Тайнството на Приношението

Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу… (Еф. 5:2)

Хляб и вино. Като принасяме и полагаме на престола тези смирени човешки дарове – нашата земна храна и питие, ние извършваме, често без да се замислим, най-древното, най-изконното свещенодействие, което от първите дни на човешката история е съставлявало сърцевината на всяка религия: ние принасяме жертва Богу. „И Авел стана пастир на овци, а Каин беше земеделец. След няколко време Каин принесе Господу дар от земните плодове; и Авел също принесе от първородните на стадото си…” (Бит. 4:2-4).

За жертвите и жертвоприношенията са написани хиляди книги. За тях са давани и продължават да се дават най-различни обяснения. Богослови, историци, социолози, психолози – всеки от своята гледна точка – са се опитвали да изяснят същността на жертвата, да я изведат от страха, от радостта, от земното или небесно. Каквато и да е ценността на всички тези обяснения, остава несъмнено, че където и когато човек се е обръщал към Бога, той неизменно е усещал потребност да Му принесе в дар и жертва най-скъпоценното от това, което е имал, най-насъщното за своя живот. От дните на Каин и Авел кръвта на жертвите ежедневно е обагряла земята и димът от всесъженията непрестанно се е възнасял към небето.

Нашето изтънчено съзнание се ужасява от онези кървави жертви, от онези първобитни религии. Но в чувствителността си не забравяме ли и не загубваме ли нещо най-основно, най-изначално, без което всъщност не би имало религия? Защото в самата си дълбочина религията е жажда за Бога: „Душата ми жадува за Бога силний, живий…” (Пс. 41:3). Тази жажда е по-добре позната на „първобитните” хора, по-дълбоко са я усещали – и псалмопевецът завинаги го е изразил, – за разлика от съвременния човек със своята „одухотворена” религия, със своя отвлечен морализъм и изсушаващ интелектуализъм.

Да възжелаеш Бога означава преди всичко с цялото си същество да разбереш, че Той Е, че извън Него е мрак, пустота и безсмислие, защото в Него и единствено в Него е и причината, и смисълът, и целта, и радостта на всичко съществуващо. Това значи да Го възлюбиш с цялото си сърце, с целия си разум, с цялото си същество. И най-сетне, това значи да изпиташ и да познаеш цялата наша безпределна откъснатост от Него, нашата страшна вина и самота в тази отстраненост от Бога. Да узнаеш, че в края на краищата има само един грях: да не пожелаеш Бога и да се откъснеш от Него, и че има само една печал – „да не си осветен” (Léon Bloy), да нямаш освещение: единство с Единия Свет.

Но там, където съществува тази жажда по Бога, това съзнание за греха и тъга по истинския живот, там неизменно има и жертва. В жертвата човек отдава себе си и своето на Бога, защото, узнавайки Бога, той не може да не Го обича, а възлюбвайки Бога, не може да не се стреми към Него и към единство с Него. И тъй като по този път към Бога стои и го прегражда грехът, в жертвата си човекът търси също и прошка и изкупление; човекът принася жертвата си за умилостивяване заради греха, той влага в жертвата цялата си болка и мъката на своя живот, за да може чрез страданието, кръвта, смъртта накрая да изкупи вината си и да се съчетае с Бога. И колкото и да е потъмнявало и да е загрубявало религиозното съзнание, колкото и грубо, утилитарно, по езически да е разбирал човекът своята жертва, в името на какво и кому той я принася – в основата ѝ неизменно си остава изконната, неунищожима жажда в човека за Бога. В своите жертви, в тези безбройни приношения, заклани животни, всесъжения, макар и в тъмнина, макар и диво и първобитно – човекът е търсил и е жадувал Този, Когото не престава да търси, защото „за Себе Си Бог ни е създал и не ще се успокои сърцето ни, докато не намери Бога” (Бл. Августин).

Всички тези жертви обаче са били безсилни да унищожат греха и да възстановят пълнотата на загубеното от човека единство с Бога. Към всичко, а не само към старозаветните жертви се отнасят думите от Посланието към Евреите: „…никога не може с едни и същи жертви, принасяни постоянно всяка година, да направи съвършени ония, които дохождат с тях. Инак, биха престанали да бъдат принасяни, защото служещите, очистени веднъж, нямат вече никакво съзнание за грехове” (10:1-2). Те са били безсилни, защото, макар и изпълнени с жажда за Бога и за единство с Него, самите са оставали под закона на греха. А грехът – това не е вината, която може да изгладиш или изкупиш, плащайки дори и най-висока цена. Грехът е преди всичко откъсване на самия живот от Бога; оттук и падението, разпадът на такъв живот, станал изцяло – а не само с отделни грехове – греховен, смъртен, „смъртна сянка”. И няма, и не може да има в такъв отпаднал живот, изцяло подчинен на закона на греха, сила, която сама да го изцели и възроди, отново да го напълни с Живот, отново да извърши освещение. В живота си остава поривът, жаждата, разкаянието и човек ги натрупва в своята религия и в своите жертви, но и тази религия, и жертвите не могат да спасят човека от робството на греха и смъртта, както не може падащият в пропастта сам да спре своето падение, живо погребаният сам да се освободи, мъртвият сам да възкреси себе си. Да бъде спасен, именно спасен – защото от спасение, а не просто от помощ се нуждае нашият живот. Да ни спаси може единствено Бог. Само Той може да изпълни това, заради което всички жертви си остават безсилна молба, за което всички те са били очакването, надеждата, предобразът, предчувствието. Бог е изпълнил това в последната, съвършената и всеобемаща жертва, в която Той е отдал Своя единороден Син за спасението на света, в която Синът Божи, ставайки Син Човешки, принесе Себе Си в жертва за живота на света.

В тази жертва се изпълни и се завърши всичко. В нея преди всичко бе очистена, възстановена, изявена в цялата си същност и пълнота самата жертва, нейният предвечен смисъл като съвършена любов, затова и като съвършен живот, състоящ се в съвършено самоотдаване: в Христа „Бог така възлюби света, че отдаде своя единороден син…” (Йоан. 3:16); и в Христа – човек така възлюби Бога, че отдаде себе си докрай, и в това двуединно отдаване не остава нищо неотдадено и във всичко се възцарява любовта – „любовта на Отца разпъващата, любовта на Сина разпнатата, любовта на Духа – любовта тържествуваща с кръстната сила” (митрополит Филарет Московски). В тази жертва – а тя е само чрез любовта и единствено в любовта, – възсиява и е дарувано опрощаване на греховете. И най-сетне, в нея е изпълнена и утолена извечната жажда на човека по Бога: Божественият живот стана наша храна, наш живот. Всичко онова, което съзнателно или несъзнателно, в тъмнина, частично, неправилно, погрешно е натрупвал човекът в своите жертви, всичко, което е очаквал от тях и онова, което не е могло през ум да му мине – всичко това бе изпълнено, завършено и дарувано наведнъж – веднъж и завинаги – в тази жертва на всички жертви.

А последната и най-радостната нейна тайна е в това, че Христос я е дарил на нас, на новото, в Него възродено и с Него съединено човечество: на Църквата. В този нов живот, Неговият живот в нас, нашият в Него, Неговата жертва стана наша жертва, Неговото приношение – наше приношение. „Пребъдете в Мене, и Аз във вас” (Иоан. 15:4). А какво друго значи това, ако не, че Неговият живот, изпълнен от Него в съвършената Му жертва, ни е дарувана като наш живот, като единствено истински живот, като изпълнение на извечния Божи замисъл за човека? Защото ако животът на Христос е приношение и жертва, то и нашият живот в Него и целият живот на Църквата също е приношение и жертва. Приношение на самите себе си един другиго и на целия свят, жертвата на любовта и единството, на възхвалата и благодарението, на прощаването и изцелението, на причастието и единството.

Затова тази жертва, която ни е дадено и заповядано да принасяме и в приношението на която Църквата изпълнява себе си като живот на Христос в нас и на нашия в Него, не е нова жертва, „друга” по отношение на единствената, всеобемащата и неповторимата, която Христос принесе „веднъж и завинаги ” (Евр. 9:28). Като възприемаме и съединяваме в Себе Си всичко „небесно и земно”, изпълвайки със Себе Си всичко, бидейки Животът на самия живот, Христос принесе всичко на Бога и Отца; в Неговата жертва се изчерпва прощаването на всички грехове, цялата пълнота на спасението и освещението, изпълнението и затова завършването на всяка религия. И понеже нови, други жертви не са нужни, те са и невъзможни. Те са невъзможни именно затова, защото чрез едната и неповторима Христова жертва самият наш живот се възстановява, възражда се и се изпълнява като приношение и жертва, като възможност винаги да се претворят нашите тела и целият ни живот в „…жертва жива, света и благоугодна Богу…” (Рим. 12:1), да съграждаме „от себе си духовен дом, свято свещенство, за да принесете духовни жертви, благоприятни Богу чрез Иисуса Христа” (1 Петр. 2:5).

Нови жертви не са необходими, защото в Христос ние „имаме достъп при Отца” (Еф. 2:18). Този достъп се състои именно в това, че в Него самият наш живот стана приношение и жертва, възрастване „в храм свят чрез Господа” (Еф. 2:21), в радост от приношението на себе си един другиму и на цялото творение на Бога, Който ни е призовал в „Своята чудна светлина”. С това приношение живее, в него Църквата изпълнява себе си. Отново и отново принасяйки тази жертва, ние всеки път с радост разбираме, че я принасяме чрез Иисус Христос, че това е Той, отдал ни Сам Себе Си и в нас пребиваващ, и че вечно принася веднъж и завинаги принесената от Него жертва. Разбираме, че принасяйки на Бога нашия живот, ние принасяме Христа – защото Той е нашият живот, животът на света и живот на живота; и ние нямаме какво повече да принесем Богу, освен Него. Разбираме, че в това приношение „Христос принася и Той е принасяният, Христос приема и Той е раздаваният…”

Превод от руски: Венета Дякова

Превод от английски: Пламен Сивов, Мария Иванова

Из книгата на протопр. Александър Шмеман „Литургическо богословие“, ИК „Омофор“ 2013