Християнство и съвременност*

Днес Църквата не може да изгаря на клада, нито да диктува политическите закони, нито да унищожава книги и писания, нито да вкарва в затвор инакомислещите, нито да задължава човека в неговото мислене и поведение. Единственото, което може Църквата, ако тя е войнстваща по дефиницията си на земен богочовешки организъм, е да води философска, т. е. интерпретационна и културно-историческа война, превеждайки езика на християнството на езика на модерността.

Християнството в модерността е обект на много изследователски дейности. Съществуват различни школи и направления, които говорят за предизвикателствата пред християнина и за това каква трябва да бъде позицията на модерния човек към религиите изобщо.

Модерността в своята философска платформа е стъпила върху три основни явления. Първото са природните науки с тяхната материална атомистична класификационна система, второто – развитието на технологиите и комуникациите. Третият стълб е интерпретацията на световната история, схващана като философия на човешката съдба. Ако съм прав за това деление, то срещата между християнството и модерността се извършва главно в областта на философията на историята и в тълкуването на функцията на техниката и природно-материалистичния възглед за човека.

Освен това модерността с нейния огромен обем информация, перспективен логико-познавателен поглед и напредък в описанието и експлоатацията на материалния свят създава илюзията, че човек може да контролира света и съдбата си. Това илюзионистко себеусещане е допълнено от едно високомерие, основано на мощните военни сили и богатите икономики на модерния свят. Ядреното оръжие, космическите изследвания и развитието на медицината и психологията създават илюзията, че потокът от информация може да бъде контролиран и така да се управлява обществото, което чрез целево финансиране и системи от изкуствени политически номинации може да структурира и да насочва мисълта на човека.

Целта е човекът и поражданите от неговата дейност събития да бъдат лесно прогнозирани така, че да се осигури стабилност на новия световен ред. Логиката на мислене и представяне в модерността са силно повлияни от представите на точните науки, поради което рационализмът и утилитаризмът на нашето време е придружен от идеята, че светът може да бъде конструиран по волята на човека. При това положение упованието в Бога и търсенето на Бога идват тогава, когато човек претърпи някакво нещастие, когато науката и икономиката не могат да му помогнат, или когато става ясно, че светът не може да бъде контролиран и структуриран посредством достиженията на природните и точните науки. Става дума за лично изживяване или за масов страх, какъвто е случаят със страха от тероризма, особено след 11.09.2001 година.

Съчетано с логиката на капитализма и на пазарното стопанство, които са също толкова материалистични и антихуманни, колкото и комунизмът, това фрагментаризиране и математизиране на човешката мисъл и чувство водят или до индиферентност към религията, защото седемте свободни изкуства от Средновековието са унизени и захвърлени в ъгъла, или до опити за създаване на частни религиозни култове, които някои наричат секти, други наричат нетрадиционни движения, а трети просто ги приемат за шарлатани и индустрия за пари. Освен всичко в съвременността, където всичко струва пари и битовият хедонизъм е взел връх над аскетизма и самовглъбяването, понятието за свещено, което е условие за искрена и дълбока религиозност, губи своята тежест. Профанацията превзема медиите и комуникациите, което не дава възможност на религиозния език и символика да достигнат до ума и сърцето на човека, нито делата на християните да бъдат оценени от обществото.

Иконичността на Църквата е иззета от телевизията, киното и компютъра, а бизнес-постройките са по-величествени и по-грандиозни от храмовете. Средствата за внушение на религията са ограничени и потиснати, а литургията е заглушена от рокендрол и от масова музика. Така че от трите стълба на модерността – природните науки, технологиите и комуникациите и философията на човешката съдба – християнството може да развива дейността си само чрез осмислянето на човешката съдба, т.е. подготовка на обществото за работа с текстовите образци на човечеството, чрез разясняване на различния предмет, метод и научно дирене между природни науки и библеистиката и чрез използването на технологиите като средство за религиозно внушение. И това следва да стане най-вече с две основни предупреждения към модерността на основата на историческия опит, а именно – че човек не може да контролира смъртта и отвъдния свят, че технологиите по смисъла на феноменологичната си обосновка са занаят, а не духовно и висше интелектуално занимание и че комуникацията в едно вулгарно общество срива енергията на човека.

В този смисъл нациите с древна културно-историческа памет остават най-надеждните носители на религиозността. В чисто политически аспект това означава, че католицизмът и православието ще бъдат доминиращи в бъдещето, защото скоростта на събитията в модерността се забавя, няма войни, нито световни напрежения, които да генерират нов продуктивен модел на описанието на света, подобно на годините от откриването на Новия свят и Революцията в Европа. Православният свят има ядрено оръжие, а католицизмът – материални богатства, и съюзът между тях, съчетан с разбирателство на основата на общите места в културно-историческата памет на двата клона на единната до 1054 година Църква, ще позволи на религията да изживее свой втори ренесанс. Ако, разбира се, егоизмът, високомерието, национализмът и жаждата за власт не разделят ядреното оръжие на православието от парите на католицизма и не интерпретират така историко-културната памет на двете общности, че те да бъдат в постоянен конфликт, от който ще спечели единствено онова мислене в модерността, което вижда човека като безграничен господар на света и което иска така да програмира човешкото същество чрез събиране на информация, следене и подслушване, както дори и комунизмът не можеше да си позволи.

Днес интересът на модерния човек е насочен към придобиване на пари, с които си задоволява материалните щения, към събиране на информация и към посещението на обекти, които политическата поръчка за популярност поставя в обектива на средствата за всеобщо осведомяване. За историята това означава преекспониране на езическата археология, в това число праисторията и дохристиянската античност, търсене на моменти на еретичество и антицърковно реформаторство в миналото, възобновяване на езическата гръкоримска философска и политическа мисъл и потискане на Средновековието, обявявано за мрачен и тъмен период в човешката история. Това положение, съчетано с високия стандарт на живот и масовите развлечения, отнема от християнството контрола върху културно-историческия архив на човечеството и заедно с обвиненията срещу Инквизицията, избиването на индианските племена, разрушаването на античната култура и бедствията от религиозните войни създава демоничен образ на християнина.

Днес Църквата не може да изгаря на клада, нито да диктува политическите закони, нито да унищожава книги и писания, нито да вкарва в затвор инакомислещите, нито да задължава човека в неговото мислене и поведение. Единственото, което може Църквата, ако е войнстваща по дефиницията си на земен богочовешки организъм е да води философска, т. е. интерпретационна и културно-историческа война, превеждайки езика на християнството на езика на модерността, защото алтернативата е християнството като възстановка на отмрели култове и практики. Това значи да се преведе със случки и факти от модерността борбата на християнството от времето, когато то е била общност на 12 апостоли, до времето, когато над два милиарда души по Земята изповядват Христовата вяра.

Днес при наличието на компютри, на мощни изследователски централи, на огромен набор от информация, при евтини телекомуникационни възможности за общуване и при огромното свободно време на човека възможността за проповед и за въздействие от страна на Църквата са невероятни и ако православни, католици и протестанти не се мразят помежду си повече, отколкото трите общности поотделно мразят атеистичния материализъм, то бъдещето на християнството ще бъде гарантирано. Говоря, естествено, за искрените вярващи от трите общности, а не за политиците, дипломатите, манипулаторите, икономистите и конформистите с раса и духовен сан.

За България въпросът за християнството и модерността е много остро поставен. Фактически ние заради спецификите на нашата история, в която Църквата е представител на световната цивилизация, на националното чувство и държавната памет, не сме изживели разочарованието от християнството, свойствено на европейските народи през модерността и особено през Просвещението. С изключение на случаите, когато гръцките йерарси са злоупотребявали с нашата наивност и невинност, или когато католическите мисионери са се опитвали чрез дипломация и предложения за емиграция в Европа да разкъсат единството между православие, славянство и национална традиция, за нашата автентична историческа памет Църквата винаги е била носител на прогреса и развитието, като с делата и словото си е предпазвала нацията от претопяване през вековете. Затова модерността при нас в автентичния й вид преминава през рецензията на Църквата. Специфично за българското християнство е учението за уникална религиозна мисия на българите, родено от пророческо-месианистичната визия през Ранното Средновековие според езика на оригиналните български документи и според системата на разпознавания на световните феномени от страна на народната ни култура. Това учение на българските книжовници и на тълкувателите на свещените книги и Божественото откровение, което характеризира специфичната българска религиозна нагласа, която функционира успешно и извън Църквата, е оспорено от страна на вселенското православие, католицизма и протестантството. Затова културният българин през модерността е много подозрителен към световната православна Църква, която е силно зависима от чужди национални идеологии. Българите нито за миг в свободния си и истински избор на народ с култура не приемат идеята да бъдат банален народ в системата на световните нации. Това води до силен национализъм, който за съжаление е разлъчен от любовта към ближния и който има метафизични измерения, които водят до абстрактна любов към Родината и до емоционално опиянение, което обаче не вижда бедстващия и страдащ българин в модерността.

Затова грешката на вселенското православие да не признава особената българска мисия в световната цивилизация е причината много добре подготвени български националисти и интелектуалци да не обръщат внимание на православието и да го мислят за инструмент за политическо и икономическо подчинение на българския народ. Затова атеизмът на модерността и стремежът към оригинална българска религия в лицето на дъновизма са били популярни до комунистическата революция от 1944 година.

С идването на комунизма се извършва една дълбока културна, социална и религиозна революция в българското общество, но на българския народ се предложи световна мисия – да установи справедливостта и равенството на Земята, поради което комунистическата идеология съвпадна с месианистичните очкавания на българската народна култура и затова комунизмът беше много силен у нас. Комунизмът беше атеистичен, интернационален, говореше на гръко-латинска философска лексика, обогатена и доразвита с русизми, изповядваше исторически материализъм и беше сектантски в политическо отношение. Според справките за репресираните през комунизма най-много са пострадали духовниците, военните, държавните служители и учените-идеалисти. Това е нашата Революция, подобно на Френската революция, поради което през средата на ХХ век в българското общество се извърши преход от Средновековието към модерността. Това закъсняло развитие на българите дава неоценими възможности на Църквата, която може да използва опита на католицизма и протестантството, за да прогнозира съдбата на християнството в България. Всичко това съм го описал в книгата си "Православието и комунизмът в България 1944-1960 г.", издадена от издателство "Просвета" (има я в европейските и американските изследователски центрове, но е забранена за разпространяване в българските, руските, сръбските, гръцките и другите православни средища). През комунизма бяха преведени в България всички атеистични произведения на световната мисъл, Църквата беше силово репресирана, информацията за случващите се тогава чудеса беше скривана от властите, кадрите на Духовната Академия бяха под средното интелектуално и морално равнище за страната и за българската историческа традиция, а храмовете и манастирските средища бяха превърнати в музеи. Същевременно тайните служби вербуваха духовенството, задължаваха го да мине курсове по диалектически материализъм и сведоха службата на Църквата до мънкане на остарели проповеди в храма и до мистико-ритуални практики като на всишия клир беше оставен комфорт и спокойствие без да прави нищо заради лустрото на "народната демокрация". Този комфорт на всишия клир и неговата зависимост в интелектуално и богословско отношение от сестрите-църкви, репресиите, пренасочването на интелигенцията към природните и техническите науки, експлоатацията на преводния атеизъм целяха да унищожат християнството в България дори като помисъл и като спонтанна емоция. Този план на модерността, който е катастрофичен за България, не успя, защото по думите на един светогорски старец Сам Бог и Света Богородица са говорили на българите чрез много документирани чудеса.

Какво може да направи да направи Църквата в модерността, ако иска да има Ренесанс на християнството? Първо, да заобича ближния си така, както обича комфорта и привилегиите си, и да се жертва за него, грижейки се за миряните с дух и истина, а не водена от партийни и политико-икономически сметки. Второ, да канонизира мъчениците от комунизма, като разкаже на света за тях, за да се види кой е бил повече вярващ – българският селски поп през социализма или кабинетният кардинал и богатият протестант на Запад. Трето, да повиши историко-философската грамотност и умението за работа със старобългарски език и с културно-философския архив на българите. Нито патриархът, нито митрополитите ни са философи и учени от ранга на папата и римските кардинали и протестантските теолози, за да имат правото да ги наричат еретици, и това обстоятелство ограмотеното през комунизма българско общество го знае много добре. Четвърто, манастирите и църквите трябва да са снабдени с преводи на Библията, на ученията на Светите Отци и на старобългарската литература, за да можем да разпространяваме вярата в дехристиянизираното западно общество, както сме го правили през Средновековието. Пето, гръко-латинската изразност в България трябва да бъде преведена изцяло на български език заедно с диалектното му многообразие, като се преиздаде в масов тираж цялата старобългарска религиозна книжнина. Шесто, достиженията на българската народна култура трябва да бъдат вплетени във възпитанието на ума и чувството на подрастващите, а не да се води идиотска война с кукерството, нестинарството, носенето на мартениците и обичаите на фолклора. Седмо, пред държавните власти да се иска културно-историческите обекти в България да бъдат разделени по значимост за запазване идентичността на нацията, като на християнските и славянските обекти и институции се дава предимство. Осмо, християнската археология да бъде издигната в ранг на медийна политика чрез застъпничеството на ръководството на БПЦ.

Църквата в модерността има работа с възстановката на езическите доктрини като източник на вярвания и с философското тълкуване на историческия процес като път на човечеството без Бога. Затова модерността може да бъде разпозната на основа на историческия опит на християнството, славянството и българския национален опит, взет в сумата на неподправените исторически и богословски свидетелства от различните епохи. Затова модерността на практика не застрашава православието, ако то е истинско, т.е. ако се основава на правилната интерпретация и подражанието на събитията от Новия Завет. Едно високо хуманизирано общество, което познава в оригинал изворите на богословието, историята и литературата, няма за какво да се бои от срещата между модерността и религията. Освен ако, разбира се, политикономическите интереси и трудностите на живота не направят така, че православието да бъде отстранено от свода на човешкото познание. Да се надяваме, че тази перспектива не стои пред автентичното българско християнство, което е основано върху любовта към Бога и любовта към ближния взети в непротиворечива система на оценки и разпознавания на явления от битието.

Автентичната българска история се дели на три големи епохи – езичество или скитски период, християнството или славянобългарски период и атеистичен или гръко-латински период. Каква ще бъде следващата епоха, зависи много от делата, словата и решенията на Църквата, която в България води началото си директно от събитията в Новия Завет и която трябва да престане да се осланя върху минала слава, ако иска да си оправдае надеждите, които бедстващият български народ влага в Нея.

* Доклад, прочетен на конференцията "Вяра и разум за гражданско общество у нас", 9-10 април, СУ "Св. Климент Охридски". Публикува се със съкращения.