Вяра и болест

„Тъгата и грижата причиняват болести.”
(от китайската медицина, 1050 г. пр. Хр.)

Болката и болестите са биологични прафеномени и като такива са голямо предизвикателство за човека, за неговата вяра и наука или за неговия духовно-научен и естественонаучен мироглед.

От естественонаучна гледна точка не е известно как са се появили болестите в света. Най-разпространените болести на нашия век – ракът, туберкулозата, шизофренията и маниакално-депресивната психоза – са били познати и в древността, а най-вероятно и много по-рано. Тяхната поява най-често се тълкува като мутация на гена под влияние на неизвестни фактори – както външни (космически излъчвания, радикална промяна на климата на земята и т. н.), така и вътрешни (във вътрешността на самите хромозоми като носители на гена). Има и оригинални, макар и недоказани хипотези за възникването на болестите, които предполагат, че в своето първоначално състояние човекът е бил „здрав по природа”. Според мнението на немския психолог и философ Лудвиг Клагес (1872-1956 г.), човекът е заболял тогава, когато е открил духа в себе си. Оттогава започва непрекъсната война на духа с душата и на душата с тялото: така тялото в продължение на хиляди и хиляди години от човешката предистория и история прогресивно е отслабвало за сметка на духа. Близко до този възглед за произхода на болестите е и едно друго мнение, което разглежда болестта като израз на компромис между себичната и алтруистичната природа на човека.

От историческа гледна точка, от най-древни времена до Омирова Гърция, болестта е възприемана като наказание. Старите асирийци са употребявали думата „шерту”, която би трябвало да означава „ярост на боговете”, „грях”. Личните болести на всеки един човек, както и епидемиите, покосявали цели народи и са били смятани за наказание от боговете, разсърдени за някой извършен грях. Може да се каже, че в онова време страхът, подчинението и чувството за греховност до голяма степен са властвали над хората. Все пак, още в Древна Гърция се забелязва реакция срещу споменатата идея за болестта и в нея преобладава мнението, че тя е и случайност, и необходимост. За възникването на дадена болест не са отговорни нито собствената вина, нито решението на някое разгневено божество – нейната поява се разбира като последица от необходимостта в природата. Гръцките думи, които обозначават тази необходимост, се превеждат като съдба, случайност, зла орис. Въпреки че в удивителния разказ от Стария Завет за праведния Йов вече е показано, че и праведният човек може да страда, гърците още повече са подчертавали, че страданията на невинния и праведен човек са доказателство за собствената им теория за болестите като необходимост и случайност на природата. Тяхната изтънчена философска психика е отишла още по-далеч и е различавала едни болести като резултат на случайността, а други – като последица от необходимостта на природата. И понеже не са могли да влияят на болестите от втория вид, те са полагали усилия да лекуват, и то успешно, тези от първия вид. В този начин на лечение на болестите ние виждаме въобще началото на развитието на медицината и затова отдаваме дължимата благодарност на древногръцките лекари, начело с бащата на медицината Хипократ, за цялостното по-нататъшно развитие на тази наука.

Ако само бегло преминем през Средновековието, когато медицината за известно време е била в застой, тъй като отново са преобладавали някогашните разбирания за болестите като наказание, главно под влияние на строгите принципи на Църквата, която парадоксално се позовавала повече на Стария, отколкото на Новия Завет, и така достигнем до новото време и до днешното разбиране за болестите, можем да кажем, че днес в медицината господстват две противоположни мнения за произхода на болестите. Едното, което вече бе споменато, е подчертано отрицателно. Според него болестите са просто едно несъвършенство на човешката природа и трябва да се надяваме, че скоро ще дойде времето, когато науката ще открие причините за всички болести и съответно ще има на разположение необходимите лекарства, за да спре още в зародиш развитието на болестта и по този начин да направи от човека едно идеално здраво и природно същество.

Другото мнение, което се поддържа от много лекари, е, че болестите са своеобразно изпитание и предупреждение. Всеки човек, който е налегнат от болест, особено ако тя е хронична и го измъчва с години, и има смелостта да се запита защо тази болест е сполетяла тъкмо него, ще трябва да се изправи пред два възможни отговора: или да отрече съществуването на какъвто и да било смисъл в своята болест и да я приеме просто като абсурд, което твърде често предизвиква предаване на отчаяние и дори довежда до самоубийство, или да приеме болестта си като изпитание, като Божие предупреждение и предизвикателство. Той ще се запита: „Какво точно иска от мене тази болест, която с години ме измъчва?”. Отговорът може да дойде от само себе си, в един миг. „Тази болест търси от мене отговор на въпросите: Какъв смисъл въобще има моето съществуване на земята? Какво съм направил досега през живота си за самия себе си и за другите? Нямам ли и аз някаква вина за тази моя болест? Не съм ли извършил някакво голямо престъпление – да съм съгрешил пред своя ближен или да съм направил нещо против собствената си съвест, и то противно на гласа на тази съвест?”

Някъде Хипократ бе казал: „Болестта не идва изведнъж като от ясно небе, тя е последица на една дълга поредица от малки, незначителни грешки против здравето, които се навързват една за друга и се разрастват като падаща лавина, докато един ден не се стоварят върху главата на грешника.” Ако към болестта се подходи така, нерядко се преживява вътрешно преобразяване. Човек разбира, че болестта е тук, за да го направи по-търпелив, а с това и по-здрав, и по-зрял. Той разбира, че болестта е учителка на живота, която поправя неговия предишен начин на мислене и поведение и че дори самата болест понякога може да се превърне в източник на сила и бодрост. Тогава ни става близко и най-древното определение за здравето, изказано от ученика на Питагор – древногръцкия лекар и философ Алкмеон (V век пр. Хр.), което гласи: „Здравето е хармония на противоположните сили!”

Според убедителните свидетелства на съвременната психосоматична медицина, физическата болест не трябва да се отделя от душевно-духовния живот на човека. „Психоневроимунологията предлага все повече доказателства, че общоприетата дихотомия между физическото (органичното) и душевното (функционалното) е лингвистично-концептуална, а не свойствена по природа, както и че всички събития и процеси, включени в етиологията, патогенезата, симптоматичната проява и третиране на болестта, са едновременно биологически и психологически. По-доброто разбиране на връзката между нервната, ендокринната и имунната система, както и на влиянието на психологическите, поведенчески и външните фактори върху тези системи, е направило възможно не само по-доброто наблюдение на мултифакторното естество на практически всички болести, но е посочило необходимостта, както в превенцията, така и в лечението да бъде използвано всичко, което може да помогне по какъвто и да било начин”. Физическата болест влияе на душевното състояние на човека, но което е по-важно – неговото нездраво душевно състояние, особено онова, което трае с месеци и години, е съдбоносно за появата на някои физически болести. Доказано е, че продължителното състояние на депресия, страх, омраза и гняв (разпознати или неразпознати от съзнанието) или непрестанната грижа за нещо („Тъгата в сърцето на човека го притиска, а добрата дума го развеселява”, Пр. Сол. 12:25) обуславят за кратко или продължително време определени функционални, а оттам и органични промени в нашето тяло. На практика всички болести – от грипа до рака – са психосоматични; продължителната неблагоприятна душевна ситуация отслабва нашата защитна невроендокриноимунна система и по този начин ни прави уязвими, а така също отслабва и съпротивата на организма срещу истинските непосредствени причинители на болестите – вирусите и бактериите. Що се отнася до процеса на оздравяване (по-специално от някои тежки хронични заболявания, особено в младежките и средните години), той до голяма степен зависи от възстановяването на нашето психическо равновесие, което предполага воля за оздравяване, вяра във възможността за оздравяване и надежда в помощта на онези, на които болният се доверява (това не са само лекарите, но преди всичко хората от най-тесния кръг на болния). Това се потвърждава от експерименталните и клинични психоневроендокриноимунологични изследвания, за които Ирида Петкович казва следното: „Най-новите резултати подсказват, че съществува взаимодействие между хормона на епифизата, хипоталамуса и хипофизата и че в запазването на хомеостазата, в отговор на стреса, участват и „стресови” и „антистресови” хормони. Върху тяхното динамично равновесие могат да въздействат благоприятни и неблагоприятни психически влияния посредством стимулирането и забавянето на синтеза на стресови и антистресови хормони.

Особено са интересни трудовете, които внушават, че и церебралният неокортекс, който е органична основа на съзнателния психически живот, влияе на Т-целуларния имунитет… Тези влияния са регистрирани при изследване на ефекта на въздействие на споменатите области на кортекса върху имунитета. Това подкрепя тезата, че психическите фактори, а и мисловните процеси, могат да моделират имунния отговор, с което се открива ново поле за изследвания в областта на психо-невроендокриноимунологията… Съществуват научни трудове, които говорят за съдбоносното въздействие на психологическите фактори върху протичането и изхода на тежките болести. Например ученият П. С. Рауд е изследвал девет пациенти, излекувани от рак в последна фаза. Целта на изследването е била да се даде отговор на въпроса, как е станало това. С тях е бил проведен открит, свободен и неструктуриран разговор. Отговорите на всичките девет болни си приличали. Всички те са били убедени, че между тяхното психическо състояние и неочаквания благоприятен изход от болестта има връзка. Според тях надеждата е била от решаващо значение за оздравяването… При откриване на начина за подтикване на надеждата за оздравяване трябва да се има предвид и общата житейска ситуация и среда на всеки болен, неговия социално-икономически статус, убежденията, становищата, очакванията, вярванията и, не на последно място – ценностите, които той споделя и които дават смисъл на неговия живот. Известно е, че човек може да превъзмогне и най-тежката болест, когато е уверен, че има надежда и че неговата борба има смисъл”.

Неусетно се доближихме и до нашата основна тема – вяра и болест и вече можем по-добре да посочим влиянието на вярата върху болестите на човека. Най-много болести и свързаните с тях страдания идват от самите нас. „Около една трета от страданията, които човек трябва да изтърпи, са неизбежни. Останалите две трети от всички страдания са наше собствено дело; и поне що се отнася до вселената, те са излишни” – казва Олдъс Хъксли.

Поради многобройните конфликти от личен характер, които трудно могат да бъдат избегнати и които винаги са по-травмиращи и по-опасни за здравето на човека от външните травматизиращи влияния, ние сами си създаваме условия за отслабването на организма и за появата на болестите. Веднъж разболели се от някоя болест – а нито една болест не идва внезапно, без предупреждение (видяхме вече какво е мислил за болестта още Хипократ), – която не може напълно да бъде излекувана нито за седмица, нито за месец, ние сме длъжни открито и искрено да се запитаме доколко сами сме допринесли за появата и развитието на болестта с нашата очевидно погрешна житейска позиция или отношение към другите и към самите себе си. С нищо няма да помогнем на процеса на подобрение и оздравяване (защото видяхме, че и ракът е лечима болест, когато душевно-духовната основа на личността е пренасочена в правилна посока), ако обвиняваме за нашата болест заобикалящата ни близка или далечна среда. В душевния живот на тази категория пациенти омразата и примирението се редуват; след това пагубното психическо състояние преминава в продължителна депресия, която може единствено да отслабва нашите естествени защитни сили, на първо място вярата, надеждата и любовта. Затова депресията може само да увеличи или да продължи агонията на хроничните болести. Отвъд депресията, била тя скрита или проявена, психотерапевтите и духовниците разпознават не само потиснатата агресия спрямо средата, но и дълбоко потиснатата вина на болния, която дори и когато се разпознае, но не се изстрада, продължава да притиска цялата телесно-душевно-духовна организация на човека, подобно на камъка върху гърба на Сизиф. Съвременната дълбинна психология посочва, че днес е особено голям броят на хората, т. нар. скрити самоубийци, които заради неразпознатата и неочистена омраза към себе си (много са причините, поради които човек, макар и с чувствителна съвест, може да намрази себе си, без напълно да съзнава този факт) се „самоубиват” с течение на времето чрез алкохол, наркотици, пушене, преяждане, претоварване с работа, шофиране с несъобразена скорост, хазарт и естествено най-често чрез хроничните психосоматични болести (язва, колит, хипертония, астма, кожни болести и т. н.).

Различна е реакцията на хората към онези остри или хронични телесни болести, които ги приковават на легло. Свети Йоан Лествичник отбелязва тази разлика в реакцията, като казва: „Не малко внимание ни е нужно тогава, когато тялото боледува. Защото бесовете, като ни видят, че лежим на земята, безсилни от изнемогване да се въоръжим против тях с телесен подвиг, опитват се да ни нападат с особена жестокост. Върху живеещите в света във време на болест напада бесът на гнева, а понякога и хулният дух. Живеещите вън от света биват мъчени от бесовете на преяждането и блудството, ако те имат в изобилие всичко потребно; ако ли пребивават в подвижнически места, отдалечени от всякакво утешение, – такива биват изкушавани от бесовете на унинието и ропота” (Лествица 26:19-20).

Наистина, от опит знаем, че немалко хора, особено онези, които дълги години са били здрави и не са познавали болката, стават гневни и заядливи по време на болестта и я преживяват като неправда и пагубно влияние на неизвестна, външна сила, чийто корен и източник не знаят. Други се разглезват от болестта, като се наслаждават на удобствата от полаганите грижи, отказват се от по-нататъшен подвиг и регресират, както бихме се изразили на езика на съвременната динамична психология.

За щастие, има и друг тип хора, които реагират на болестите по християнски и възприемат болката като напомняне, като приятелска бащинска заръка, която трябва да ги научи на нещо ново. Свети Йоан Лествичник е виждал такива хора и казва за тях следното: „Аз забелязах, че понякога блудният вълк усилва болестта на немощните и в самите болести произвежда движения и изтечения. Ужасно бе да се види, че плътта, всред жестоки страдания, буйствува и лудува. Аз се обърнах и видях лежащи на одър, които в самото страдание бяха утешавани от действието на Божията благодат или от чувството на умиление; и с това утешение те отблъскваха болезнените усещания и бяха в такова разположение на духа, че никога не искаха да се избавят от болестта. Пак се обърнах и видях тежко страдащи, които чрез телесния недъг, като чрез някаква епитимия, се избавиха от душевната страст; и аз прославих Бога, Който лекува тленното с тленно” (Лествица 26:21).

От какво зависи това разнообразие на човешката реакция спрямо болестта? Според съвременните разбирания на медицината и психологията, това различно поведение се обуславя на първо място от телесната конституция и от темперамента на човека като вродени ценности; след това – от принадлежността му към интровертния или екстровертния тип личност, което може би също спада към вродените свойства на личността (екстровертните личности са по-склонни да се оплакват от болката в сравнение с интровертните); после, от експресивния стил, който е функция на етническата принадлежност (напр. средиземноморските народи реагират по различен начин на болката в сравнение със северните народи); и накрая, значително влияние оказват мотивацията и надеждата, или с други думи – житейската позиция и мирогледът.

Бих подчертал, че разнообразието на самата човешка природа, това, което още от времето на Хипократ се е наричало темперамент, има важно влияние върху живота на индивида, върху реакцията му спрямо болката и болестите, както и върху целия „индивидуационен процес”, който на езика на християнството би трябвало да се преведе като подвижничество – този строго монашески (първоначалното значение на думата „μοναχός” – монах е да бъдеш превъзходен, единствен), но и светски, било в смисъл на подвижничество7 на християните в света или просто по пътя на всеки добър християнин.

Ние се възхищаваме на истински добрите, скромните и чисти монаси, също както и на такива хора извън монашеството и самите ние искаме да бъдем като тях. Но св. Йоан Лествичник казва следното: „Някои, не зная защо (защото аз не съм научен по свое мнение да любопитствувам и да изследвам Божиите дарования), така да се каже, по природа са склонни към въздържаност, или към безмълвие, или към чистота, или към скромност, или към кротост, или към умиление. А у други самата природа се съпротивлява на тези добри качества, но те насила принуждават себе си към тях; и макар понякога да са побеждавани, аз ги похвалявам повече от първите, като принудители на естеството” (Лествица 26:28). Нима тук не се сблъскваме отново с различните човешки темпераменти и конституции – флегматици, меланхолици, сангвиници и холерици (според Хипократово-Галеновата класификация), лептосоми, пикници, атлети и диспластици (според конституционната типология на Кречмер).

Познавах един забележителен монах, чийто вроден темперамент беше крайно холеричен. Той прекарваше дни и дори седмици в смирение и истинско духовно съзерцание и ненадейно, така да се каже без повод, гневът му избухваше като лава от пробудил се вулкан. Трябва да се съпреживее едно негово истинско покаяние и плач, до смиреното търсене на прошка от братята, за да се разбере колко трудна е борбата със собствената наследена природа. На стари години изблиците на гняв станаха по-редки и този сърцат християнин беше безкрайно благодарен на Бога за Неговата благодат и за наградата, която той получи за дългогодишния си труд и борба.

По време на неколкократните си посещения в Света Гора разбрах, че Бог дава на всеки човек по едно „жило в плътта” (2 Кор. 12:7), което е само негово и на което трябва да обърне особено внимание, без да се забравят и другите. Това „жило в плътта” е един от седемте смъртни гряха. За онзи монах това беше гневът, за друг е блудството, за трети – леността, а за всеки и за всички – гордостта. Светогорските старци казват, че борбата с нашето основно жило не е безсмислена, само ако то е разпознато добре и навреме, дори и тази борба да трае цял живот, което понякога наистина се случва. Нима не знаем отдавна, че герой е не този, който е победил другите, а който е победил себе си! Очевидно тази борба винаги е била най-трудната. През вековете хората упорито са я отбягвали, а днес изглежда я отбягват повече от всякога; оттук идват войните, насилствената експлоатация на природата и цялото това безсмислено усъвършенстване на техниката в западната цивилизация. „Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно” (Лука 10:41-42) – това Мария е разбрала със сърцето си! Как иначе да разберем смисъла на тази борба до края на живота и кой друг, ако не сърцето, ще ни даде надеждата някой ден да постигнем смирение и радост в болката? Кога ще се случи това? И в този случай св. Йоан Лествичник ни дава добър съвет: „По непостижимия Божи промисъл, някои са получили духовни дарби преди трудовете, други – в самите трудове, трети – след трудовете, а някои – вече при смъртта. Заслужава да се изследва, кой от тях е по-смирен от останалите?” (Лествица 26:88).

Отношението към болния

Много са подмолните, неосъзнати и, на езика на християнството бихме казали – демонски капани, които ни се поставят по пътя на пречистването тогава, когато самите ние не сме болни, но сме в непосредствен допир с болния човек, особено ако той е наш близък. Зад външните грижи и съчувствието към болния често пъти се крие унизително съжаление, зад благите утешителни слова прозира отмъстителното ликуване. Нека не споменаваме за грубата и съзнателна подигравка с болния, за грубия триумф на биологическото превъзходство на здравия, за жестокото използване на слабостта на ближния, за нескритото желание за неговото „доуморяване” и т. н.

Свети Йоан Лествичник ни предупреждава за тези и за други неспоменати капани с думите: „Когато видим някого от нашите Христови вòини в телесно страдание и недъг, не бива лукаво да си обясняваме причината на неговата болест, но по-добре да го приемем с проста и незлобива любов и да се постараем да го лекуваме, като собствен член и като воин, ранен в борбата” (Лествица 26:53). Наистина, разпитите и разследването на хората за възможните причини за някоя тяхна телесна или нервна болест са опасни. Отрицателната страна на тези разпити е позицията на съдия, която бързо и неволно можем да си присвоим, когато започнем да оценяваме и разсъждаваме върху причините за болестта на нашите ближни. Дори и добрите християни не забелязват колко лесно изричат морални присъди над своите болни близки, когато непитани и неканени се намесват в интимния живот на болния, като намират (точно или неточно – това е без значение) какво е скрил болният от близкото или далечното минало на своя живот, какви неизповядани грехове носят родителите и предците му и т. н. И в този случай св. Йоан Лествичник ни напомня: „Да не те овладеят иноплеменниците – ония помисли, които ни подбуждат да изследваме неизказаните съдби на Божия промисъл и виденията на някои, които им внушават безразсъдното мнение, че у Бога има лицеприятие. Тези помисли са признаци и явни изчадия на превъзнасянето” (Лествица 26:83).

Наистина, с какво право изпитваме и оценяваме пътищата на благочестието на отделните хора или пък болестите им, които могат да ги доведат до благочестието или да ги отдалечат от него? На драго сърце бих призовал към християнско търпение всички онези, особено млади хора, които мислят, че са намерили своя истински път и зад някоя друга форма на вярата.

За различните пътища на благочестието, които споменах по-горе, св. Йоан Лествичник казва така: „Много са пътищата на благочестието и много – пътищата на погиването; и често се случва, че даден път, неудобен за едного, става успешен за другиго; а между това, намерението на някои да вървят и по двата пътя е угодно на Бога” (Лествица 26:105).

Лекуването на болния

Този знаменит свети отец ни дава примери и за добър и за лош лекар, или за добър или лош свещеник, а защо не и за всеки, който смята себе си за християнин и може да помогне на болния човек. Подобно на древния светец, който мъдро ни предупреждава с думите: „Ако погрешен човек използва истински средства, то и истинските средства действат по погрешен начин”, св. Йоан Лествичник казва: „Понякога, онова, което за едного е лекарство, за другиго е отрова; понякога едното и другото за единия и за другия е лекарство, когато се дава в подходящо време, а дадени не навреме, те са отрова. Аз видях неопитен лекар, който унизи един скърбящ и с това нищо повече не направи за него, а само го хвърли в отчаяние. Видях и опитен лекар, който оперира надменно сърце с унижение и го изчисти от всичката му смрадна гной” (Лествица 26:25-26).

Наистина, колко са необходими чистотата на сърцето и мислите за свещеника, особено за изповедника, а и за християнския лекар, както и за всеки друг добронамерен човек, за да бъде озарен от Светия Дух в истинския час и да знае от какво се нуждае човекът в конкретния момент! Пеницилинът не винаги е благоприятен за всяко едно възпаление, а и змийската отрова е не само отрова, но в минимални дози и лекарство. Добрият изповедник знае кога трябва остро да укори и кога благо да прости, както прави добрият хирург – не винаги разрязва гнойната рана, но понякога я оставя с помощта на лековита билка сама да узрее и да се отвори.

Да се върнем към съвременната психология. Днес повечето, ако не и всички психологически школи, посочват голямото, дори съдбоносно значение на ранната семейна среда за развитието на телесния и душевния живот на човека. Нашият народ има обичай да казва: „Което си засукал с майчиното мляко, то ще ти бъде за цял живот”; „Каквото люлката е залюляла, това мотиката ще закопае”; както и – „Ръката, която е люляла люлката, владее света”.

Днес пренаталната психология с право смята, че това влияние започва още от майчината утроба и продължава през целия вътреутробен живот. Доволната и щастлива майка би трябвало да роди щастливо дете, а по-нататъшната хармония във взаимоотношенията между майката и бащата със сигурност ще осигурят хармоничното развитие на душевния и телесен живот на детето. Няма нищо по-лесно от това в тази щастлива семейна среда да посеете в детето семето на вярата в Бога, и дори не да посеете, а само да поливате онзи зародиш на вярата, с който детето идва на света.

Свети Йоан Лествичник е разбрал всичко това чрез опита на християнски монах още през VІ век: „Наставленията, които ние сме получили от детинство, нашето възпитание и занятия, когато станем на възраст – четем в неговата Лествица, – способстват или ни пречат за придобиване на добродетели и в монашеския живот” (Лествица 26:30). А на друго място той казва: „Понякога възпитанието става причина за извънредни злини, а понякога лошото съжителство; но често и собственото развращение на душата е достатъчно за нейното загиване” (Лествица 26:123).

Наистина, с какво може да ни помогне вярата (тъй като сме родени в Сърбия, естествено е да търсим корените на своята православна християнска вяра) в болестта или още по-добре в здравето, за да не се разболеем („По-добре е да предпазиш, отколкото да лекуваш”)? Най-напред, вярата осмисля всичко, докато безверието прави нещата безсмислени. Затова Достоевски от личен опит, в унисон със съвременната психосоматична медицина, е можел да каже следното: „Който няма под себе си твърда почва, той няма и Бог… Човешката природа не понася богохулството и рано или късно ще си отмъсти за това”. Не е добре да мислим, докато сме здрави, че здравето е най-естественото нещо на света, което ни принадлежи по наследство или, още по-лошо, заради нашите собствени заслуги. Вярващите, които носят вярата в сърцата си, по принцип избягват този капан на здравето и благодарят на Бога и го използват по християнски, за да вършат добро на другите, като не забравят Христовите думи: „Настъпва нощ, когато никой не може да работи” (Йоан 9:4). (Нощ не означава само смърт, но и болестно състояние, старост.) Наистина, от християнска гледна точка (и не само от християнска), ние като хора не сме здрави същества. Дали заради „падналата и греховна човешка природа”, която ни е направила смъртни, дали заради развития или открит дух, който чрез своите инструменти, ума и разума, изяжда нашето тяло (Клагес), дали заради чудовищно разрасналата се цивилизация, която напълно ни е откъснала от природата (впрочем, природата също не е „здрава”, в нея са се разболели и растенията, и животните, независимо от човешката намеса), или заради нещо друго – човекът наистина не е здраво същество. Освен много други същностни понятия, американската техническа цивилизация е изопачила и понятието здраве, като е забравила, че това „да не смееш да бъдеш болен” е също сериозна болест. В един от разказите на Толстой, за богатия и разпуснат господар, който винаги бил здрав, народът е измислил удивително точен израз: „От него са дигнали ръце и Бог, и дяволът!”

Докато сме здрави, да се пазим от разюздаността на здравето, особено докато сме млади, да не го пропиляваме неблагодарно, защото не сме го създали сами. А когато се разболеем? Тогава ни е нужна вярата. Първо, за да ни напомни, че и ние имаме дял в заболяването и боледуването; че трябва съзнателно да разпознаем и да приемем този личен „принос” към болестта, така че очистени (християнският път е покаяние, изповед, причастие), да пренасочим погрешно ориентираната емоционална енергия в друга посока; да приемем болестта с „воля за смисъл” (В. Франкъл), скрито присъстваща във всеки човек; да не приемаме болестта като Божие наказание, което трябва да ни бичува до края на живота, а като напомняне от Бога на любовта, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тим. 2:4); най-накрая, вярата много ни помага и в случая, когато болестта не ни напуска, а наистина ни съпътства цял живот – да приемем болестта, търпеливо да я понесем, в търпение и молитва, за да издържим до края без бунт и ропот (само праведният Йов е имал право на бунт, защото милиони хора през вековете са научили нещо важно именно от неговия бунт). Молитвата за здраве на болния към Бога трябва да бъде лишена не само от съмнение, но и от каквото и да било осъждане или прехвърляне на вината за собственото болестно състояние върху Бога или хората. Да не забравяме, че понякога доказателство за Божията благодат е самият начин, по който хронично болният понася болестта си. Със своето спокойствие и търпение той се превръща в Божи свидетел. За нас, хората, трябва да остане тайна това, на кого и защо Бог оставя болестта въпреки искрените молитви за изцеление. Понякога научаваме тази тайна в края на нашия страдалчески път през болестта. Загадката на страданието е разрешима само в перспективата на надеждата, в есхатологията.

Когато знаем колко деца днес и въобще в наше време не са имали елементарни условия за телесно развитие и колко повече са онези, които не са почувствали нищо хубаво и поощрително в ранното си детство, но като порастат, гладно и жадно търсят Бога, ще оценим още по-високо усилието на всяко едно от тях, дори и най-малкото, в мъчителната борба, която често пъти продължава до края на живота, не само със злощастния наследствен темперамент и конституция, но и с тъжното наследство от ранното детство.

Веднъж св. Антоний Велики казал, че ще дойде трудно и безбожно време, когато и най-малкото усилие на християнина ще означава много пред Бога.

Едни монаси питали авва Исхирион:

– Какво сме направили ние? Изпълнявахме заповедите Божии. А какво ще правят онези, които ще дойдат след нас?

– Те ще правят същото, каквото и ние, но наполовина.
– А онези след тях?

– Онези, които ще бъдат живи при свършека на времената въобще няма да изпълняват монашеските упражнения, но ще бъдат постигнати от такива напасти и изкушения, че само чрез претърпяването им те ще се покажат в Царството Божие по-големи от нас и нашите отци.

Такива времена идват и затова не бива да се отпускаме в борбата за Царството Божие, осъществено преди всичко в самите нас. Нека оставим на кесарите да завладяват света; ние знаем, по думите на епископ Николай Велимирович, за една друга и единствено истинска революция, която християнството донесе на света още преди две хиляди години. Затова нека нашият протест бъде на първо място протест срещу греховете в самите нас. Ако успеем да изправим и поправим дори само малка част от тях, има изгледи да променим и заобикалящата ни среда. За нас всичко, което е придобито с мъка в борбата, е скъпоценно и има непреходна ценност или, както добре казва св. Йоан Лествичник: „Ония, които чуят, че някъде има скрито съкровище, търсят го усилено и като го намерят, усърдно пазят намереното; а ония, които са забогатели без труд, са разточителни” (Лествица 26:37).

Превод: Презв. Стоян Бербатов, Екатерина Бербатова