Съграждани на светиите и свои на Бога

Как всъщност се приема светостта в църковната традиция, в какво се състои православното учение за светиите? Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло…

За да започнем разговор по тази тема, ще се наложи да се спрем върху други фундаментални за православната вяра понятия – Небеса и Църква. Изтъкнатият английски писател Джилбърт Кийт Честъртън отбелязва, че Царството Божие – това не са нови неща, а нови отношения. Действително, в подкрепа на тази теза съществуват множество примери: на фона на благодатната природа се разгръщат омерзителни сцени на войни и нечовешки зверства, а ласкавото слънце осветява обезобразените тела. Тогава кое превръща рая в рай?

Разбира се, не прекрасното обкръжение. Любовта прави рая такъв, какъвто е, и затова е по-добре да го оприличим на семейство, вместо на някакво определено място, − и понякога виждаме неговите отражения. Приятелите, събрали се на празнична трапеза; възрастните съпрузи, честващи сребърна сватба; майката, която храни детето си; старите врагове, които стискат ръце в знак на помирение – върху всичко това лежи отблясък от небесата.

Небесата – това е любов, защото Бог е Любов. А райското семейство е именно Църквата, обединяваща всички християни с Христос. Така че какво се случва, когато наши братя и сестри отидат при Господа? Разрушава ли се нашето единство? Не. Църквата не е спасителна лодка, която ще напуснем, щом преминем на другия бряг. Във вярата и в Тайнствата тя ни съединява не само с нашите братя и сестри, които извървяват земния си път редом с нас, но и с всички християни от всички времена. Влизайки в Църквата, ние встъпваме в Църквата на пророците, апостолите, отците и, както казва ап. Павел: „… вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога“ (Eф. 2:19).

Човешките общества – воинската част, корпорацията, болницата – могат да възпоменават тържествено своите основатели или най-изявени представители, но за тях споменаваните са мъртви и могат да послужат единствено за вдъхновяващ пример, а живата връзка с тях е изгубена. Но за Църквата това не е така: нашите предшественици във вярата ─ не са мъртви; те са живи в най-прекия и безспорен смисъл, и дори много повече живи, отколкото сме ние.

Това единство както на вече преминалите при Господа, така и на още странстващите на земята християни, се подчертава с цялата структура на православното богослужение. Иконостасът изобразява светците от Стария и Новия завет, а също и ангелите, които се молят заедно с вярващите в църквата. Това не е просто украса на храма, а указание за духовната реалност, в която ставаме участници на всяка Литургия. Нали Литургията извършваме не само ние, събралите се тук и сега енориаши на конкретен храм заедно със своите свещеници, ─ Литургията обединява целия народ Божий отвъд всички пространствени и времеви бариери. Ние се молим заедно с християните от всички краища на земята, а също и с Божията Майка, с апостолите, мъчениците и с всички светии, които вече са влезли в Царството Божие преди нас. Смъртта не може да разруши това единство на вярата, защото в неговия център стои Победителят на смъртта – Христос.

Може ли да се молим на светиите?

В светлината на всичко казано дотук се прояснява и въпросът, който понякога смущава инославните християни: може ли да се молим на светиите? Могат ли светиите да ни оказват помощ? В тази практика няма ли погазване на ясно провъзгласената от апостолите уникалност на Христос като единствен посредник между Бога и човека (вж. 1 Тим. 2:5)? Опасенията, които изказват в това отношение протестантите, възлизат към времената, когато средновековната католическа практика за почитане на светиите преживява сериозни изкривявания и би могла да породи подобни въпроси. Недоумения може да предизвика и това, как понякога се отнасят към почитането на светците в нашия православен свят. Обвиненията на някои хора отстрани са отчасти справедливи, защото в съзнанието на някои сонмът от светии нерядко наистина заменя разнообразните езически богове, и хората започват да се отнасят към православните светци като към божествата от миналото: опитват се да сключат с тях своеобразни договори, да измолят нещо от тях, подкупвайки ги със земни дарове. Такъв „народен“ култ е жив до ден-днешен и навремето той става една от причините, породили на Запад острия протест на вярващите християни, чийто резултат е нееднозначното явление, наречено Реформация. Както и да се отнасяме днес към онези събития, причината за тях е пределно ясна – за християнина е действително невъзможно да изравнява Христос с което и да е друго „божество“ или реално живял човек (дори той да е изключително свят). И наистина е съвсем немислимо, когато хора, причисляващи себе си към Църквата Христова, която служи на Христос като на един Бог, се опитват да Го „отместят“, поставяйки на първо място в своите молитви някого другиго.

Въпреки това, не бива да свързваме подобна езическа практика с разбирането за молитвата към светците, съществуващо в Църквата. Всъщност дори в онези християнски общини, където не е прието да бъдат почитани светиите, съществува практиката да се обръщат един към друг с молба за молитва, тоест човек може да сподели своите затруднения със събратята си и да каже: „Молете се за мен“. Подрива ли тази общоприета практика вярата в уникалността на Христос като единствен посредник? Очевидно е, че не – нали хората се събират, за да се молят не на кого да е, а на Христос. С какво се отличава от това молбата на православния християнин: „Всички светии, молете Бога за мене, грешния“? А нали именно с такава формулировка той се обръща към светците. Не казва: „Дайте, моля, на мен“, а „Помогнете ми със своите молитви, поискайте от Бога заедно с мен“, защото сам по себе си светецът не може да даде нищо.

Единствеността на Христос тук не се подлага на съмнение. Ако можем да търсим за молитва своите другари по земно странстване, то по същия начин можем да умоляваме и онези, които вече са излезли от телата си и са се преставили в Господа. Ако Христос действително е победил смъртта (а това безспорно е така!), то смъртта не разрушава единството на Неговата Църква.

Но продължават ли спасените да се безпокоят за земните дела? Интересуват ли ги нашите затруднения? Хайде да помислим – на нашите ближни, братя и сестри по вяра, им стига любов и грижа, за да се молят за нас, и ние разчитаме уверено на това. Когато те се преставят в Господа, ще пресъхне ли тази любов? Ще намалее ли тя или напротив, ще се увеличи, когато се окажат лице в лице с Източника на всяка любов? Ако благочестивият епископ по време на земния си живот е бил образец за грижа към своето паство, ще забрави ли той за него, като отиде на небесата? Ако подвижницата на милосърдието е посветила своя живот за утешение на скърбящите и помощ на страдащите, ще остави ли тя добрите си дела, когато се пресели при Господа? Пътищата, по които светците ще ни подават своята помощ, могат да се променят, но стремежът им да ни помагат – никога.

Увереността в молитвеното общение със светиите, нещо повече, самият опит от подобно общуване, още в ранната Църква води до възникване на практиката за почитане на светиите. Както казва ап. Павел: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр. 13:7). Към много ранни времена възлиза и почитанието на Божията Майка, за което тя сама пророчества: „… ето, отсега ще ме облажават всички родове“ (Лук. 1:48).

Канонизацията на светците

Почитането на един или друг светец, което по естествен начин израства от духовния живот на Църквата, води до канонизация – тържествена, общоцърковна прослава. Несъмнено, в Бога има повече светии, отколкото знаем; списъците с имена на свети хора не са затворени и не са пълни.

Църквата никак не определя едни или други хора като светии, и не е във властта й да направи някого светец или да го премахне от числото на светците. Църквата само констатира факта на светостта на една или друга личност, който се е проявил в права вяра, праведен живот и като правило – макар и не винаги – в извършване на чудеса след смъртта.

Важно основание за канонизация се явява разпространената сред народа почит към светията. Канонизацията като че фиксира онова, което вече е прието от Църквата или от нейна част. Обаче това условие невинаги е достатъчно. За да бъде признат някой за православен светец, е необходимо събирането на различни доказателства, а също и внимателното им осмисляне.

Важно значение могат да имат особените заслуги на личността към Църквата, високо църковно служение, страдание или смърт за Христа, чудеса и знамения (например изцеления), явени от Бога по молитвеното застъпничество на светията приживе или след неговата телесна смърт. Необходими условия са безукорната вярност към православието и животът по Божиите заповеди. Този праведен живот обаче не означава съвършена безгрешност или безпогрешност на всички съждения, защото „един безгрешен“ е само Христос.

Светците остават хора на своята епоха, нерядко бурна и трагична. Канонизацията на светията не означава одобрение на всички негови изказвания или постъпки. Например общоцърковната прослава на свети Йосиф Волоцки признава неговия принос за защита на православието и за просвета на църковния народ, но не одобрява суровите мерки по изкореняване на ересите, към които той е призовавал. Църквата е канонизирала също и свети Нил Сорски, който в годините на земния си живот е бил опонент на свети Йосиф и по въпроса за гоненията на еретици, и по въпроса за църковното имущество. Църквата вижда не само условията на времето и мястото, немощите и грешките, неразбирането и конфликтите, но и цялостния стремеж на човека към вечността, към служение на Бога. Именно пример за такава устременост ни дават и светиите, и към него ни насочва Църквата чрез тяхната канонизация.

Най-древно в Църквата е почитането (след апостолите) на изповедниците и мъчениците – християни, засвидетелствали своята вярност към Спасителя чрез издръжливост пред лицето на преследвания, мъчения и дори жестока смърт. За руското православие особено значение има почитането на руските изповедници и мъченици за вярата, нашите съграждани, от които ни делят само няколко поколения. Църквата изучава внимателно свидетелствата за техния подвиг – народното, а често и семейното предание, запазило протоколите от разпитите и материалите от следствието, съставени от гонителите и от спомени на очевидци. Канонизацията на светците продължава и в наше време, и това е доказателство за непрестанното присъствие на Светия Дух в Църквата, Който не просто води верните към святост, но желае тази святост да стане известна на цялата Църква. В чест на канонизираните светци се изпълняват църковни песнопения, в които се възпоменават техните подвизи, изобразяваме ги на икони. От най-древни времена са съставяни жития на светиите, които са служили ─ и служат – за пример на следващите поколения християни.

Възможни ли са грешки при канонизацията? Понякога упрекват Църквата, че канонизира някои християни от светски, политически съображения. Въпреки това, утвърждаването на общоцърковното почитане на един или друг светец е много дълъг процес, заемащ десетилетия, а понякога и столетия, след изтичането на които всички политически фактори неизбежно губят своята актуалност. В крайна сметка всичко светско отпада и Църквата разпознава безпогрешно своите светии. Можем да си спомним например Анна Кашинская – руска светица от 14 век, прославена през 1650 г. и деканонизирана през 1677 г. поради опасения, че нейното почитане може да бъде използвано от старообредческия разкол. Бог обаче не допуска тази светица да бъде забравена: почитането й сред църковния народ се запазва, а през 1908 г. се осъществява нейната повторна канонизация.

Немалко въпроси днес предизвиква отказът на Църквата да канонизира войника Евгений Родионов, широко почитан сред народа като човек, попаднал в плен в Чечня и убит от чеченските бойци заради своя отказ да се отрече от Христос. Но това е именно случай, когато Църквата не избързва с канонизацията точно защото няма достатъчно сведения: разказът за причините за гибелта на Евгений Родионов не е потвърден документално и е основан преди всичко на думите на неговата майка. Напълно е възможно Евгений Родионов да бъде канонизиран по-късно, когато бъдат изяснени нови факти за живота и смъртта му.

Ние не сме сами

Да дойдеш при Христос – означава да дойдеш в Църквата; когато се окажем на Неговата трапеза, ние виждаме, че на нея не сме сами. Присъединяваме се към огромното семейство, което се простира на всички континенти и на хилядолетия история. Имаме бащи и майки, и по-големи братя, които помнят за нас, молят се за нас и ни обгръщат със своята невидима, но несъмнено реална грижа. Писанието говори за светиите като за „облак свидетели“, които ни научават на търпение и вяра: „Затова и ние, заобиколени от такъв голям облак свидетели, нека свалим от себе си всякакво бреме и греха, който ни лесно омотава, и нека с търпение изминем предстоящото нам поприще, имайки пред очи Началника и Завършителя на вярата – Иисуса, Който, заради предстоящата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама, и седна отдясно на престола Божий“ (Eвр. 12:1-2). Затова нека заедно с цялата Църква да призовем: „Всички светии, молете Бога за нас!“ | www.foma.ru

Превод: Радостина Ангелова