Въплъщението

В пролога на Евангелието от Йоан, което се отнася едновременно и до Христа и до Троицата, в 14 стих звучи историческата истина на християнството – увереността в това, което младият Августин напразно търси в метафизиката на Платон: „Словото стана плът”.

Именно тогава започва домостроителството на Сина, Който встъпва в историята на света. Вярно е, че плътта е последният предел на въчовечаването. Не само душата, но и тялото са „приети от Христа”. Думата „плът” обозначава в случая цялостната човешка природа. И това, че Словото става „плът” е включено в пълнотата на Божественото битие за голяма съблазън на метафизиците. Синът остава Бог в лоното на неизменната Троица, но нещо се прибавя към Неговото Божество – Той става човек. Непостижим за ума парадокс: без да промени Божествената Си природа, която нищо не може да умали, Словото изцяло приема нашето състояние, дори и смъртта. Тази тайна, тази надминаваща всичко проява на любов може да се постигне само с термините на личния живот: Личността на Сина преодолява границите между трансцендентното и иманентното и влиза в човешката история. Подобно приемане (на плът) не се вмества в категориите на Божествената природа, неизменна и вечна, но не тъждествена с Ипостасите; благодарение точно на това Христос става човек, а другите две Лица на Пресветата Троица не страдат и не биват разпнати, и именно поради това можем да говорим за собствено домостроителство на Сина. Несъмнено Божественото домостроителство принадлежи на Божествената воля, волята на Пресветата Троица обаче е една. Несъмнено е също, че спасението на света е една воля на Трите и „който е посветен в тайната на Възкресението е познал целта, в името на която Бог сътвори всичко в началото” (св. Максим Изповедник). Общата воля се осъществява различно от всяко Лице – Отецът праща, Синът проявява послушание, Духът съпровожда и съдейства, с Негова помощ Синът влиза в света. Волята на Сина е волята на Светата Троица, но Неговата воля е воля на послушанието. Спасява ни Троицата, но за извършването на спасителното дело в света се въплъщава Синът. И тук тайната е тайна на послушанието – в Бога всичко е единство. Но Христос обладава не само Божествена, но и човешка воля и, доколкото Отец и Син като че ли някак се разделят, съгласието на две воли в Христа ознаменува послушанието на Сина пред Отца, а тайната на послушанието е тайна на нашето спасение.

 

Синът се въплъщава, за да възстанови възможността за единение на човека с Бога, единение не само разрушено от злото, но и невъзстановимо без участието на човека. Първото препятствие пред съединяването-разделянето на двете природи (човешката и Божествената) – е отстранено от самия факт на въплъщението. Остават двете други препятствия, свързани с падналото състояние на човека – грехът и смъртта. Делото на Христос е да ги победи, да прогони от земния космос тяхната неизбежност – не безпрекословно да ги унищожи (това би било насилие над породилата ги свобода), а подчинявайки Самия Бог на смъртта и ада, да обезвреди смъртта и подготви излекуването на греха. Смъртта Христова отстранява преградата между човека и Бога, издигната от греха, а възкресението Му изтръгва от смъртта „жилото й”. Бог слиза в меоничните бездни, зейнали в творението след греха на Адам, та да може човек да възходи до Божеството. „Бог стана човек, за да може човекът да стане Бог”, три пъти подчертава св. Ириней. Същият израз срещаме и у св. Атанасий Велики и в крайна сметка той става общ за богословите от всички епохи. Апостол Петър първи написа, че трябва да станем „участници в божественото естество” (2 Петр. 1:4). Дълбокият смисъл на Въплъщението се таи във физическата и метафизическата представа за благодатно преобразуваната природа, в това постигнато от този момент възстановяване на човешката природа, в този разкъсващ смъртната тъма светъл лъч, който сочи обожването.

 

„Първият човек Адам стана жива душа, а последният Адам – животворен дух… Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето. Какъвто е земният, такива са и земните; какъвто е Небесният, такива са и небесните; и както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния” (1 Кор. 15:45, 47-49).

 

Да обобщим: Христос е слезлият от небето Нов Адам, Човек втори и последен. Не явява ли този „Небесен Човек” на земята ни някакво по-друго небесно и висше човечество, както мислят някои гностици? В какво тогава би се изразило Въплъщението? Нали Христос би преминал през Своята майка, без да възприеме нещо от нея! Тайната на Въплъщението е тайната на Богочовека, същински съчетал в Себе Си двете природи и придобил от Пречистата Дева човешкото естество. Чудото на смирението: Словото „у-своява” собственото си творение. В решителния момент на Благовещението Бог взема от Мария зачатъка на Своето човечество, собствената Си човешка природа.

 

И така, Христос не е човешка личност: Той е човек, но Личността Му е Божествено лице. Христос е човек, но личността му е от небето. Оттук и апостол Павловият израз „Небесен Човек”.

 

„Неограниченият неизказано се ограничава, а ограниченият се разразства до Неограничения”, пише св. Максим Изповедник. Бог „плътски” влиза в плътта на историята. Историята е риск; Бог поема риска. Той, Пълнотата, снизхожда до крайните предели на битието, подкопано от греховната непълнота, за да върне на свободните същества възможността за спасение, без да накърни свободата им.