Църковните суеверия

Удивително, но факт: за Църквата, която трябва да се бори с предразсъдъците, тези предразсъдъци, и то свързани не с друго, а с църковното предание, са един от най-сериозните проблеми. От времето на княз Владимир Църквата изобличава суеверията, пишат се книги, но за съжаление мнозина от богомолците предпочитат да се доверяват на устните източници на информация – на нашите чудни бабички.

Още по-интересно е, че «духовни чеда» на тези бабички стават образовани, интелигентни хора. Това означава, че любовта на нашите хора към суеверията не може да се обясни с проста неграмотност, тук всичко е много по-сложно. Тогава какво у нас в Църквата е религия, а какво е мит? И с какво религията и митът се различават едно от друго?

Характерна черта на човека е копнежът за духовен живот. Жажда за богообщение има у всекиго, независимо от неговата народност, възраст или професия. Но ако човекът е лишен от познаване на богооткровената религия, неговият дух започва да работи „на автопилот” и естественото религиозно чувство започва да си създава своя религия. Понякога това става в масови мащаби, понякога е индивидуално; продължително или краткотрайно.

А Бог не отнема свободата. Но истинската религия не може да бъде измислена – тя се дава непосредствено от Бога в Откровението. В дохристиянско време такава религия бе старозаветното юдейство, но суеверия и предразсъдъци имаше и там – да си спомним за постоянния стремеж към идолопоклонство, както и за другата крайност – често осъжданите от Христа предания на старците (Марк 7:3, Мат. 15:3).

Ако човекът е лишен от вяра в Истинския Бог, тогава в каквото и да вярва, той си остава езичник; езичеството пронизва всички сфери на неговия живот и светоусещане, особено на битово ниво. Лишено от религиозната си съставка, езичеството приема в идеологически и социални форми – да си спомним съветското време: религия в обичайното разбиране на тази дума нямаше, а култът си остана, вярата в „светлото бъдеще” замести очакването на живота в бъдещия век. Езичеството – това е психология, в която духовността се замества с душевност; това е състоянието на душата без Бога. Колкото и странно да изглежда, тези неща могат да се наблюдават често и зад църковната ограда.

Родна сестра на езичеството е магията, т.е. стремежът на човека да подчини духовния свят, да бъде като Бог (Бит. 3:5). Ето какво пише за това отец Александър Мен: „За магьосника радостите на мистичното богообщение са празен звук. Той търси само могъщество във всекидневния живот – в лова, земеделието, борбата с врага. Този антагонизъм се е запазил дори когато магията е почнала да се преплита с религията. Магизмът очаква от небето само дарове, той иска да пороби природата, в човешкото общество той налага царството на насилието. Племето и властта се издигат над духа. Сливайки се с рода, човекът изпада под хипнозата на колективните представи”. В основата на магизма е принципът: „ти на мене, аз на тебе”.

Подобно отношение към Бога може да бъде наблюдавано често у нашите съвременници. Помните ли поговорката: „Докле гръм не удари, и мужикът няма да се прекръсти.”? Ех, колко често се държим тъкмо така, а в католическата Църква това е направо норма.

Хората тичат към храма, за да запалят най-дебелите свещи – като че ли Бог се нуждае от тях – с пълна увереност, че всички проблеми в техния живот са поради това, че някой ги е «урочасал» с черна магия. Със същия успех подобни господа се обръщат към всевъзможни «врачки» и екстрасенси.

Другата крайност е, когато ритуалът не е религиозно, а чисто психологично преживяване, без дълбока духовна компонента. Такива хора отиват на църква, за да си „поплачат”. Случвало ми се е да видя дама, която след изпълнена със сълзи „молитва” и простиране на ръце към небето, не можеше да каже абсолютно нищо на изповедта, аргументирайки се с това, че при нея „няма грехове”. А когато отказах да я причастявам, цялото й „благочестие” се изпари и върху мен се изля порой негодуващи думи. За нея свещеникът и църковните правила са нищо. Тя е дошла в храма, за да „потребява” благодатта, без да дава нищо в замяна.

Връщайки се към темата за „свещеното благочестие”, не мога да не отбележа, че за много хора този най-елементарен акт – паленето на свещи в храма – е едва ли не най-основното в техния духовен живот. (Все едно някой, който иска ювелирно изделие, да се ограничи само с това да отвинти дръжката на вратата на златарския магазин и, зарадван до уши, без дори да е стъпил в магазина, да си тръгне, горд със своята придобивка). Пази Боже някой да предаде свещта с лява ръка или да пренареди свещи, поставени вече от някой друг. Това моментално ще предизвика буря от гняв и посегналият на чужда свещ може да бъде дори обвинен в магьосничество.

Много богомолци трябва да бъдат направо „къпани” по време на водосвет, думите „капката освещава морето” не са за тях. – Щом са ме полели с вода, сега и здрав ще си бъда, и греховете ще ми се простят.

За съжаление и някои представители на свещенството не са свободни от суеверия и предразсъдъци. Така например, известно е, че в някои села има обичай, когато на някоя селянка й дойде времето да ражда, свещеникът бърза в храма да отвори Царските двери, кощунствено асоциирайки ги с женската матка, за да осигури удачно раждане. Това е т. нар. хомеопатична (подражателна) магия. При вуду-магьосниците например, парцалената или глинената кукла се асоциира със самия човек, върху когото се пренася вредата, нанесена на куклата.

Има свещеници, които забраняват на богомолците причастие на големите църковни празници през годината, без особени обяснения – демек, всички сте недостойни за това днес – забравяйки, че Евхаристията е центърът на християнския живот.

На особено място в списъка на църковните суеверия трябва да сложим геронтоманията – търсенето на старци, а по-точно на вещатели и влъхви, които да задоволят жаждата за духовно робство, натоварвайки се с грижата за чуждото спасение. Още повече, че сега изживяваме времето на поредната есхатологична психоза под формата на ИДН-изма и авторитета на т. нар. „старци”, които противопоставят себе си и своето учение на Църквата и нейното учение.

Пак тук можем да отнесем и технофобията – страхът от прогреса. По мнение на технофобите компютрите, банкоматите, мобилните телефони и тъй нататък, са бесовщина. „Старецът”, страхът от техниката и отъждествяването на ИДН с „печата” на антихриста обикновено вървят ръка за ръка.

Струва си да споменем също и т.нар. църковен национализъм. Например, някои хора смятат, че не трябва да четем книгите на някои православни богослови само защото те имат неруски фамилии (Керн, Майендорф, Шмеман, Блум); във всичко неразбираемо виждат интриги на враговете на Православието, натикано в рамките на само една поместна Църква. По този начин психологията на «дребния бакалин» замества съборното съзнание. Не се приемат дори нищожни разлики в традициите между различните енории: „…в нашата пък църква винаги изнасят записките от обедната служба на молебена!”.

На мен, като свещеник, твърде често ми се случва да се сблъсквам с цял комплекс от суеверия, които могат да се обединят под името некрофобия – страх от мъртъвците и всичко свързано с тях. Този първобитен магичен страх няма нищо общо с християнското отношение към смъртта.

Хората, които се занимават с магьосничество, гледат да се сдобият с водата, с която е бил мит покойникът, или с кърпите, с които са били връзвани неговите ръце и крака, напразно надявайки се, че тези неща ще им помогнат в техните богопротивни дела. Не остават по-назад и роднините на покойния. След изнасянето на ковчега, те преобръщат столчетата, на които е стоял той, за да не седнел някой от живите върху тях. Огледалата и другите отразяващи повърхности се забулват, но не за това, хората да не се суетят пред тях по време на траур, а за да не видят уж в тях душата на покойния. Страх ги е да донесат в къщи пръст след задочното опело. Затова пък никой не се страхува от превръщането на прощалната вечеря във вакханалия.

Аз, разбира се, не изброих всички суеверия и предразсъдъци, които са се настанили здраво в църковния бит. Не споменах суеверията, свързани с Причастието – че то било уж най-доброто средство срещу стомашните болести и повишавало хемоглобина. А това как „трябвало” да се причастяваш и какво да правиш преди и след това си е направо тема за отделна статия.

Важно е друго: хората търсят в християнството магия, житейска полза, не се стремят да пречистят душата си и да посветят живота си на Бога, както го изисква Православната църква. Разбира се, част от вината за това е на пастирите. Самите свещеници често недостатъчно добре обясняват на хората основите на православната вяра. Но аз съм убеден, че ако един човек вярва в Христа, той ще се стреми да опознае възможно най-дълбоко и подробно своята вяра, както истински обичащият човек желае да знае всичко за обекта на своята любов.

И затова най-добрият лек срещу лъжата и заблудите е любовта към Бога, Неговия свят закон и Църквата като вместилище на Божествената благодат; А тази любов се добива чрез покаяние и осъзнаване на собствената греховност. Всеки вярващ трябва да разбере, че поради греховността си самият той е причината за духовни и житейски проблеми, а не врачката, която живее наблизо. Осъзнаването на своята греховност е най-неприятното, но и най-необходимото в живота на християнина. И тъкмо от тази неприятност мнозина бягат като от огън.

Няма съмнение, че изкушението да превърнем християнството в мистичен придатък на бита е голямо. Но християнството е религия на спасението. Не трябва да забравяме за това. Сънят на духа е способен да роди още по-големи чудовища, отколкото сънят на разума.

Превод от руски: Андрей Романов

Текстът е публикуван в списание Мирна, бр. 25 [поръчай]