Чрез Кръста Царството Божие влиза в „този свят“…

Христос е бил разпнат „от този свят” – от неговия грях, злоба, богоборство. В земната история, в нашето земно време инициативата за Кръста е принадлежала на греха, както и днес същата инициатива принадлежи на всеки от нас, когато с нашите грехове ние отново разпъваме „в себе си Сина Божий” и Го хулим (Евр. 6:6).

Ако Кръстът, оръдието за позорното наказание, е станал най-свещеният символ на нашата вяра, надежда и любов, ако Църквата не се уморява да прославя неговата непостижима и непобедима сила, да вижда в него всемирна красота и „лекарство за тварта”, то е защото чрез Кръста, въплътил самата същност на греха като богоборство, този грях е бил победен; защото чрез кръстната смърт, в която възцарилата се в света смърт е възтържествувала като в своя окончателна победа – самата смърт е била разрушена; и най-сетне, защото от дълбочината на тази кръстна победа е възсияла радостта на възкресението.

Но кое е претворило и вечно претворява Кръста в победа, ако не Христовата любов, ако не Божествената Любов, която Христос е явил и дарувал на Тайната вечеря като самата същност и слава на Царството Божие? И къде, ако не на Тайната вечеря се е извършила пълната, цялостна себеотдайност на тази Любов, която – в „този свят” – е направила Кръста: предателството, разпятието, страданието и смъртта неизбежни?

Именно за тази връзка между Тайната вечеря и Кръста, за връзката им като явление на Царството Божие и неговата победа свидетелства Евангелието и църковното богослужение, особено възхитителните по своята дълбочина служби на Страстната седмица. В тях Тайната вечеря през всичкото време бива отнасяна към онази нощ, която я окръжава от всички страни, и в която особено ярко сияе светлината на празника на Любовта, който Христос извършва със Своите ученици „в горница голяма, постлана”, като че ли от векове подготвена. Това е нощта на греха, нощ като самата същност на „този свят”.

И ето, сега тъмнината на нощта се сгъстява до краен предел, тя се готви да погълне и тази последна, сияеща в нея светлина. Вече „князете човешки се събраха вкупом на Господа Иисуса Христа”. Вече са заплатени тридесетте сребърника – цената на предателството. Настроена от своите водачи, въоръжена с ножове и колове, тълпата вече излиза на пътя, водещ към Гетсиманската градина.

Има нещо безкрайно важно за църковното разбиране на Кръста: от онази тъмнина е помрачена и самата Тайна вечеря. Христос знае – ръката на тогова, който Го предава, е редом с Него на трапезата (Лука. 22:21). И именно от Тайната вечеря, от нейната светлина, „като взе залъка”, Юда излиза в тази страшна нощ, а скоро след него и Христос. И ако в службите на Велики четвъртък, деня за отреденото възпоменаване на Тайната вечеря, радостта през цялото време се преплита с печал, ако пак и пак Църквата възпоменава не само светлината, но и помрачаващата я тъмнина, то е защото в двойния изхòд – на Юда и на Христа – от същата светлина – в същата тъмнина, Църквата познава началото на Кръста като тайна на греха и тайна на победата над него.

Тайните на греха. Изходът, краят на Юда е пределът и завършекът на греха, чието начало е в рая и чиято същност е в отпадането на човешката любов от Бога, в избора на любов към себе си, а не към Бога. С това отпадане започва, от неговата вътрешна същност се определя целият живот, цялата история на падналия свят, на „този свят, мир сей”, лежащ в зло, царство на княза на този свят. И сега, в изхòда на Юда, апостола и предателя, историята на греха отива към своя край: това е историята на ослепялата, на огрубялата, на отпадналата любов, на любовта, станала кражба, защото откраднат „за себе си”, животът, даден за общение с Бога, върви към своя край.

В това е мистично-страшният смисъл на този изхòд, защото Юда също излиза от рая, избягва от рая, от него бива изгонен. Той е бил на Тайната вечеря, Христос е умил и неговите нозе, в собствените си ръце Юда е приел хляба на Христовата любов, чрез този хляб Христос му е отдал Себе Си. Той е видял, чул, с ръцете си е усетил Царството Божие. И ето, подобно на Адам, извършвайки Адамовия първороден грях, довеждайки цялата страшна логика на греха до нейния предел, той не пожелава това Царство. В Юда „този свят”, неговото богоборско желание, неговата паднала любов се оказват по-силни. Това желание, по силата на същата страшна логика, не е могло да не стигне до края – постепенно, неизбежно – до желание за богоубийство. След Тайната вечеря Юда няма къде да отиде, освен в мрака на богоубийството. И когато то се извърши и се окаже изчерпано желанието и чрез него „живещият” живот, Юда не ще има вече къде да излезе, освен единствено към самоунищожението и смъртта.

Тайните на победата. В Христос, Който със Своето себеотдаване разкрива на Тайната вечеря Своето Царство и славата му, в нощта на „този свят” се появява самото Царство. След Тайната вечеря Христос също няма къде повече да отиде, освен на срещата, на смъртния двубой с греха и смъртта.

Защото не могат просто „да съжителстват” тези две Царства – Царството Божие и царството на княза на този свят. За да разруши владичеството на греха и смъртта, да Си върне Своето Творение, откраднато от Него от дявола, и за да спаси света, Бог отдава Своя Единороден Син. Така че на самата Тайна вечеря чрез изявяването на Царството на любовта Христос обрича Себе Си на Кръст. Чрез Кръста Царството Божие, тайнствено изявено на Вечерята, влиза в „този свят” и с влизането си се превръща в борба и победа.

Такава е поуката, такъв е изначалният опит на Кръста в Църквата, засвидетелстван от цялото нейно литургическо предание, а преди всичко – от евхаристийното възпоминание.

И тъй, като възпоменаваме тая спасителна заповед
и всичко извършено за нас:
кръста, гроба, тридневното възкресение,
възнасянето на небето, сядането отдясно
и славното второ пришествие…

Това изброяване, в което – подчертавам това – Кръстът не е отделѐн, не е противопоставен на другите възпоменавани събития, а заедно с тях съставя един възходящ ред, следователно е възпоминание за абсолютната победа, удържана в Христа от Царството Божие над този свят. Но победа, която се осъществява в последователност от победи, всяка от които се изпълнява в следващата и е акт на победното придвижване към онзи край, онзи свършек, когато Христос „…предаде царството Богу и Отцу… за да бъде Бог всичко у всички” (1 Кор. 15:24-28). И когато съедини тези победи в едно, жертвената любов на Христос ще ги претвори в едната победа, в едната жертва, чрез всички тях цялостно принесена от Христос.

Ето тук, по отношение на тази единствена и всеобемаща Христова жертва, се разкрива вредата и упадъкът на онова отъждествяване на жертвата, принесена за нас от Христос, единствено с кръстните страдания и смъртта, което е присъщо на схоластическото „разчленително” богословие.

Този недостатък е вкоренен на първо място в едностранчивото, юридическото разбиране на самата идея за жертвата като изкупителен акт, съотносим със злото и греха като тяхно изкупление и затова сам по себе си „предполагащ” страдание, а след определен предел – и смърт. Подобно разбиране обаче – вече говорихме за това по-рано в главата за Евхаристията като тайнствона приношението, – е едностранчиво и в своята едностранчивост е лъжливо. Същността на жертвата е свързана не с греха и злото, а с любовта, тя е саморазкриване и самоосъществяване на любовта. Няма любов без жертва, защото любовта е себеотдаване на другия, полагане на живота си за другия, съвършено послушание към другия – това е жертвата. И ако в този свят жертвата реално и неизбежно е свързана със страдание, това не е по същество, а поради същността на този свят, лежащ в зло, поради неговата същност на отпадане от любовта.

В евхаристийния опит на Църквата, в опита на Евхаристията като жертва, тази жертва включва в себе си целия живот на Христос, цялото негово служение или още по-точно, тя е Самият Христос. Защото Христос – съвършената Любов – е затова и съвършената Жертва. Жертва не само по своето спасително служение, но преди всичко в предвечното Свое Синовство, като себеотдаване в любовта и в съвършеното послушание към Отца. Ние можем, без опасения от изпадане в противоречие с класическото учение за Божието всеблаженство, да възведем жертвата към Самия Троичен Живот, нещо повече, самото Божие всеблаженство да съзерцаваме в съвършенството на Пресвета Троица като съвършено самоотдаване Един Другиму на Отца, Сина и Светия Дух, като съвършената любов и затова като съвършената жертва.

Тази предвечна жертва Синът принася на Отца, претворявайки послушанието към Отца в самоотдаване за живота на света. Синът принася Своето въчовечаване, приемането на човешката природа, ставайки во веки веков Син Човешки. Принася я, като приема Йоановото кръщение и в него взема върху Себе Си целия грях на света. Принася я чрез Своята проповед и чудеса.

Това приношение изпълнява в явяването и даруването на учениците Си по време на Тайната вечеря на Царството Божие като Царство на съвършената себеотдайност, на съвършената любов, на съвършената жертва.

Но понеже приношението се извършва в „този свят”, понеже от самото начало то среща съпротивлението на греха във всичките му проявления – от кръвта на младенците, избити от Ирод, от неверието и маловерието на света, до екзалтираната ненавист на книжниците и фарисеите – всичко това също от самото начало е Кръст: страдание и приемането му, нравствена борба, подвиг и преодоляване, Разпятие в дълбокия смисъл на думата. „И почна да се ужасява и да тъгува” – това е казано за последната борба, последното изнемогване в нощта на предателството в Гетсиманската градина. Но ужасът, тъгата и скръбта от греха, заобикалящ Христос, от неверието на „своите”, при които Той е дошъл, са присъщи на целия живот и на цялото служение на Христос.

Ненапразно в дните на празненството на Рождество, готвейки се за радостното празнуване на Рождението в плът на Бога, Църквата извършва предобраз на Страстната седмица, като в рождественската радост съзерцава изначално и неизбежно вписания в нея Кръст.

Както цялото земно служение на Христос – в „този свят”, „заради нас човеците и заради нашето спасение” – е принасяне на предвечната Жертва на любовта, така и всичко в този свят е Кръст. Завършено като радост, като дар на Царството Божие на Тайната вечеря, Христовото служение завършва на Кръста като борба и победа. Същото приношение, същата жертва, същата победа. И най-сетне, чрез Кръста и като Кръст това приношение, тази жертва и победа ни се предават, даряват се на нас, които живеем в този свят. Защото в този свят, и преди всичко в нас самите, само чрез Кръста се осъществява възхождането в радостта и пълнотата на завещаното ни Царство.

Само чрез Кръста… Наистина, с всичко в тази глава, а и с целия си труд се опитвам, очевидно с немощни и оскъдни думи, да говоря за същността на Църквата като възхождане на небето, в радостта на Царството Божие, за Евхаристията като тайнство на това възхождане; самите думи за радост и пълнота биха били наистина безотговорни, ако не бяха отнесени – от Църквата, в Евхаристията – към Кръста, като към единствения път на възхождане, като към средство за нашето участие в него.

„…С кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света” (Гал. 6:14). Необходимо ли е да се доказва, че в тези думи на св. ап. Павел е изразена цялата същност на християнския живот като следване на Христос? За мене светът е разпнат: ако следването на Христос е ответната любов на Неговата любов, ответната жертва на Неговата жертва, то в този свят следването на Христос ще бъде подвиг на постоянното отхвърляне на света с неговата отчужденост и гордост, с неговото „пожелаване” като „похот на плътта, похот на очите и гордостта житейска” (1 Иоан. 2:16). Аз съм разпнат за света: тази жертва не може да не бъде и мое разпъване, защото този свят не е извън мене, а преди
всичко вътре в мене, в този древен, ветхий Адам в мене. Дареният ни от Христос нов живот не спира да води смъртна борба с древния Адам; тази борба не ще се прекрати в цялото ни земно странстване.
„В света скърби ще имате… ” (Иоан. 16:33). Тази скръб ще преживее всеки, това страдание ще познае всеки, който дори и в най-малка степен следва Христос, обича Го и Му отдава живота си. Това е кръстът страдание. Но чрез любовта и себеотдаването тази скръб се претворява в радост, защото се изпитва като съразпъване с Христос, като приемане на Неговия Кръст, а затова и като участие в Неговата победа. „…Но дерзайте: Аз победих света” (Иоан. 16:33), „…и радостта ви никой няма да ви отнеме“ (Иоан 16:22).

Ето защо евхаристийното възпоменаване на Царството Божие, явено и завещано на Тайната вечеря, е неотделимо от възпоменаването на Кръста, на Тялото Христово, което за нас се преломява, на Кръвта Христова, която за нас и за мнозина се пролива. Ето защо само чрез Кръста дарът на Царството Божие се
претворява в неговото възприемане, а изявяването му на Евхаристията – в нашето възхождане на небето и участие в Христовата Трапеза, в Неговото Царство.

Превод от руски: Венета Дякова

Превод от английски: Пламен Сивов, Мария Иванова

Из книгата на протопр. Александър Шмеман “Литургическо богословие”, ИК “Омофор” 2013