Православното учение за личността

В какво е актуалността и социалната значимост на тази тема?

Проблемът здраве, в широкото му разбиране като духовно-нравствено, психично и физическо здраве, беше и ще бъде един от важните социални проблеми на обществото. По данни на експертите броят на хората, които имат проблеми с психичното си здраве и се нуждаят от специална помощ, е стигнал 50 млн. души. За съжаление няма цифри за множеството хора, страдащи от опустошеността на неспособното си за любов и прошка сърце, вкаменената си безчувственост, самотата, безпомощността, ужаса от празнотата и безсмислието на съществуването – всичко онова, което можем да наречем криза на епохата.



Отеческите изследователи отбелязват явления като нарастване на индивидуализма, противопоставяне на другите, прагматизъм при девалвация на ценностите, свързани със служенето на обществото, държавата, хората. 



Данните свидетелстват за промени в съзнанието, засилване на утилитарността и примитивността на мисленето, нарастване на нивото на асоциативността, т. е. хаотизация на мисленето като цяло, понижаване на познавателните способности на учащите се. Появиха се „странни духовни образувания”, когато в ума на един човек се смесват елементи на несъвместими светоусещания: атеистично, православно, езическо.



Според специалистите по социология и социална психология замърсяването на духовния живот с чужди за руската традиция идеи, настроения, вярвания е, заедно с последиците от социално-икономическия прелом, една от главните причини за наблюдаваната епидемия на социално-стресови нервнопсихични разстройства. 



Предлагат на обществото различни пътища за решение на глобалната криза, сред тях и изграждане на широка мрежа за психологическа помощ на населението. Излезе и указ на руския президент: „Мерки за възраждане на философската, клинична и приложна психоанализа” като „една от насоките в съвременната наука”. Предприемат се активни опити за решаване на проблема със здравето на учениците с помощта на валеологията, т. нар. „наука за здравословен начин на живот”.



Същевременно в съвременната психология, психотерапия, педагогика навлизат много нови учения, концепции, всяко от които има свое разбиране за смисъла и целта на човешкото битие, за нравствените ценности, т. е. свой мироглед. Отчитайки мащаба на това явление, можем да говорим за промяна в мирогледната ориентация на значителна част от обществото. Това го сочат самите психолози. По думите на доктора по психология проф. Беличева, президент на консорциума „Социалното здраве на Русия”, „присъстваме на раждането на нов руски манталитет”, и в тази промяна „психологията трябва да играе основна роля” (в. Психология, N 1, 2000). Също тъй глобални са и претенциите на валеолозите, които нарекоха учението си „религия на 20-и век” на втората си общоруска конференция. Затова днес е много важно общественото съзнание да си изясни историческата и мирогледна принадлежност на предлаганите учения, доколкото става дума за съдбата на обществото. 



Например мирогледната нагласа на валеологията, прогласяваща телесното здраве на човека за главна ценност на битието, негова висша цел, се оказва абсолютно неприемлива за човек, възпитан в християнската традиция. Както и валеоложката парадигма „Човек – Космос”, основана на езотерични предпоставки (Татарникова Л. Педагогическая валеология. Генезис. Тенденция развития. Спб, 1997. с.233).



Също тъй неприемлив за много руснаци може да се окаже и подходът на Карл Юнг, автор на една от теориите за личността и учението на аналитичната психология, според когото ако не можем да решим вечните проблеми по преодоляването на страха, дълга, принудата и подсъзнателните желания „опирайки се върху нещо светло и идеално, то може би трябва да се обърнем към тъмните, биологични сили” (К. Г. Юнг. Воспоминания, сны, размышления. М., 1998. С.191).
 


Американският учен проф. Томас Цас, автор на 23 книги по психиатрия, изучавал влиянието на подобни явления от психологията, психотерапията, психиатрията върху моралното състояние на американското общество, стига до важен извод. Понижаването на индивидуалната лична отговорност, замяната на християнските добродетели и високи нравствени стойности със сурогати, смъкването на нравствените стандарти в името на спасението от „стреса” и сдобиването с , „комфорт” станаха „главната разрушителна сила на американското общество през последните 50 години” (в частност се цитират данни за промените в моралното състояние на страната през тези години: броят на децата в детските домове се увеличил с 300 процента; самоубийствата на юноши, девойки и деца под 20 години нараснали 10 пъти; броят на сериозните престъпления – 5 пъти (цит. по: „Psychatry – the Ultimate Betrayal”, by Bruce Wiseman, Freedom Publishing, Los Angeles, California, USA, 1995). 



Отрицателното влияние на психологията и психотерапията върху обществения морал се забелязва, когато психотерапевтичните принципи минават от клиничната практика непосредствено в сферата на междуличностните отношения. Например психотерапевтичният принцип „тук и сега”, използван за освобождаване от тревожността, ражда при пряката си трансформация в житейско-етично правило потребителска нагласа: „добре ми е, а за останалото не ми пука”.



По времето, когато в Америка започнаха да осъзнават пагубния характер на тези явления за обществото, Русия се кани да нагази слепешката в този път, може би в още по-опасния му вариант.
 


Днес в психологията и психотерапията активно нахлуват мощни психотехнологии, основани върху псевдорелигиозни култове като тантрическите или върху магията и окултизма; те позволяват манипулации със съзнанието и подсъзнанието на хората. Запазвайки името си на науки, психологията и психотерапията започнаха да се сближават в лицето на определени школи с парапсихологията и окултизма.



Оценявайки тъкмо тези явления, германският учен Густав Шнайдер констатира „пир на философски троглодити” в Русия.
 


Една от причините за хаоса в сферата на психологията и психотерапията е, че в тези науки няма единство по въпроса за природата на човека, извора на неговата активност, причината на психичните заболявания (Авдеев). Към днешна дата има повече от 20 (!) основни теории за личността. Всяка от тези теории не е по същество нищо друго освен „психотеология” или „психорелигия”, начело на която стои собствен проповедник. Това е мнението на Гриндер и Бендлер, основатели на невролингвистичното програмиране – една от най-мощните съвременни психотехнологии. Като обслужващи марксистко-ленинската теория разглежда руските теории на личността Л. Собчик в монографията си Увод в психологията на индивидуалността (Институт прикладной психологии, М., 1997). Много от теориите на личността заемат активно враждебна мирогледна позиция спрямо християнската Истина; например, Юнг определя християнството като „отживяла времето си и преодоляна идея”. В монографията си Теории на личността видните американски изследователи Хьол и Зинглер на два пъти споменават астрологията, философията и на последно място теологията като сфери на знанието, способни да допълнят науката за личността – персонологията.



Анализът на съвременните теории за личността от позициите на православната антропология позволява на съвременника, в това число на специалиста-медик, психолог, педагог да ги види в истинската им светлина, да ги съпостави с традиционните духовно-нравствени ценности и да се предпази от лекомислен и прибързан мирогледен избор.



Православното богооткровено учение разглежда човека в единството на неговото битие, започвайки от момента на Сътворението, минавайки през грехопадението, смъртта, възстановяването на падналия човек в Христа – Новия Адам и стигайки до бъдното телесно възкресение и безсмъртие. Така става възможно познаването на истинската цел и предназначение на човека – да се преобрази в Христа, да се сдобие с благодатта на Светия Дух, да изпълни душата си с ново нетленно съдържание и тъй да добие вечно съвършено и радостно битие в Царството Небесно.



Православното учение вижда истинската причина за болезненото състояние на човешкото същество в дълбинното противоречие на човешката личност.

От една страна, за човека е характерен стремежът към абсолютни ценности, „мъката” по безкрайното, т.е. копнеж за Бога като върховна красота и безпределно съвършенство. Тези висши тежнения на човешкия дух не са някакви субективни желания, а обективно свойство на природата му. Затова нищо земно не може да насити нашето сърце, то остава пусто. Нищо земно не може да успокои душата ни, да й даде истинска радост. Човешкото достойнство не може да примири с „малките норми”, „малките вечности”, преходните ценности. 



Религията привлича вниманието на всички търсещи хора не само с това, че отговаря на въпроса за непреходния, вечния смисъл на живота, но и с това, че го сочи с поразителна сила на всеки, който е стъпил пълноценно на нейния път. 



От друга страна, според православното учение човешката душа не само се стреми към горното, но е и изложена на натиска на греха, който се корени не в периферията на духовния живот, а поразява самата й дълбочина, изопачавайки всички движения на духа. В тайнството покаяние Църквата дава възможност за освобождение от тежкото бреме на греха. „Грехът е болест на душата”, казва Шестият Вселенски събор (правило 102). В покаянието човек намира истински мир и покой, пълна радост, прошка и благословия, усет за действието на Божията благодат в каещото се сърце. Покаянието (метанойя) – вътрешната промяна и възраждане – не е акт, а състояние на душата, което не познава предел. Противоположното състояние е acedia (гр.) – „безчувственост на вкамененото сърце”.



Съвременните теории за личността градят идеологията си върху отказа от духовната жажда, внушават на човека да забрави, да заглуши тази жажда, да я признае за илюзия и самоизмама, призовават го да живее с живот, лишен от върховен смисъл, обръщат се към повърхностните страни на личността. Но какво да правим с вътрешната болка и чувството за вина, тровеща душата с жилото на неразкаяния грях? Остава само един път за решение на конфликта – да се отхвърли грехът като понятие, да се признае за естествено, нормално и законно състоянието на падналата човешка природа. Според мисълта на православния автор, психологът Ф. Е. Василюк тъкмо поради това човешката култура и душа днес се изопачават и обръщат наопаки, човекът се възпитава в безсрамие, горделивост, похот, руши се правилното различаване и разбиране за добро и зло, злото се издига до ранг на норма (Начало христианской психологии, М., 1995. с. 103-104).



На християнската визия за битието съответства известно духовно-нравствено пространство. Духовната й координата може да се обозначи като изкачваща се вертикала, която върви от липсата на битие (небитие) към неограниченото и вечно личностно битие. Хоризонталната линия описва движението на личността от злото като порочност, развала, разрушение, към доброто като съзидание, съвършенство, красота, хармония.



В наличните днес теории на личността липсва вертикалната духовна координата. Това прави учението за човека принципно непълно, ощетено. Основателят на „третата виенска психологическа школа” Виктор Франкъл подчертава, че „духовното измерение не може да бъде игнорирано… тъкмо то ни прави хора”. В стремежа си към цялостност и истинност знанието за човека непременно трябва да включи в сферата на своите интереси не само въпроса „кой съм?”, но и въпросите „откъде съм? къде и защо отивам?” Тъкмо защото настоящето на човека се формира, както и във всеки процес, от неговото минало и бъдеще, излизането извън пределите на постулата „живей тук и сега” не е бягство от реалността; напротив, вниманието към тези въпроси става причина, тласък за плодотворно самопознание. 



При излагането на православното разбиране за личността в приложението му към сферата на хуманитарните науки възниква мъчнотия, свързана с липсата на обща терминология. Но зад този терминологичен проблем стои много по-опасният за несъвпадането на онтологиите; та нали термините отразяват различните базови принципи и предпоставки и дори различните мирогледни нагласи, характерни за научните теории (Новиков Д. В., Понятие личности в православном богословии и психологии. Сб. богословских трудов. М. 1999. с. 163). Затова трябва да се намери обща универсална изходна основа за богословските и хуманитарните дисциплини. Смятаме, че такава основа може да стане определението за човека като „свободно и разумно същество, стремящо се към щастие”.



Понятието „личност” в християнското богословие има дълга история. В началото то се дефинира в тринитарното богословие и само след Халкидонския събор минава в христологията и антропологията.



Свети Василий Велики формулира различаването на същност (природа) и ипостас (личност) като общо и особено. Когато говорим за общото, свойствено за всички хора, имаме предвид природата на човека; когато говорим за особеното и уникалното, отделния човек, имаме предвид личността (Св. Василий Великий. Письмо 38 к Григорию Брату. Творения. Т. 3. СПб. 1911. с. 51-58).



Свети Григорий Богослов изпълва със съдържание понятието личност, разглеждайки я не просто като уникална и неповторима, но и като разумна, съвършена и самостоятелно съществуваща единичност (Св. Григорий Богослов. Слово 33. Против ариан и о самом себе. Творения. Т. 1. 1994. с. 490-491).



Личността според учението на светите Отци в никакъв случай не трябва да се отъждествява с душата. Личността е начин на съществуване, който пронизва цялото същество и го прави личностно. Тя е принцип, който изгражда единството на всички аспекти, дава им битие. В частност, тъкмо личността събира в едно душата и тялото на човека, точно както личността на Спасителя събира Божеството и човечеството Му (Пселл М., Богословские сочинения. СПб. 1998. с. 74-75). Едновременно тя е и взаимопроникване (гр. „перихорисис”), когато тялото се одухотворява, а душата се изживява като телесна.



Личността изгражда себе си, излизайки от пределите си, трансцендирайки се в Другия. Човек се разкрива и обогатява чрез другите човешки същества, но истинската си дълбочина и върховното си предназначение той намира, изкачвайки се към Божественото, личното „Ти”, ставайки съпричастен на вечното обективно единство в Божествената природа.



Ипостаста е висшата точка на Божия образ в човека, тя осигурява богочовешката му структура по образа Христов. Тази богочовечност потенциално вече се съдържа в Божия образ. Преходът на природното същество в христоподобно става по пътя на великото посвещение на тайнствата, в които човешката природа се пресъществява, извайва наново според своя Първообраз, Христос (Евдокимов П., Женщина и спасение мира. Минск. 1999. с. 46).



Индивидът, за когото казват, че е силна личност, притежава само по-особено съчетание на елементи от човешката природа с някои ярко изразени черти. В същото време той прави впечатление на нещо „вече виждано”, т. е. общо за всички хора. Но човекът, преобразен от благодатта, станал „личност в Христа”, поразява с лицето си, със своята уникалност и неповторимост, с вътрешната си светлина, винаги изключително личностна.



Авторът на Древноцърковната антропология (Мадрид, 1966) Позов свързва с известна условност понятието личност с живота на духа, а индивидуалността с този на душата или по-точно на душевно-телесния комплекс. Интересите на „душевния” човек са ограничени от временното, земно битие, той отрича религиозната вяра и необходимостта от благодатна помощ. Напротив, тежненията на духа се разкриват, в частност, в стремежа на човека към цялостно знание – не само това, което е необходимо за задоволяването на текущите външни потребности, но и онова, което дава цялостна картина на света, разкрива смисъла на битието в стремежа към богопознание и богоуподобяване по пътя на синергията.



Като по-широко и по-конкретно понятие в сравнение с понятията „личност” и „индивидуалност”, се разглежда понятието „Аз”.



„Аз-ът” е в основата на съзнанието и самосъзнанието, но не се ражда от тях. Извън времето и причинността, той е отблясък на Абсолютното в душата. Важно е да се отбележи, че описаният характер на взаимоотношенията в тримерността „дух – душа – тяло” и „аз – личност – индивидуалност” е следствие от първородния грях и се определя от Позов като „метасхематизъм”. Такъв подход към учението за личността не ни изглежда напълно оправдан.



Ако в характера на човека преобладава духовната страна, духовният живот (или, според евангелската терминология, „вътрешният човек”), тогава движението на „Аз-а” е насочено към разкриване на личността. Важно е да се подчертае, че правилно разбраният духовен живот не е нищо друго освен живот в Светия Дух. Най-осезаемите прояви на духа в човешката душа са според св. Теофан Затворник страхът Божи, съвестта, жаждата за Бога. Тъкмо страхът Божи е онази творческа сила, която освобождава висшата ни духовна природа от властта на низшата – телесната, и възстановява правилната йерархия на ценностите у човека.



При преобладаване на „външния човек”, „Аз-ът” се свива, затваря се в себе си, превръща се в психосоматичен душевно-телесен комплекс, който не излиза извън пределите на физическото мозъчно съзнание. В характера на този „Аз” виждаме егоизъм, чувственост, „своя воля”, стремеж към опростяване на явленията до рационални схеми.



Когато индивидуалността става доминантна в тримерността „дух – душа – тяло” и изтласква личността и духа, засенчва ги, това води до индивидуализъм.



Индивидуализмът е преувеличена индивидуалност, болест на душата, водеща до разстройство на съзнанието. Индивидуализмът е самоутвърждаване извън връзката с другото битие (Бога и хората). Той е универсално трагично самоотчуждаване от истинското битие. Напротив, личностните отношения са отношения на съпричастност, взаимна обърнатост един към друг, жертвеност; те са в основата на любовта, творчеството, свободата.



Стремежът към единение е вкоренен дълбоко в духовното устройство на човека; той го подчинява на силата на мистичното единосъщие на цялото човечество. В същото време виждаме, че хората са се затворили в ограничените егоистични тежнения на себелюбието; егоцентризмът е поразил дълбоко човешкото естество и пречи на способността за органично творческо единение с върховното начало и другите хора. Преодоляването на този духовен порок е възможно само чрез уподобяване на Господа Иисуса Христа и с благодатната Му помощ. По думите на св. Григорий Палама, една от целите на Боговъплъщението е да покаже пример за смирение и спасение от плътската страст и гордост. Да покаже всепагубния характер на гордостта. Само с Боговъплъщението светът и човекът престават да бъдат самоцел и се изтръгват от безсмисления кръг на самозатвореността. Ние ставаме отворени един за друг и за божествения Друг. Встъпвайки в благодатната атмосфера на църковния живот, затворената система на индивидуалната психика се отваря за проникване в чуждия вътрешен свят; освен всичко друго ние реално се приобщаваме към безценния вътрешен опит на светиите. Ставаме единна личност в Христа, сплотявайки се като клетки в единството на живия организъм – Църквата като мистично тяло Христово.



В това движение човек се издига до висшите прояви на личностното си битие – сдобива се с дара на любовта, която, според определението на апостол Павел, е сбор от всички съвършенства. Любовта разкрива истинската духовна природа на човека, прави го богоподобен. Защото „Бог е Дух” (Иоан. 4:24) и „Бог е Любов” (1 Иоан. 4:8). Това е пътят на преображението, висшата мисия на човека.



Това е пътят на борбата за ясно съзнание, за чистота на помислите, за просветление и обнова на човешкия дух. Същността на този вътрешен труд е изразена в кратката формула на протойерей Валентин Свенцицки: „Нашата цел е любовта, пътят – борбата със страстите, двигателят – молитвата”.



Този път, наричан „трезвение”, е свързан не със задушаване на естествените способности, в това число и тези на тялото, а с възпитанието им, използването им за служене на върховното духовно начало в човека, изваждането и освобождаването на здравите и неповредени начала (енергии) от греховния плен (Архимандрит Киприан (Керн), Антропология Свт. Григория Паламы). В края на този път е безстрастието (чистотата на сърцето); по думите на св. Йоан Касиан Римлянин, то е самата любов. В характера на новия човек порочните нишки на страстите са заменени със светите нишки на добродетелите. По израза на св. Максим Изповедник, добродетелта за разлика от страстта притежава логос. Това съждение на светия отец има дълбоко антропологично значение. Логосите на творенията са идеи, получени от творческото саморазгръщане на Единия Божествен Логос; всяко тварно същество има в логоса си истинската си същност.



Осъзнаването и изчистването на цялото сърдечно съдържание (сферата на безсъзнателното според психоанализата), поправянето на волята, стабилизацията и просветлението на съзнанието със съдействието на благодатта – ето идеалът на умното Иисусово трудене в религиозния живот по дух и истина. Трите душевни сили – умът, чувството, волята – се интегрират, лекуват и одухотворяват. Душата става цялостен дух, индивидуалността – богоподобна личност. Изчезва онази фрагментарност на човешката същност, която е главната причина за патологията на всяка жива система според съвременната медицина. Добивайки благодатта на Светия Дух, човешкият дух се избавя от същностната си празнота, която не може да бъде преодоляна по никакъв друг начин; духът става обемен и цялостен. В човешкия лик прозира Ликът Христов.
 


Това е пътят на истинското „лекуване на душата”. По думите на св. Исаак Сириец, то не е възможно, ако душата не се обнови и не започне да живее с духовен живот.



Опитите за промяна на поведението, промяна на характера като цяло, изцеление на душата само с психологични прийоми, технологии, психотерапевтични методики извън разгледания път, са повърхностни и могат да имат само краткотраен ефект. Това е все едно да градиш къща върху пясък: „и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща; и тя рухна, и срутването й беше голямо” (Мат. 7:27). Психолозите, които отхвърлят Христос като истински Бог и истински Човек, са подобни на зидарите, отхвърлили крайъгълния камък (Пс. 117: 22). Нещо повече, опитите за решаване на проблемите на безсъзнателното и освобождаването му от психични новообразувания с методите на психоанализата по пътя на сугестивната (хипнотична) и аналитична концентрация могат да имат опасни последици. Тези методи активизират безсъзнателното и могат да разрушат охранителната бариера между него и съзнанието, да разбудят дълбоката дремеща архаика, отдавна преодоляна от християнската култура.

Това е в общи черти православното учение за личността и пътищата на изцелението и спасението й за вечен живот.

Текстът е публикуван в списание Мирна, бр. 18 [поръчай]