Между Христос и Фройд

Колко вида въздържание има?

„Защото има скопци, родени тъй от майчина утроба; има и скопци, скопени от човеци; и има скопци, които сами са се скопили заради царството небесно. Който може възприе, нека възприеме” (Мат. 19:13).

 

Тази статия е закъснял отговор на широко дискутиран въпрос, поставен от един писател – лекар: как може човек да живее във въздържание, без да се побърка, след като медицината е доказала отдавна, че причината за много ментални и дори органични заболявания е най-често сексуална неудовлетвореност? Организмът има толкова нужда от сексуална активност, колкото от храна или въздух. Човекът е част от природата и се подчинява нейните закони и поради това противопоставянето на тях не може да бъде без разрушителни последици.

Класическата причина, за която всеки е чувал. Човек не може да каже нищо срещу този разумен довод, който дългата медицинска практика е доказала. Четем за него в списанията, слушаме за него по телевизията, учим за него в училище.

Отвсякъде сме бомбардирани от какви ли не реклами: „Правете еди-какво си многократно на ден и ще бъдете по-красиви! Онези, които правят това и онова, не остаряват!”. И така нататък.

Всеки знае как изглежда човек, който се въздържа. Има пъпки по лицето си, нервен е, дори истеричен, измъчван е от фантазии, които му придават мрачен вид, с една дума – той е кълбо от комплекси.

Трудно е да се използва този аргумент, когато го представяте на млад монах, който не проявява нито един от тези симптоми. Монасите, мъже и жени, са в изключителна степен много красиви хора, първо физически – хора, които се радват, че са живи, и второ – надарени с изключителна чувствителност.

„Няма значение! Знаем, че си имат жени, а в най-лошия случай са хомосексуалисти!”.

Не бих искал да оспорвам това толкова широко разпространено мнение за монасите, нито ще защитавам правото на съществуване на монашеския живот. Искам кратко и ясно да представя каква е истината. Ето защо, моят отговор не е защита, а история на феномена, който ни съпътства от 2000 години, побеждавайки по благодатен начин законите на биологията.

Да, човек има инстинкти. Фройд е прав. А и Дарвин е прав до известна степен; човек е роб на тези инстинкти и ги задоволява с животински апетит. Аз самият съм виждал хора, които са побъркани поради сексуално неудовлетворение, жени с космати вратове и похотливи очи. Всичко това е вярно и нямам причина да противореча на гледната точка на медицината. Не е нужно да разрушавам научните истини, за да подкрепя традицията на нашата Църква. Напротив, аз ще ги използвам в аргументацията си, защото те са и мои истини.

Наистина, ако отделим Бог от Вселената, както са направили Дарвин и Фройд, ако смятаме, че смъртта е границата на човешкия живот, то човек е просто разумно животно, което се ражда, расте, размножава се и умира. Един здрав представител на вида трябва да изпълни всички тези постановления; трябва да бъде връзка между поколенията. В тази картина монасите и всеки, който се въздържа, са мъртви връзки, паразити, които разрушават естествената хармония.

Човекът, пораснал в това ограничено пространство, потискан от неизбежността на смъртта, човекът, който вижда само болни и възрастни хора, има причина да се осланя на тази теория. Той знае, че е бил роден, вижда себе си да пораства, вижда се победен от природни импулси и следователно й вярва.

Това е вяра, която предопределя реакциите и състоянието на човек.

Фройд е знаел това много добре, когато е прилагал метода си за навлизане в миналото на пациента. Той е имал нужда от спомените и маниите на пациента, за да му изготви история, достатъчно добра, за да й повярва! Към тези представи и мании – които за пациента може дори да не са били свързани, Фройд прибавял и религиозното вярване. Религиозното вярване било толкова по-лесно за възприемане, колкото повече съдържало много познати, но също и много тайнствени елементи. По този начин, пациентът възвръщал последователност в мисленето и последователността го правела да оздравява.

В живота на човек има познати неща, нови неща, някои от тях – приятни, а някои – неприятни и шокиращи. Всичко зависи от традицията, в която човек е възпитан. Възпитанието до голяма степен определя не само менталните реакции, но и органичните. Например, идва ми наум една история, разказана от приятели, които работели някъде в Астрахан, режели дърва. Знаело се, че местните ядат кучета. Случило се да бъдат на вечеря, където яли техни вътрешности, без да знаят какво ядат и разбира се им харесало. Едва когато им казали какво са яли, те изтичали навън и повърнали всичко. Техният организъм приел храната, но съзнанието им, поради възпитанието, я изхвърлил яростно, нарушавайки естествената нужда, която тялото е усетило.

Същото се случва и в случай на сексуална нужда. Човек, който е възпитан в общество, във висша степен Фройдистко – каквото е нашето, е естествено да чувства симптомите, описани от виенския учен.

Причините за метаболитните дисфункции, които въздържателят, описан от Фройд и постфройдистката медицина, изпитва, не са непременно органични, а преди всичко психични. Аз лично съм срещал и все още срещам хора с емоционални проблеми, на които лекарите препоръчват да водят по-интензивен сексуален живот. Но те не се отървават от космите по врата си, от депресиите си, нито подобряват отношенията си с останалите. Напротив, след като продаде вещи и злато от дома си и даде пари на съседи тийнейджъри „за лечението”, един мой познат завърши със самоубийство. Смятам, че мнозина са завършили живота си по този начин, но нямам статистически резултати.

Вярата на лекарите атеисти в тази хипотеза за сексуално изцеление довела до ужасни резултати, поне в Румъния. Знам много добре, че пациенти в психиатрични клиники били освобождавани, за да могат да се чифтосват като животни, а после лекарите идвали и правели аборти на нещастните пациентки. Чудя се дали този метод на лечение е по-„хуманен” отколкото монашеството.

Не липсата на полов акт или семенно изливане водят пациента до нещастие, а липсата на афективност1. Фройд забелязал също, че затворените меланхолици мастурбират много, така че по един или друг начин те удовлетворяват физиологичните си нужди. Това обаче не събужда тяхната жизненост и не лекува болестите им. Ако след този тип лечение се забелязвало временно подобрение (познавам лекари, които създават двойки от пациентите си), то трябва да се дължи на това, че бедните хора, унижени по този начин, отвъд това животинско, натъжаващо семенно изхвърляне, вероятно съединявали душите си, с други думи, трябва да са познали любовта – дотолкова, доколкото е било възможно за тях.

За да разбере парадокса на щастливото въздържание на монасите, човек трябва да раздели света на две. Има свят на Фройд – в който живее съвременното общество, има и свят на Христос, в който са живели всички светии – от първите дни до последните.

Фройдисткият свят е ограничен – от една страна от тайната на раждането, а от друга страна – от абсурдната, неизбежна смърт. Вътре в тази болезнена парадигма човек има много малко удоволствия на разположение, но пък има много фобии: страх от смъртта, страх от болести, страх от остаряване, страх от бедност, страх от самота.

От тази гледна точка, животът на човека е абсурд, който той е принуден да превърне в нещо красиво. Ето защо, човек е обвързан с всяка възможност за удоволствие, която животът му предоставя: сексуално удоволствие – най-мощното от всички, удоволствието да създава красиви предмети, удоволствието от знанието, дори и тривиалното удоволствие да си хапнеш добре.

В тази връзка е интересна еволюцията на гръцкия хедонизъм, обяснен от изследователи като Мирча Елиаде или Валтер Ото. Гърците не са били нерелигиозни хора, те не са били в незнание относно безсмъртието или намесата на свръхестествени сили. Просто боговете, в които гърците са вярвали, не са били състрадателни, не са изпитвали милост към страданието на хората и не са ги подкрепяли. Точно обратното, когато Прометей, един малък бог, искал да занесе огъня на хората, Зевс го наказал жестоко, завързвайки го на скала, където дивите зверове ръфали черния му дроб, който пораствал отново през нощта, за да бъде накрая изяден завинаги. Тези хора, изпълнение с отчаяние – усилвано от вярата им в неизменната съдба, в края на която били пламъците на Хадес, решили да изпитат удоволствие тук, на земята. И така театрите, Дионисиевите оргии, Олимпийските игри се умножавали.

Фройдисткият човек, който е всеки човек, гледащ телевизия с наслада, има още повече причини, дори от гърците, да предяви правото си на удоволствие. След като е бил роден против волята си, човек е хвърлен в свят, пълен с несправедливост, принуден е да прави неща, които не харесва и в крайна сметка остарява и умира.

Най-мощното удоволствие, към което човек се стреми от детството си, според мнението на Фройд – без основателно съмнение, е като освобождаващ оазис за човека. Това е сексуалното удоволствие, украсено с гирляндите на незначителен мистицизъм – в най-добрия случай, подобно на някои източни вярвания.

Това удоволствие става цел и критерий за оценка. Мъжът е страхотен мъж, ако е заобиколен от жени и жената е супер жена, ако е заобиколена от мъже. С една дума, да живееш означава да удовлетворяваш физиологичните си нужди.

Естествено е, че млад мъж, който поради различни причини няма достъп до тези удоволствия, се чувства неудовлетворен, отрепка. Това състояние го потиска и го потапя в ада на меланхолията и безсмислието. Създава си свят от скрити мисли, в който той е герой, има мотор и пари. Той никога няма покой, лица на русалки го изваждат от размирните води на въображението му на черните брегове на заболяване.

Това е и причината Фройд да заболее: усещането за безполезност и неуспех, докато е бил заплашван от края на непримиримата смърт, но съвсем не и тривиалното незадоволяване на физиологичните нужди.

Монасите не страдат от никой от тези комплекси. Тяхната вселена е построена по различен начин. Монасите са истински мъртви, което означава, че са загубили съзнание за минало или бъдеще, имат само настоящето, един момент на дълго настояще. Отвъд този момент започва вечността.

Бидейки извън този свят, имайки неизменното усещане, че земята е просто една взета под наем хотелска стая, която скоро ще напусне, монахът води живот извън тялото, както св. апостол Павел пише: „Ако ли Христос е във вас, тялото е мъртво за грях, а духът живее за правда”; „защото законът на духа, който дава живот в Христа Иисуса, ме освободи от закона на греха и на смъртта”; „И тъй, братя, ние не сме длъжници на плътта, та да живеем по плът” (Римляни 8:10, 2, 12). Подслон, храна и всички тези занимания представят и поддържат този начин на живот наречен „ангелски”.

За да спрат да се грижат за тялото си, монасите дори не си режат косата или брадата, а древните аскети не къпали телата си – така правят и много монаси на Атон, както и в манастири, които не са отворени за външни посетители. Според манастирските правила, монасите спят облечени със същите дрехи, които носят и през деня (или поне със същия вид дрехи), с кожени колани около кръста, като войници, винаги готови да умрат. Това им помага да се отърват от натрапчивите мисли за тялото и неговите нужди.

Невярващите винаги са се присмивали на нехигиеничните условия в начина на живот на християнските аскети. Съветските атеисти използвали много сериозно този аспект в лекциите си, за да докажат нехуманността на християнската религия, която посрамя достойнството на човека в името на един абсурден и садистичен Бог, Който се радва на унижението на Своите създания. Колцина от тях някога са имали възможността да познават или поне да са виждали истински аскет?

Телата на тези мъже не излъчват неприятната миризма на мръсотия, както би трябвало. Аз лично съм имал удоволствието да живея до такъв свят старец, 93-годишен, и мога да споделя това с вас. Един заслужаващ доверие монах (завършил Факултета по медицина в Букурещ) ми разказа за друг подобен старец от румънски манастир, чиято ръка той целунал и която миришела на рози. По това време той не бил монах и ми каза, че не бил много въодушевен от идеята да целуне ръката на стареца, който стоейки раздърпан в килия, пълна с паяци, още повече, че не бил свещеник, а дякон. След като излязъл от стаята, попитал приятеля си, който го довел (и който също станал монах), дали са къпали стареца, понеже миришел много приятно. Казали му, че старецът не се е къпал от десет години. Силата на стареца била толкова голяма, че при суша докарвал дъжд с молитвите си.

Действащите страсти правят тялото да вони и да издава миризма на смърт. Тялото, обожено чрез дара на Светия Дух може да разнася свръхестествено благоухание, същото, каквото усещаме при близостта със светите мощи. Ако тела, които са мъртви от стотици години, други от две хиляди – подобно на тези на светиите – миришат толкова приятно, не е чудно, че миришат така и докато са живи.

За да бъда разбран, ще използвам един по-познат пример, който може лесно да бъде проверен. Касапите, които колят прасета, бикове и друг добитък, знаят много добре, че мъжките животни, които са набелязани за жертва, трябва да бъдат кастрирани известно време преди това, за да се предпази месото от характерния мирис. Този мирис не е последица от мръсотията на животното, а е резултат от хормонална дейност. Мъжете, които са очистили себе си от страсти и са задушили в себе си всяко желание или вътрешно телесно движение, светите монаси, за които говоря, опазват телата си от миризмата на инстинктите, която други не могат да отстранят с помощта на най-скъпите сапуни и парфюми.

Най-важната задача на монаха е да сложи край на фантазията, на всяко човешко въображение, дори и по привидно благочестиви теми, за да отвори път на дара на Светия Дух. Следователно монах, който е напреднал практически в добродетелта, няма лични желания, не той живее вече, а Христос живее в него (Гал. 2:20) – като човек, който няма нито минало, нито бъдеще, само предчувствие за вечността или по-точно казано – живее вечността.

При тези условия, хората, които се въздържат заради Христос, са защитени от фактори, които могат да причинят поражения на органи или физиологията. Фантазиите, които развличат и увеличават страданието на Фройдисткия човек, що се отнася до християни, или напълно отсъстват, или траят кратко и по този начин не могат да отклонят волята от основната й цел, която е Христос.

С цел да се сложи абсолютен край на фантазиите, православната аскетическа традиция, за разлика от католическата, забранява всякакви опити да си представяме божествени предмети като деня на Страшния съд, Христос на трона или Христос, висящ на Кръста. „Този, който не вижда нищо, докато се моли, вижда Бог”, казва св. Симеон Нови Богослов. С помощта на тази непрекъсната практика и участието на Светия Дух, аскетът идва до момент, в който вече не мечтае, което означава, че е в състояние да контролира дори и подсъзнателните движения по време на сън. Разбираемо е, че такъв човек много лесно контролира толкова бруталните импулси на похот и напълно ги потъпква.

Борбата със страстите, обаче, не се води както и да е, нито от когото и да е. Напротив, много малко хора, дори и сред монасите, достигат нивото, описано по-горе. Аскетът е преди всичко познавач на човешката душа, голям психолог и дори психиатър. За да придобие това познание, той изучава написаните с изумителна прецизност от неговите предшественици богословски трактати, включени в сборника „Добротолюбие” (енциклопедия на манастирския живот), както и други произведения. Затова невежият новак не може да проникне и да се задържи в това опасно пространство на девството заради Христос; това се доказва от мнозина, които полудявали, защото водели борбата без способни учители – имам предвид най-вече онези обикновени хора, които се опитват да имитират монасите, след като чели, без да имат подходящото ръководство, аскетическите съчинения, които днес е лесно да откриеш. Действително, мнозина от тях за завладени от скръб, измъчвани са жестоко от меланхолия и раздразнителност, които са неизбежните плодове на похотта. Но това не се случва, защото девствеността е невъзможна, а защото те я практикуват погрешно, молят се неправилно и високомерно си мислят, че правят нещо важно. Затова и Бог отнема Своя дар, без който не можем да направим нищо (Йоан 15:5), оставяйки човека сам със себе си, с окаяните му оръжия срещу ирационалната ярост на тази чудовищна страст.

Човек не може сам да устои на този бесен океан, защото любовта е трудна, колкото смъртта и ревността е ужасна като ада („Песен на песните”). Поради това, на един невярващ човек, който не може да възприеме действието на Светия Дух в човека, не е лесно да се обясни този феномен на радостотворно въздържание. Аскетът има органична и психиатрична структура, каквато има всеки друг човек и затова е уязвим. Но той е защитен, сякаш е под похлупак, от дара на Светия Дух. Всичките му усилия за въздържание са предназначени да предотврати напускането на този дар, след като веднъж го е спечелил. По-точно, въздържанието е предназначено, за да се придобие смирение, което Бог няма да презре (Пс. 50). | vatopaidi.wordpress.com

Превод от английски: Алексей Стамболов