Църквата и нейната идентичност

Влиянието на римокатолическото и протестантското богословие върху православното богословие, особено през последните два века, заплашва да промени както тълкуванието на истината на християнската вяра, така и разбирането за самото християнство. Моралистическото отношение към спасение на човека, което неминуемо обуславя и появата на индивидуализма в начина на живот, както и юридическото богословие, типично за западното християнство, неминуемо обезценява както светоотеческото отношение към спасението на света и човека, така и самия начин на живот на хората, а особено – съществуването на християнството като Църква.

Подчертаният индивидуализъм като християнски начин на живот, който е продукт на моралистическото и юридическото отношение на човека спрямо Бога и света, както и секуларизмът в рамките преди всичко на протестантското схващане на християнството, също отъждествяват последното с идеология. Поради всичко това протестантизмът дотолкова е обезличил Църквата, че основава своята еклисиология повече върху различните обществени идеологии, без да вижда в Църквата различен тип общност. Затова и отделните протестантски общини са организирани въз основата на съвременните обществени модели, каквито са капитализма, комунизма и пр. Подобно схващане отъждествява Църквата с обществото и по този начин я прави реално несъщестуваща, а християнството разглежда като идеология.

От друга страна католическата еклисиология почти се е отъждествила със социологията. Това е така, защото на Запад понятието “Църква” отдавна е тъждествено с един своеобразен вид държавно учреждение. Между другото, наред с налагащия се индивидуализъм в живота на хората, които все по-малко се нуждаят от каквато и да било общност за идентифицирането на отделния човек, основно са се променили и основните елементи на старата средновековна католическа социална общност. Еклисиологията, която е извирала от съществуването на Църквата като една организирана общност със свои закони и своя етика, придаваща валидност на тези закони, както и със своя идеология и управление, днес все повече отстъпва под натиска на новите идеологии, които радикално променят всички стари етически системи, а с това и законите. Затова и нейната еклисиология става все по-неопределена и разчитаща на изнамирането на нови методи за организиране на Църквата в същата степен, в каквато и на старите принципи.

Под влияние на тези схващания за Църквата и нейната идентичност, случва се и православни богослови да говорят за Църквата по същия начин, често само комбинирайки двата подхода. От друга страна в православните църкви, които се намират в бившите комунистически страни, отделни хора, които не познават достатъчно богословието, все повече пренасят западните модели в църковната практика. Това се отнася най-вече за социалната дейност на Църквата и по този начин за тях църковната идентичност е обвързана предимно със социалната активност. Църквата започва да бъде третирана като хуманитарна организация с национални приоритети. От друга страна, дълбоко вкорененото съзнание сред православните народи, че Църквата все пак не е една обикновена историческа организация, както и привързаността им към богослужението, допълнително внася разномислие при определяне идентичността на Църквата. Ако прибавим към това и факта, че в Православието съществува и твърде жив монашески начин на живот, който сам по себе си също налага едно гледище за същността на Църквата, проблемът за еклисиологията става още по-сложен, но и все по-съвременен. Затова в православната богословска литература днес съществуват много различни, дори и противоречащи помежду си, гледища за това какво е Църквата.

Между другото, необходимостта от занимание с този проблем днес е повече от очевидна. Защото правилното разбиране на Църквата е условие не само за правилното богословие, но и за църковната организация без която е застрашено и самото й битие. Затова тази статия има за цел накратко да покаже това, което се е разбирало под думата “Църква” в съзнанието преди всичко на православния вярващ. Въз основа на това ще можем накрая да определим и идентичността на Църквата.

Никак не е случайно, че всички християнски народи и преди всичко православните, до ден днешен употребяват едно и също име и за храма, и за Църквата – църква. Храмът е мястото, в което се събира Църквата, т.е. всички християни от дадено място заради служението преди всичко на св. Литургия. Този на пръв поглед незначителен факт може да бъде от голямо значение за отговора на нашия въпрос. Ако имаме предвид и това, че в съзнанието на православния християнин до ден днешен се е запазило мисленето, че в Църква се отива, когато се отива в храма на св. Литургия, на служба, то е ясно, че съществуването на Църквата се проявява преди всичко във времето на службата, на св. Литургия. Затова и християнските храмове от най-дълбока древност са наречени църкви.

От друга страна, самата структура на храма, както при православните, така и при ранните римокатолици, винаги е имала литургийна форма. Нейното разположение, обърната от Запад на Изток, както и самото й разпределение на олтар, кораб и притвор повече от всичко убедително говори не само за Литургията, заради която е строена, но и за структурата на самата Литургия, въз основа на която е конструиран храма: свещенство-народ-оглашени, обърнати на Изток в молитва към Бога. Ако към това прибавим и факта, че старата практика за ходене в църква на Литургия предполага да се носят и принасят там дарове, взети от света, който ни заобикаля, което за щастие все още се прави в нашите села, става ясно, че християнският народ се проявява като Църква в литургийния опит на принасяне дарове Богу.

Между другото, в църква не се е служила само Литургия. И други събития, които са се случвали в живота на християнина са ставали обществено достояние в нея. Такива например са: Кръщението, Ръкоположението, Елеосвещението, Венчанието, Опелото и др. Всичко това потвърждава казаното от св. Николай Кавасила, че Църквата се разпознава в тайнствата. Защо обаче Църквата не е придобила своята идентичност от някое друго свещенодействие, свързано с храма? Ще разберем защо Църквата придобива своята характеристика чрез Литургията, а не чрез някое друго свещенодействие, ако вземем предвид факта, че целокупният християнски живот влизал в Църквата, че Църквата е живот, и като такъв е бил неотделим от св. Литургия. Всичко, което засягало християнския живот, освен греха, се вършило заедно със св. Литургия и затова участието на верните във всички тези събития, свързани и днес с принасянето на дарове, които са били дело на техните ръце, е типично литургийна практика.

С други думи, Църквата като народ Божи отначало се проявява като събрана на едно място и заради едно събитие – Литургията (вж. Деян. 2:41-47).

Това ни дава право да заключим, че идентичността на Църквата според православното схващане трябва да се търси в св. Литургия. Всъщност каква е, или какво е Църквата в литургийната си проява.

В Литургията Църквата е преди всичко есхатологична общност. Това означава, че в историята Църквата се проявява такава, каквато ще бъде. Нейната идентичност не се съдържа в това, което е тя сега, а в това, което ще бъде в бъдещия век. Как да разбираме това?

Есхатологията е наука за последните събития, свързани със света и неговото спасение. Тази тема е сложна сама по себе си и нейното разглеждане изисква отделно изследване. Но тъй като есхатологията е важен фактор за обясняване идентичността на Църквата, тук ще се спрем на нея в най-бегли щрихи.

Основните елементи, които определят есхатологията, освен това, че есхатологията е богословие за последните събития, са първо, общността на целия народ Божи на едно място, и второ, че това е общност около Месия. Когато дойде Месия, според вярата на еврейския народ, той ще събере своя народ Израилев, на едно място и ще основе Царството Божие. На това са се надявали евреите като избран народ, като място на основаването на Царството трябвало да бъде Иерусалим и обетованата земя. Такова е било Божието обещание при избора на Авраам и благословението в негово лице на целия народ Израилев.

С други думи, еврейската есхатология е гледала на събирането на Божия народ около Месия в последните дни, като на елемент от основаването на Царството Божие.

Между другото, имало ли е това обещание и друга, освен вербална формула в еврейската история?

Характерното за еврейската история на отношението на народа с Бога е, че това отношение в историята се е проявявало чрез изпълнение на законите, които Бог е дал. Тези закони винаги са се отнасяли към еврейската общност и са се изпълнявали в общността. По такъв начин отношението на евреите с Бога в историята е било такова, каквото Бог обещава на евреите, че ще бъде в края на историята. Затова евреите са пазели преданието за това Божие обещание, както и спомена за него, най-вече в начина на своето общение с Бога – като общност, събрана на едно място: в скинията или около нея, в Иерусалимския храм и синагогата чрез свещеника или първосвещеника. С други думи, евреите са имали общение с Бога в историята във формата на събрание и тази форма е била предобраз на общността, такава, каквато ще е в края на историята. Затова историята на еврейския народ е била сянка на бъдещото истинско Царство Божие.

След като християнството като Нов Завет на народа с Бога в Христа, Въплътилия се Син Божи, е било естествено продължение на Стария Завет и – можем да кажем – още по-солидно потвърждение на първото Божие обещание към Авраам и потомците му за Божието Царство, то и основната структура на християнската вяра в бъдещото Божие Царство в новозаветната Църква е останала същата: събраният на едно място народ Божи около Месия, около Иисус Христос, Който е потомък Авраамов. В новозаветната Църква, за разлика от старозаветната, присъства Самият Месия.

Всъщност ако съгласно свидетелството на Новия Завет Църквата е очаквала осъществяването на това бъдещо Божие Царство събрана на Литургия (вж. Деян. 1:3-7), която в действителност е имала еврейската есхатологична форма, това означава, че въз основа на св. Литургия Църквата се появява като бъдещото Божие Царство. С други думи именно благодарение на св. Литургия се изявява Църквата, чиято идентичност е в онова, което тя ще бъде в бъдеще, а не в това, което е сега в историята. В Литургията Църквата е икона на Царството Божие на земята. И който влезе в Църквата, влиза в бъдещото Божие Царство посредством Литургията (за това най-вече свидетелства Кръщението), защото и самата Литургия е икона на Царството Божие. В допълнение към това трябва да споменем и факта, че Православната литургия през вековете е била все по-обогатявана, именно за да изглежда като достоверна икона на това бъдещо Царство Божие.

И така, статутът на Църквата като бъдещо Царство Божие, който се проява в св. Литургия, е от изключително значение за определяне идентичността на Църквата. Защото ако Царството Божие е събраният народ Божи около личността на Месия, то Църквата го показва фактически чрез Литургията и в Литургията. Затова тя е наричана Горен Иерусалим, град Божи, обетована земя. Всички тези названия указват на бъдещото Царство Божие, което Бог обещава на евреите в Стария Завет и което Новозаветната Църква наследява, проявявайки се като такова в литургийното събрание.

 От друга страна, доколкото Литургията е въплъщавала иконата на Царството Божие като есхатологично, последно събитие в историята, всички, които са участвали в Литургията – започвайки от Христос, Който се явява като Съдия и спасител на света и първороден от всички братя – са се явявали в своите есхатологични служения (вж. св. Максим, Мистагогия). С други думи, в Литургията вярващите и светът се явяват такива, каквито ще бъдат в Царството небесно, а не каквито са сега.

Някой ще се запита: защо е важно да припомняме всичко това в контекста на тема за идентичността на Църквата?

Важно е защото ако Църквата се проявява чрез св. Литургия, то тогава Църквата е есхатологична общност, бъдещо Божие Царство тук на земята. За разлика от римокатолическата есхатология, прокраднала се и в Православието, която вижда Църквата само като израсла от миналото и от миналите събития – и затова при римокатолиците Литургията е припомняне и изобразяване на Христовите страдания и на Тайната вечеря като исторически събития – православната еклисиология вижда корена на Църквата в бъдещето.

 По този начин в Православието не само св. Литургия е обогатявана и украсявана с великолепие, подсказвайки, че тя проявява бъдещото Божие Царство; целият живот на християнина има същото измерение – бъдещото Царство, започвайки от устройството на Православната църква, до отношението на нейните членове един към друг, и към света, който е влязъл в Литургията.

Успоредно с по-горе направената характеристика на Църквата като икона на бъдещото Божие Царство – характеристика, която произтича директно от Литургията – Църквата е и Тяло Христово по думите на св. апостол Павел. Това название на Църквата е от голямо значение, защото изразява самата й същност, но в същото време е трудно за възприемане, особено в по-ново време. Една от причините днес под “Църква” да се разбира едно абстрактно понятие, а не конкретна, видима общност, е именно това име на Църквата. Още повече и защото под Тяло Христово се подразбира индивида, а не общността. Всъщност, откъде извира това схващане за Църквата като за Тяло Христово, т.е. за Самия Христос и как трябва да го разбираме?

Както вече стана дума, евреите очаквали появата на Месия и заедно с това – основаването на общността на Царството Божие като начало на това Царство. Това се и случило в последните дни, когато Синът Божи се въплътил и се явил като Месия Христос. Затова тези, които признали Христос за Месия се събрали около Него в общност, следваща Го навсякъде в Неговия живот. С това те свидетелствали пред своите сънародници за Христос като Месия, Избраника Божи, Който ще основе Царството Божие. И тази общност станала Христова общност поради факта, че Той е бил неин началник.

Всъщност за разлика от евреите, които вярвали, че Бог на края ще основе Своето Царство начело с Месия, когото те считали за човек пратен от Бога, християните в лицето на Месия виждали не само човека, но и Бога, Сина Божи, Господ Иисус Христос, Който е станал глава на народа Божи и на цялото творение, т.е. глава на същата Църква, която има своето начало в Стария Завет. По този начин старозаветната Църква станала Христова Църква. Най вече поради този факт Църквата е назована Тяло Христово.

По какъв начин тогава християните са продължили да отстояват своята вяра в бъдещото Царство Божие – чийто началник Месията, Който е едновременно и човек и Син Божи, Богочовек – и как са изразявали себе си като Църква – която е икона на Царството Божие – и като Тяло Христово след Христовото Възнесение? Откъде за апостол Павел както и за по-късните отци на Църквата е станала не само Тяло Христово – като една християнска общност – но и едно органично тяло т.е. Същият Христос, Синът Божи?

Несъмнено въз основа на свидетелството на Църквата, записано в Свещеното Писание на Новия Завет, а по-късно и у други св. отци, новозаветната Църква чрез събирането си на Литургия е потвърждавала своята вяра в обещаното бъдещо Божие Царство и изразявала себе си в нея като същото това Царство. Именно защото Литургията е била συναζις на целия народ Божи около Христос επι το αυτο Църквата е завършека на старозаветната есхатология като обещаното Божие Царство. То продължава и след апостолския период, като Църквата изразява себе си в Литургията като събран народ Божи около епископа, който по думите на св. Игнатий е икона на Христа Сина Божи именно в литургийното събрание.

От друга страна Литургията е изразявала и това, че Църквата и след Възнесението на Христос е Негово Тяло – преди всичко самата св. Литургия е добила характера на Тяло Христово, защото неин началник е същият Христос. Това ясно се вижда и в писмата на св. Игнатий, както и у св. Ириней Лионски, а и у други църковни отци.

Всъщност това не трябва да се схваща в смисъла, че Литургията продължава да проявява Църквата като Тяло Христово, продължавайки времетраенето на историческия момент, в който апостолите са били една общност с Христос през времето на Неговия земен живот. Напротив! Както и през времето на Своя земен живот в общността с апостолите Христос проявявал и явявал бъдещото общение с Него в Божието Царство, така и сега Литургията проявява същото това общение с Христос в Божието Царство, но сега със силата на Духа Свети. За това, както показва Новия Завет, Литургията не следва Христовия земен живот – бидейки по този начин икона на онова, което се е случило в миналото – а е икона на бъдещия век. Литургията съществува и преди Христовото Възнесение на небето (Тайната пасхална вечеря), показвайки по този начин, че и Еврейската пасха – макар и много по-несъвършена в сравнение с Литургията след слизането на Св. Дух – заедно с Христовия живот и дейност на земята, е икона на бъдещото Царство. Това не би могло да се разбере без споменатото вече есхатологично измерение на Литургията като Царство Божие, даващо идентичността на Църквата, независимо от факта, че в историческото си действие тя се показва и в друга светлина. Като обяснение ще приведем още един пример.

В Своя исторически живот Христос се появява като слуга в Църквата и като последен, най-малък в нея. С други думи, в историческия контекст Той се явява като обикновен човек, като един от нас, докато в есхатологичното събитие, в Литургията, Той се явява като Син Божи. От тази гледна точка, независимо от факта, че апостолите и многото народ, който вярвали в Христос, винаги са Го следвали и по този начин са показвали, че наистина вярват в Него като в Месия, мястото, което Христос заема в Литургията между Своите ученици Го показва като Бог, Спасител и Съдия на света. Това показва и явяванията на възкръсналия Христос, които преди всичко са израз на Неговото Божество, и като такива са намерили място в литургийното събитие. Това означава, че Христовото Божество е проявявано преди всичко в Литургията. В литургийното събрание Христос присъства като съдия на света (вж. Мат. 25:31-46), защото единствено Бог може да съди света, а не човек, което и ние днес вярваме и изповядваме, както са вярвали и евреите. В Своя исторически живот Христос не се е появил като Съдия. Напротив, Него са осъдили. Но в Литургията, която показва бъдещето и истината на света, Той е съдия на света.

Именно мястото, което Христос е заемал в Литургията, а Той е бил неин началник, неин глава, е определило характера не само на Литургията, но и на Църквата, която се проявява чрез Литургията. При положение, че в събранието на Църквата всичко се ръководи от нейния началник, в него Църквата вижда своята идентичност и своето съществуване като съществуване в Христа.

Така Църквата придобила името Тяло Христово, или по-точно Самия Христос в отношение към Литургията като икона на бъдещото Царство и като общност събрана около Христос. По този начин и всички останали членове на Църквата чрез единството с епископа в Литургията стават икони Христови, защото в Литургията се проявяват като членове на бъдещото Царство. Затова изразът Тяло Христово спрямо Църквата означава общността на многото в Христа, а не Христос като индивид.

Някой с право ще запита: дали по този начин чрез Литургията Църквата наистина се проявява като едно органично свързано Тяло Христово – за каквото всъщност я смятаме – ако това се постига само чрез общността и общата молитва на нейните членове?

Като отговор на този въпрос уместно е да споменем за един характерен момент от Литургията, който е свързан с отъждествяването на Църквата с Христос, т.е. с Тялото Христово. Става дума за призоваването на Св. Дух. Както можем да видим, въз основа на Литургията на св. Иоан Златоуст и на св. Василий Велики, Св. Дух бива призован не само над даровете, които сме предложили, но и над всички нас, над Църквата. Всъщност, в старите анафори, където има призоваване на Св. Дух, Той се призовава да слезе единствено над Църквата, над нас. Това показва, че призоваването на Св. Дух не е било обвързано с претворяването на даровете, както се мисли днес. Защото, ако даровете не са тяло и кръв Христови преди издигането (анафората), а издигането и приношението е действие, което се извършва преди призоваването на Св. Дух, питаме с право: какво тогава принасяме и какво изповядваме, когато преповтаряме Христовите слова “вземете яжте, това е Моето тяло…”, показвайки даровете? Старите анафори не споменават за призоваване на Св. Дух над даровете, а над нас, над Църквата, защото то не се отнася към претворяването на даровете. И преди призива те са Тяло и Кръв Христови. Всъщност, какво означава призоваването на Св. Дух? То означава, че призоваваме Духът да слезе над нас и да ни направи съобщници на Тялото Христово като ни удостои да се причастим с Него и да станем органично свързани с Христос. По този начин Църквата чрез Духа Свети става Самият Христос. Затова слизането на Св. Дух е толкова важно за Църквата – защото Той я прави Христос. И затова слизането на Духа над Църквата, по свидетелството на св. Писание, се е случило по време на Литургия (Деян. 2:1-5).

Да заключим: всички характеристики на Църквата и самата й идентичност, всичко което изповядваме за нея в Символа на вярата, т.е., че е една, свята, вселенска и апостолска, всичко това извира директно от св. Литургия като бъдещо Царство Божие, като единия и същи Христос, Когото Литургията иконизира тук и сега в историята. Всички ние сме наясно с факта, че Църквата в своите исторически рамки не включва само светци, но и грешници. Също така тук и сега тя е разделена на много поместни църкви. Нейната вселенскост все още не може да се осъществи в историческите рамки. Но тя е и една, и свята, и вселенска в действителност тогава, когато се проявява в Литургията, защото в Литургията се проявява в есхатологичното си битие като Тяло Христово, въз основа на което добива своята идентичност.

С други думи, Църквата е икона на бъдещото Божие Царство в историята в литургичното събрание около Христа и като Тяло Христово.

От всичко казано дотук е ясен извода, че идентичността на Църквата извира от св. Литургия. Това означава, че тази идентичност извира от бъдещето, защото Литургията е икона на бъдещото Божие Царство. Затова всичко, което можем да кажем за Църквата има отношение към нейната реалност като бъдещото Божие Царство. Това означава, че нейната идентичност не се основава на историческите събития и на онова, което в историята изглежда правдиво и добро, а на бъдещото Царство, на Литургията. Затова Църквата в своето литуригийно събрание е единствената истина в историята, макар и само икона на тази истина. Всичко, което Църквата трябва да прави в историята, за да бъде нейната дейност истинна, за да бъде Църква, трябва да извира от бъдещото царство Божие и трябва преди всичко де проявява това бъдещо царство чрез Литургията. И затова Църквата трябва да е обвързана преди всичко със служенето на Литургия, защото Литургията е de facto проява на Царството и защото единствено в Литургията Църквата се проявява в своя истински лик.

Някой ще запита: ами това, което Църквата върши освен Литургията? Дали трябва да го върши и дали то също й дава някаква идентичност?

Църквата може да върши много неща в историята, които не извират от бъдещото царство, т.е. от Литургията. И това са преди всичко дела, насочени към облекчаване на болката, която светът причинява. Това включва всички видове хуманитарни дейности, както и тези, които не са от най-приятните, но са свързани с историческото запазване на своя народ, каквито са войните и пр. Но всичко това не дава на Църквата идентичност. Само с него тя не би останала Църква и икона на Царството небесно, а би се превърнала в икона на нещо друго. Затова трябва да различаваме Литургията, която дава вечната идентичност на Църквата, от това, което тя прави в контекста на историческите събития. Такова различие има и между земния живот на Христос и Неговия есхатологичен, вечен живот. В историята Христос е страдалец, а във вечността – Бог, Който спасява всички страдащи. И именно това второ измерение дава идентичността на Христа Господа, независимо от Неговите страдания. Същото важи и за Църквата. И за това всички дейности на Църквата, колкото и на пръв поглед да са полезни и добри, няма да й дадат идентичност като Божие Царство, ако тя не изразява себе си преди всичко чрез служението на Литургия. Напротив, активностите на Църквата, които са в ущърб на Литургията, подкопават Църквата и лишават света от Божието спасително присъствие в него.

И така Църквата, показвайки себе си в Литургията, е това, което ще бъде. Това потвърждават и думите на св. Максим Изповедник, които цитирахме в началото, а именно: “Старият Завет е сянка, Новият (Завет) е икона, а истината е бъдещото битие на света”. Как трябва да разбираме това? Означава ли то, че Църквата тук и сега, в историята, няма истината в себе си. На какво е сама по себе си икона? Как трябва да схващаме израза: “бъдещо Божие Царство”?

Ще започна от последния въпрос, защото смятам, че той е ключът за отговора и тълкуването на Църквата като икона на бъдещия век.

Под влияние на платонизма, а по-късно и на оригенизма, бъдещото небесно Царство обикновено се мисли като свят на идеите, паралелен на материалния свят. Връзката, която съществува между тях са душите или логосите на тварите, които са в този свят; те трябва да се освободят от материята и така да се спасят, и върнат в царството небесно като идеен – първо-битиен свят. Следователно, когато се говори за бъдещото небесно Царство в контекста на платонико-оригенистките схващания, това, което очаква християните след края на техния живот се мисли като едно предстоящо царство в което постоянно се връщат вечните духове или душите от настоящия живот. Това царство е само пространствено отделено от земята – горе е на небето – но не и времево. То съществува сега, но е на небето и за разлика от земята, където животът е измамен и привиден, то е истинско.

В контекста на подобно тълкуване на Църквата като икона на бъдещото царство Божие е явно, че Църквата е предобраз и отблясък на Царството Божие и че нейното съществуване е ограничено от съществуването на историята. Ако употребеният от св. Максим за Църквата израз “икона”, се тълкува в нехристиянски контекст, най-вече чрез оригенисткото схващане, той ще означава преди всичко образ, изображение на прототипа, на оригинала, който не съдържа никаква истина в себе си, който е само илюзия на реалността, но не и това, което означава изразът “икона” в християнството. Същото е положението и с портрета или снимката на един човек, които нямат онтологична, а само идейна връзка с прототипа. Така, ако унищожим една снимка на прототипа, ние с нищо не увреждаме него. В този контекст, ако унищожим земната Църква, небесната ще остане незасегната! Всъщност, дали е точно така? И дали св. Максим мисли по същия начин за Царството Божие като Ориген и Платон?

В контекста на тълкуванието на св. Максим за бъдещото Царство небесно, за разлика от оригенизма, истината на света не е нито в миналото, нито е извън света, на небето, в някакъв духовен, идеален свят, който сега паралелно съответства на своята снимка, каквато е земната Църква. Бъдещото Царство е събитие от бъдещето, което като такова още не се е случило и затова не съществува паралелно на земната Църква. То ни е обещано от Бога и ние имаме неговия предвкус в св. Литургия тук и сега. Ето защо това бъдещо Царство съществува тук и сега в историята, но в икона, като Църква. И то като Църква в събитието на св. Литургия. Затова онзи, който не участва в св. Литургия тук и сега няма да участва в бъдещото Царство (срв. Йоан 6:53-56). В това отношение към Църквата като икона на Царството Божие и иконата, а с това и Църквата има истина в себе си, за разлика от снимката, която няма истина. Но това все още е непълна истина. Това е истина в икона, или икона на истината, която ще бъде в своята пълнота в бъдещия век (срв. Евр. 10:1 и 11:1). В този контекст всяко омаловажаване на иконата, т.е. на Църквата в нейното литургийно събрание е омаловажаване на прототипа, на Царството Божие, което е прототип на Църквата. От друга страна, любовта към Църквата е любов към Царството небесно, както и към Христос, защото Църквата е този същият Христос.

Определянето на идентичността на Църквата е от съществено значение за спасението на света. От отговора на въпроса както е Църквата зависи самият начин на съществуване в Църквата, както и възможността да живеем съгласно онова, което изповядваме. Затова не е чудно, че днес срещаме огромни трудности да отъждествяваме своята вяра и своята любов към Бога с участието в Литургията и с любовта към ближните, събрани в литургийната прослава на Господа.

Православното устройство на Църквата е основано върху Литургията и по този начин Църквата, и по своето устройство, което пази литургийната служба, се явява икона на Царството небесно. Затова преместването на извора на идентичността на Църквата от Литургията в нещо друго, което е продукт на историята и на човешките сили, вреди опасно на Църквата, свеждайки я до една хуманитарна организация.

Всички промени в структура на Литургията, което за съжаление твърде често се правят в Православието в последно време, т.е. да се служи Литургия без присъствието на народа, да се служи с черни одежди и т.н. водят до там, че дори да продължава да е проява на Църквата, тя неизбежно ще губи белезите на Царството небесно. Последиците от това ще бъдат не само в подмяната на идентичността на Църквата, но и на нейната организация, и на нейното учение за спасението.

Списание Мирна, бр. 17 [поръчай]