелстват, че празнуването на Пасха заедно с католиците, отричането на установените правила на Православната Църква за постите и приемането на Устава (Месецослова) на Римската църква е измяна на Православието и отстъпление от светоотеческнте завети, гибелно за чадата на Православната Църква. Вселенският патриарх Кирил V в своето Окръжно послание от 1756 г., налага на християните приели новия стил, страшни проклятия за временния и вечния живот.

За да предпази православните от приемането на новия стил като от най-тежък грях, вселенският патриарх Антим VI заедно с други източни патриарси: Александрийският Иеротей, Антиохийският Методий и Иерусалимският Кирил заедно с техните синоди през 1848 г. в Окръжно послание от името на Едната Съборна Апостолска Църква са изказали такова изповядване на вярата:

„При нас ни патриарси, ни събори никога не са могли да въведат нещо ново, защото пазител на благочестието е самото Тяло на Църквата… Нека държим изповеданието от такива мъже – св. Отци, нека да отхвърляме всяко нововъведение като дяволско внушение, та ако някой би дръзнал или с дело, или с дума, или с помисъл на такова нововъведение – такъв вече се е отрекъл от вярата Христова и доброволно се е подхвърлил на вечно проклятие, заради хулата против Светия Дух, Който (според него) сякаш е говорил несъвършено в Свещеното Писание и на Вселенските Събори. И така всички, внасящи в Църквата нововъведения – били те еретици, или разколници, облекли се доброволно в проклятие като в риза (Пс. 108,9), макар да са папи, макар да са патриарси, макар да са миряни или дори ангел от небето – анатема да бъде!“

През 1917-1918 г. Всерусийския Църковен Събор след разглеждане на въпроса за новия календарен стил е издал постановление строго да се придържаме към стария стил при църковното времеизчисление. Взети били под внимание не само църковно-каноническите, но и съвременните научно-астрономически съображения, като е било посочено предимството на Юлианския календар и че преминаването към Григорианския календар ще бъде пагубно за Православната Църква.

Приемане на Григорианския календар
в някои Православни Църкви

В православния свят Григорианският календар е бил възприеман най-напред само за гражданска употреба, като в последствие под натиска на силно развиващото се масонство е бил възприеман и за църковна употреба. За гражданска употреба в България е бил възприет н а 31.III.1916 г., в Русия – на 31.I.1918 г., в Сърбия – на 18.I.1919 г. в Гърция – на 9.III.1924 г. и т.н.

За първи път, на обявения за „Всеправославен“ конгрес в Константинопол през май 1923 г. се взема решение да се премине към новия стил. На този конгрес не са присъствали Александрийския, Антиохийския и Иерусалимския патриарси, които по-късно осъдили неговите решения, а така също не е имало представители на Руската Православна Църква. Не са присъствали и представители и на Българската Православна Църква, която според Цариградската е била схизматична (в изолация). Макар че поради негодуванието на православния народ на новатора патриарх Мелстий му се наложило да се оттегли в покой, следващата година последвалия го патриарх Григорий все пак въвежда новия календар. Под натиска на Константинопол, Румънската Църква първа въвежда новия стил.

Свидетелство за реакцията на източните патриарси е писмото на Александрийския патриарх Фотий (1853-1925 г.) до един от инициаторите на календарната реформа – Атинският епископ Хризостом (Пападопулос) във връзка с въвеждането на новия етил в Гръцката Църква: „Няма да скрием, Блаженнeйши брате, голямата скръб и удивление, които предизвика в Синода ни това неочаквано съобщение… , че без никаква действителна нужда, противно на свидетелството и уверенията на Ваше блаженство, без догматически и канонически причини бе отхвърлена братската препоръка и молба на четири Апостолски престола (Александрийски, Антиохийски, Иерусалимски и Кипърската Православна Църква), от векове държащи за истината и едностранно се предлага поправянето на една „практика“, която се използва не само от Гръцката, но и от цялата Православна Църква…

В заключение на всичко горе казано … , довеждаме до знанието на Ваше Блаженство, че … „поправянето“ на календара, за което ни съобщавате като за вече постановено, нашият Синод отхвърля и … остава на своето предишно становище, като предлага отново свикването на Събор – или голям поместен, или Вселенски, без който, според общо установения ред в цялата Църква нито дадено мнение, нито едностранно решение би било канонически валидно и притежаващо необходимата сила.“ (писмо №226/ 20.IV.1924 г.).

Въпреки че решенията на този „конгрес“ били осъдени, Мелетий IV прибегнал и до лъжа, като изпратил писма до финландския Архиепископ Серафим и руския Патриарх Тихон, в които предлага съгласно „решение“ на Православните Църкви да се въведе новия църковен стил. След огромната съпротива на клира и православните християни и след установяване на измамата, патриарх Тихон отменил разпореждането си за промяната.

Така или иначе пробив в единството на Църквата вече бил направен. Тази реформа, считана от някои за маловажна, остави след себе си много смутове и разколи. Тя довежда до там, че например в Гърция, духовниците, които не са се подчинили на нововъведението, да бъдат лишени от сан, затваряни в затвор, църкви и манастири били затворени, братства разпуснати, а монаси и монахини разстригани и заточени. Подобни примери могат да се дадат за всички православни страни и църкви приели новия календар.

Независимо от огромните усилия на „духът на промяната“ – днес повечето православни християни служат на Бога и почитат неговите светии по Църковния – Юлиански календар. Най-многобройната Руска Православна Църква, върхът на копието -Иерусалимската Православна Църква, Сръбската Православна Църква, Македонската Православна Църква, Грузинската Православна Църква, както и части от всички останали православни църкви.

Приемане на Григорианския календар за гражданска употреба в България

В България промяната започва през 1916 г., като по Указ на царя – католика Фердинанд след 31.III.1916 г. настъпва 14.IV.1916 г. Същата година на 4.VII./21.VI. ст.ст. с решение № 3551 Светия Синод на БПЦ отхвърля „новия“ календар като абсолютно неприемлив за богослужебна употреба. Въвежда като правило на всички църковни книжа и документи да се отбелязва датата по нов и стар стил едновременно (горния пример), но богослужението продължава да се извършва по „стария“ – Юлиански календар.

Този факт не бива да се пренебрегва, защото днес някои недобросъвестни човеци спекулират с това, като казват: „През 1916 г. беше сменен календарът и след това през 1968 г. беше възстановен и сега този календар, който употребяваме днес, е всъщност стария.“ За доказателство на това , често показват богослужебните книги, писани преди 1916 г. и казват: „Вижте датите тук са както днес.“ Това е груба спекулация и за жалост намира почва, поради ширещото се невежество и незаинтересованост на мнозина за истините на Църквата.

Въвеждане на Григорианския календар за църковна употреба в България

Новия календар сe въвежда у нас за богослужебна употреба от 20.12.1968 г. На 18.06.1968 г. БПЦ излиза с „послание до клира и всички чеда на БПЦ“, в края на което четем следните аргументи: …“През 1967 г. Св. Синод посвети няколко заседания на календарния въпрос и като взе предвид:

1. че въвеждането на изправения от междуправославната комисия Юлиански календар сс желае от клира и вярващия народ;

2. че то ще премахне тая несъобразност Нова година да се чествува преди Рождество Христово, при което се нарушава Коледния пост;

3. че приемането на тоя календар съответствува на икуменическите стремежи на Св. Църква;

4. че въвеждането на поправения Юлиански календар означава връщане към църковно – богослужебните традиции на нашия народ, когато имаше единна дата на празници и особено на такива, които са свързани с празнуване богослужебно паметта на български светии (напр. Св. Св. Кирил и Методий).

Като чете човек тези „сериозни основания“ за промяната, на първото от тях може просто да се усмихне, защото е напълно в духа на времето. Както се казва „глас народен – глас Божий“. Щом пък толкова иска народа… А кой казва, че се нарушава поста? Нарушаваше ли се той преди 1968 г. – у нас, както и в Русия, Сърбия, Македония и Йерусалим до днес. Ако постът се нарушава от невярващите и друговерците, това не е наш проблем, а ако ни е грижа за немощните православни християни, то Рождествснския пост бездруго не е строг и Църквата би могла да благослови в новогодишната нощ да се яде риба. Освен това Новата година, както всички знаем, за православните християни е на 14 септември ст.ст., а и не мисля, че трябва да се отдава такова голямо значение на този светски празник. Що се отнася да икуменическите стремежи на Църквата то днес тя, слава Богу, е извън това сатанинско сборище от всякакви религиозни общества: шамани, секти, мюсюлмани, будисти, сексуални общества и т.н. Четвъртото съображение е просто абсурдно, защото днес Църквата чества Светите братя на 11 май, незабелязано за никого, докато целия български народ ги почита на 24 май, което и децата знаят.

Какво се постигна с промяната? На практика стана така, че много от празниците се изпразниха от религиозното им съдържание. Например в много села на 28 август има събор на селото. Но това е, защото на 28 август е „Успение Богородично“. След като са попостили, миряните отиват сутринта най-напред в черквата, за молитва и причастие, а след това, заслужено след поста, започва народно увеселение, за утеха на човеците и за слава на Бога. И сега по силата на голямата инерция на традициите тези събори ги има, но тогава църквите са затворени и остава само веселбата. Доста години след промяната едни празнуваха по „старо“, други по „ново“ докато на края повечето се объркаха и умориха и просто празнуваха. Въведоха се празници на овчаря, комбайнeра, акушера, лозаря и т.н. Попитайте например днес един студент, защо 8 декември е техния празник и в отговор ще видите малко блясък в очите и плаха усмивка. Не знаят, че на този ден Църквата чества паметта на Св. Климент Охридски, а Софийския Университет носи неговото име. Такива примери има много и те са причина за бездуховността на много от нас днес.

Нарушение на Църковния Устав – Месецослов, предизвикани от въвеждането на Григорианския календар

Всички богослужебни последования в Църквата имат божествен произход. Първата Св. Литургия е била написана от Св. Яков, брат Господен, и пръв Епископ на Йерусалим, научен на нея от нашия Господ. По-късно с развитието на Църквата се развива и разширява и богослужението, което е записано в църковния Устав (Типик). Основен принцип при съставянето на Типика, както и въобще в Църквата, винаги е бил новото да не отхвърля старото, а да го допълва, доразвива и разширява. Да видим какво става с църковния Устав при промяната на календара? Какво направи БПЦ, за да преодолее проблемите възникващи с въвеждането на новия календар? В предговора на Устава е записано: „Новото издание се налага поради въвеждането на новия календар, което особено засяга богослужебния ред на празниците, които се падат през времето на постния и цветния период, от края на януари до началото на юли. За този период всичко е преработено.“ Това е. Работи се със замах. Ще приведа някои конкретни примери за нарушенията, които се правят днес в богослужението, в следствие от промяната.

Друг много показателен пример за нарушение на Устава е Петровия пост. Той е установен още от дълбока древност (Св. Атанасий Велики) като един от големите постни периоди в Църквата. Тъй като началото му зависи от подвижния кръг на годината, той може да продължи от 8 до 42 дни, но при въвеждането на новия стил той се съкращава на няколко дни или напълно изчезва. Това води до там, че православните християни като се причастят един път по-малко, ще положат една тухличка по-малко във вечните си жилища. Така веднага става ясно, на кого е угодно това.

Друг пример за нарушение на църковния Устав е големият православен празник Кирио-Пасха. Така се нарича съвпадението на празниците Благовещение и Великден в един ден, което при новия стил не е възможно. От нововъведението се обърква и реда на евангелските четива през годината. Единственото нещо, което не може да бъде объркано е яденето на Гергьовско агне, защото според „мъдрото“ решение на БПЦ Гергьовден остава и се празнува и днес по стар стил. В противен случай той много често ще се пада по време на пост, а така „и вълка сит и агнето цяло“. Това е едно негласно признаване на правотата на Юлианския календар.

Нарушаването на църковния Устав е тежък грях независимо от това, че не е нарушение на догматическа истина. Но нали думите на Христос: „Ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар“ (Мат. 18,17), не се отнасят до нарушение на догматически истини и въпреки това според думите на Спасителя това е тежък грях, който налага отлъчване от Църквата. Църковния Устав, за нас православните християни, е свещен закон, който ни ръководи в нашето богослужение. Той е гласът на нашата Майка – Църквата. Към този глас ние трябва да се отнасяме не с пренебрежение, а със синовна вярност и послушание, защото любовта към Бога, според нашия Спасител, се изразява с изпълнение на заповедите му, и който ги изпълнява пребъдва в Божията любов. Ако допуснем, че новото времеизчисление е правилно, тогава се оказва, че времеизчислениeто според Типика е неправилно. Коя е истината? Да видим от къде произхождат едното и другото. Типикът е създаден от Православната Църква, и е огледало на истините на Църквата, вложени от тези, които заради ревността им по Истината, сам Бог прослави, а новото времеизчисление е от католиците – потънали в тъмнината на всякакви ереси и заблуди. Какво? – отговорът е много прост.

Заключение

Без да се поставя под съмнение каноничността и наличие на благодат в БПЦ, държейки на йерархичната й цялост и желанието да се запази Църквата от разколи, не бива да се пренебрегват пагубните последици от новостилното отстъпление. Тежкото положение на Църквата ни днес, разколите, все по-оскъдяващото монашество, бездуховността на някои клирици и миряни, са все плодовете на отстъплението от Истината. Още от дълбока древност, от историята на еврейския народ в Библията, знаем че колкото пъти еврейския народ е обръщал гръб на своя Бог, толкова пъти е бил подлаган на разорение. Такива са плодовете на отдалечаването от Бога. Въпросът с възстановяването на календара е в правомощията на Св. Синод на БПЦ и той носи отговорността за това. Ако през 1968 г. в най-тежките тоталитарни години БПЦ бе принудена чрез натиск от различни посоки да приеме тази промяна, то сега няма оправдание това отстъпление да продължава. Отговорността обаче тежи и върху всеки един от нас клириците и миряните в БПЦ. Ние не можем с делата си да променим нещата, но ако включим в ежедневните си молитви и тази, Бог да премахне календарното разделение между православните християни, то Той е силен и по нашите молитви може да го стори. Достатъчно е само да го желаем и от сърце да Го помолим за това, защото …“ако двама от вас се съгласят да просят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от моя Отец небесен. Защото дето са двама или трима събрани в мое име, там съм и Аз посред тях“ (Мат. 18: 19,20). Знаем колко са чувствителни хората към промените, но когато става дума за отвръщане от злото и обръщане към Истината, то за това и Бог ще ни помогне та всичко да мине по-безболезнено. А това че ще има и недоволни не е аргумент, защото Православната Църква, не служи на човеците, както много други религиозни формирования, а ги учи как да служат на Бога, за да получат живот в изобилие. Не трябва да се залъгваме с някакво псевдо спокойствие в Църквата: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята: не мир дойдох да донеса, а меч; … и който не взема кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене. Който е запазил душата си ще я изгуби, а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази“ (Мат. 10: 34,38,39). Освен всички тук посочени аргументи има и още един против промяната. Когато става дума за нещо толкова важно като нашия живот не си струва да правим експерименти със себе си. Имаме изпитано вече от 2000 години средство, което трябва да използваме. Тук няма място за експерименти. Нашето внимание трябва да бъде насочено главно към опазване на Православното, Истинското, Божието учение за спасение на човеците. Защото каква полза от сол, казва Христос, която не соли, и каква полза от едно приятно за ухото и в мир с всички учение, което не спасява. Нашата Вяра е не просто една от религиите, а наука за вечен живот и всеки, който дръзне да наруши законите на тази наука, се оказва враг на самия себе си, на живота си, на Бога. Ако човекът, както казва нашия Господ, се спасява в дух и истина, то понеже за малцина днес може да се каже, че живеят по дух, то нека положим усилия поне да опазим истината и да се надяваме на Божията милост. Ако ли и истината не опазим, какво ни остава?