Да забравиш – значи да предадеш

Източник:  mediapool.bg

В памет на 100-годишнината на Варлам Шаламов

Дългове нямам… в най-трудни условия изпълних дълга си на гражданин: никого не предадох, нищо не забравих, нищо не простих.
В.Т. Шаламов

Помня онзи мартенски ден през 1966 година, когато московчани си взимаха сбогом с Ахматова (на следващия ден с нея ще се сбогуват в Ленинград). Гражданската панихида тече в двора на моргата на Института Склифосовски. Миниатюрната стаичка, в която е поставен ковчегът, явно не може да побере стеклото се множество.
Мръсният мартенски сняг е изтъпкан от голямата мълчалива тълпа. А в двата края на просторния двор се извисяват над опечалените двама души – различни, но неуловимо сходни: дълбоки бразди по овъглените лица, погледи, за които е прието да се пише "сякаш виждащи пред себе си нещо, което другите не виждат". Те са гордост на руската литература. Изправени като часови, гологлави стоят двама високи, с по педя надвишаващи останалите бивши зек-ове – Юрий Домбровски и Варлам Шаламов. Зад гърба на всеки от тях има по около двайсет години лагери и заточения.
Съществува запазена бележка и от самия Шаламов за този ден, за това как "500 души бяха натикани в морговския двор".

Сериалът "Завещанието на Ленин", заснет в памет на столетието от рождението на Варлам Шаламов и излъчен току що по канал Россия е може би най-адекватният сериозен телевизионен филм за последните години.
Твърдост. Вярност и ориентация към фактите, фактологичност – без каквито и да са сантименталности, без украса. Нашето минало, руският ХХ век – с такова старание замазван, изличаван, през последните години – надвисва от телевизионния екран над нас в безмилостната си голота.

Тази голота е най-важното качество и достойнство на сериала по прозата на Шаламов.
Той самият бе писал: "Прозата на бъдещето ми се струва проза проста, в която няма да има място за никаква мъглива витиеватост, нейният език ще е точен, в нея само от време на време ще възниква новото, за пръв път видяното – детайл или подробност, описани ярко".
Каква ти витиеватост, когато трябва с Божията помощ да описваш с думи онова, на което е почти невъзможно да се повярва, освен ако сам не си му бил свидетел, очевидец – какъвто е бил Шаламов в течение на дълги години. Ето нá – днес мнозина вече и не вярват.
След като прочита в ръкопис финала на романа "Доктор Живаго", Шаламов, сочейки на автора грешки в описанието на – за щастие невидения от Пастернак съветски концлагер – така предава неговата реалност: "Бяла, едва-едва синкава мъгла на зимна 60-градусова нощ, духов оркестър от сребърни тръби, свирещ тушове пред мъртвия арестантски строй. Жълта светлина от огромни, потъващи в бялата мъгла, бензинови факли. Четат списъците на разстреляните за неизпълнение на дневната норма.

Шестнайсетчасов работен ден. Спиш, опрян на лопатата — сядането и лягането са невъзможни. Ще те застрелят незабавно… И връщането в лагера, в т.н. "зона", където на задължителната арка над портала е зографисана наложената със заповед надпис: "Трудът е дело на честта, дело на славата, дело на доблестта и геройството". Онези, които не могат да ходят на работа ги привързват към тегличите и конят ги влачи по пътя 2 – 3 километра".
Спомената е и макарата на входа на забоя, и гредата, с която я превъртат – "седем изтерзани дрипльовци крачат в кръг вместо кон. А край огъня – конвойният. И това ако не е Египет?"
Но главното, пише Шаламов, не е там, не е в тези така незабравими за него образи, "а в развращаването на умовете и сърцата, когато на огромното мнозинство от ден на ден става все по-отчетливо ясно, че – както се оказва – може да се живее и без месо, и без захар, и без дрехи, и без обувки, а също така без чест, без съвест, без любов, без дълг. Всичко се разголва и това последно разголване е страшно".

Сценаристът и режисьорът сякаш следват тази представа на Шаламов. Във филма има много беззвучни кадри – те съответстват на простотата на езика в неговата проза. Безкрайно поле с колове, втикнати в снега над телата на погребаните. Заедно с тях там е погребано всичко онова неосъществено, несъстояло се, което можеше да носи слава на родината. Камерата води погледа ни по полето, то се разширява и разширява – под непоносимо верните звуци на музиката. Та нали от такива колове са били надупчени – наяве, а не във въображението на сценариста или режисьора – стотици километри заснежени простори на необятната страна. Шаламов смята, че там, под снега, са останали 12 милиона. Нима тази половина от нашите сънародници, които са готови днес отново да славят Сталин, съвсем са забравили своите невинно погубени съотечественици? И не жалят за тях? Не скърбят, спомняйки си за извършеното – не някъде си и от някого си, а у нас, от нашата власт и от нейните измекяри?

Филмът показва – зримо, притискайки ни с всеки следващ кадър – как всекидневно, всекичасно отнемат от човека, как ненаситно изяждат еднократно дарения му живот.
Един от епизодите на филма съвпада (както всъщност и всички останали) с реална случка. Той е описан в мемоарния разказ "Надгробно слово".
"Умря икономистът Семьон Алексеевич Шейнин, добър човек. Той дълго не разбираше, какво вършат с нас, но в края на краищата разбра и започна спокойно да чака смъртта. Не му липсваше мъжество".

Шаламов получава неочаквано колет – плъстени ботуши. "Разбирах отлично, че ботушите ще ми бъдат откраднати, че ще ми ги отнемат още първата нощи. И ги продадох още преди да изляза от комендатурата, на десетника, за сто рубли". Купува цял килограм масло, а също хляб – "и припнах към Шейнин –живеехме в различни бараки – да отпразнуваме колета… Семьон Алексеевич се развълнува и зарадва.
– Но моля Ви, защо аз? Какво право има аз? – замърмори той, необикновено развълнуван – Не, не, не мога…
Все пак успях да го убедя и той се затича радостен за кипяща вода.
И в същия момент се стоварих на земята от страшен удар по главата.
Когато отново скочих на крака, торбата с маслото и хляба я нямаше вече. Еднометровата цепеница, с която ме бяха били, се търкаляше около нара. А наоколо всички се смееха. Притича Шейнин с горещата вода. Много години след това не можех да си спомня за тази кражба без страшно, почти шоково вълнение. А Семьон Алексеевич умря".
Този смях постоянно се чува от страниците на Шаламов – смехът на мерзавците над гибелта (нерядко от техните ръце или осъществена с тяхна помощ) на хора достойни и в нищо не виновни.
"Рютин? Обличай се". В образа на "нещо шубесто, миришещо на овча кожа" смъртта влиза в бараката за човека. А човекът така и не разбира още за какво става дума. Онзи обискира оскъдните му вещи и отделя настрана кутия за шах. А обреченият обяснява, че това си е негов собствен шах, че за него е платил пари.
"- И кво от това? – каза овчата кожа.
– Оставете го.
Овчата кожа се разхили гръмогласно. И след като изморена от кикот си забърса лицето с кожения ръкав, произнесе:
– На теб повече няма да ти потрябва".
Този – именно този! – смях се носи днес от безчислени анонимни интернет форуми.

Ние не си изтеглихме поуките от нашия ХХ век. Не издадохме общодържавен едикт, според който трябва да се смятат за престъпление разстрелите през 20-те години (без вина – заради принадлежност към социален слой), погубеното селячество, масовият терор в средата на 30-те, издевателството над фронтоваците, избегнали смъртта в нацистките лагери и без прекачване отправени след победата направо в лагерите на своя земя. Не извършихме това – и сега всекидневно расте цената, която малцина забелязват. Да, ние се разплащаме за неизпълнения дълг пред загиналите. Престъпната лагерна психология и етика – заедно със съответния маниер на говорене – прораства просто пред очите ни от асфалта на градовете и от прашните междуселски пътища, затлачва интернет, развращава децата.

…Живот без чест, без съвест, без дълг – почетете интернет форумите и ще видите колко хора днес се оправят и без този баласт. И си живеят, и енергично се включват с долнопробно сквернословие веднага щом някъде плахо се покълнат тези естествени понятия на човешкото съобщество. Напишеш две думи за действително прекрасен човек, безкористно служещ на хората – и първите отзиви ще бъдат непременно оскърбителни: хората без чест и съвест са реактивни, те настъпателно търсят възможност да натрапят на другите своите понятия – и това става, разбира се, анонимно, тоест безопасно. (С гавра и подигравка, в това не се съмнявам, ще бъде приета и моята статия за Варлам Шаламов). След техните мерзавски крясъци ще се появят реплики и на вменяеми хора, но полето вече е омърсено: онези, без съвест и чест, са показали, че всичко е позволено. Трудно е за нормални хора да пристъпят по вече омърляното поле.

Сигурна съм – именно нескритият стремеж да бъдат забравени загиналите, да не се поставят паметници на жертвите на съветския терор (но сериозно да се обсъжда издигането на паметник на техния убиец), именно пустотата на мястото на твърда оценка на случилото се с нас, а съвсем не свободата, води до това, мнозина да смятат, че всичко е позволено и да отразяват това си убеждение в своето публично (интернет е публично място) слово. Те смятат за позволено тъкмо това, което не може да бъде позволено в човешкото общество – като например издевателство пред хора над дете или дори над животинче. И тъкмо тази позволеност на цинизма – а съвсем не сексът от телевизионния екран и пр. – днес отравя въздуха, който дишат децата на РусияРусия. "Ние пък плюем на това, че тук било забранено да се плюе!" Подрастващите четат и се вливат в тези редове: злото е заразително.

Режисьорът Андрей Смирнов веднъж каза в една телевизионна дискусия: "Кой гласува днес за Сталин? Та това са децата и внуците на лагерната охрана! Лагерниците не оставиха потомство – на тях не им позволиха да имат наследници!"
И да не са самите внуци (макар че и те разбира се не са малко, Андрей Смирнов е прав), то във всеки случай – техните духовни наследници.

"Какво ми пука, че вашите лагерници са сдали багажа? Аз нали съм си жив!" Затова любимата им тема е една: демократите лъжат, разстреляните съвсем не са милиони. А ВСИЧКО НА ВСИЧКО САМО около осемстотин хиляди (изчислено е – разстрелвани са по над хиляда на ден; за наследниците на лагерната охрана това е дреболия: непознатите жертви остават безлики). За милионите гробове с номер – и във вечния лед, и във влажната земя – по цялото пространство на безбрежните лагерни зони те не се и сещат. Филмът "Завещанието на Ленин" им тика право в очите човешките страдания и безвременната, безвинна смърт. Но тях така лесно не можеш да ги убедиш. Нали в училище тази тема не са я минавали както трябва (както например се изучават и до днес престъпленията на нацистите в Германия).

Само глупците могат да си мислят, че ако постоянно се повтаря, колко перманентно славна е била нашата история, това ще се превърне в истина. Може разбира се отново и за дълго да се баламосат цели поколения. Но неосъзнатото, неоценено минало ще се появи на прага – там, където не го чакат.
Впрочем, мнозина, както изглежда, вече и чакат, и дори нямат търпение…

* Мариета Омаровна Чудакова (родена в Москва през страшната 1937 г.) е известен филолог, литератор, специалист по руска литература на ХХ век. По съветско време работи дълги години в Ръкописния отдел на Ленинската библиотека. Тя е един от най-добрите познавачи на наследството на Михаил Булгаков, издава няколко от най-сериозните публикации за него.
След 1985 г. е преподавател в Литературния институт, чете лекции в САЩ и Европа. Все по-активно работи като правозащитник. От 1994 е експерт в Президентския съвет, член е и на Комисията по помилванията при президента. Дейността й в президентството е прекратена от Путин през 2001 г.
През последните години Мариета Чудакова си спечели име на един от най-силните критични анализатори на престъпленията на Съветския режим, мислител и публицист в най-добрата традиция на руската обществена мисъл.

**Подготовка на текста и бележки Милен Радев