Агонията на самотата (пневматология на страха)

I
Страхът е агонията на човечеството… Трудно е да я разбереш докрай и съвсем не можеш да я излекуваш. От нея може да изцери само небето или да я заглуши земята, да я затлачи суетата, да я прикрият грижите. Човек може да се отвлече от тази мъка с различни стремежи, планове, надежди, кратки земни радости или с друга земна болка.

Страхът е като вятър, среща човека по всички негови пътища. От какво ли не се страхуват хората в света?! Отстъпили от своето доверие в Твореца, те строят своя земен живот, заобиколени от тревоги, опасения, страхове и ужаси.

Престанали да пребивават в рая на сладкото Божие доверие към тях и на своето доверие към Бога, те са започнали да се страхуват мъчително от всичко и да плашат целия свят със себе си. Хората са напълнили земята с нетрайност и бедствия, в които живеят, непрекъснато призовавани към друг, по-висш живот, но почти не откликващи на този призив. Потънал в земята, човек вижда само нейната чернота. Цялата природа усеща отлъчеността му от висшия живот и свобода, и се измъчва за него, но се и бои от него…

Тръни са обкръжили човешкия живот и бодили са застанали на пътя му. Злото и страхът са започнали да жилят човека. Те обаче могат да го жилят само “в петата” (Бит. 3:15), т.е. в неговите външни, периферни чувства и мисли, в които сега се е концентрирал целия му земен живот, след като е изпаднал от висотата на светлия Разум. И, ужилен в своята жалка пета, човекът започва да изнемогва от цялата дълбочина на своето същество – толкова е слаб той, защото се е лишил от Благодатта. Като звяр, той трепери и се страхува от всичко, “страх и трепет ме връхлетя, и ужас ме обзе” (Пс. 54:6).

Изгубил своята “първа любов” (Откр. 2:4), но все още не научил за последната си любов – Христа, човекът се е оглеждал в своето огромно и хладно леговище – света, и се е страхувал. Така е започнала неговата история, която все още не е изживяна докрай от човечеството. Той е започнал да се топи от опасностите, от неверността на своя живот и на живота на другите човеци. Злите сили са започнали да го мъчат, привличайки го към себе си, дарявайки му своите призрачни наслади, а след това да го бият, наслаждавайки се на неговата беззащитност и помраченост. Човекът свикнал с властта на тъмните сили над себе си. Започнало да го посещава ново чувство: радостта да бъде зъл и страшен за околните. И колкото повече живее в своята злобна наслада и омраза към другия човек, властност и гордост, толкова повече се страхува и плаши от другия човек.

Тайнствено и страшно е раждането на човека в света. Страшен за човека е преходът от тъмната утроба на света в тайнствената вечност. Всяка минута от този живот е страшна със своята новост и отговорност. Но човекът се е научил да лъже своя страх, да го крие, понякога да му се надсмива; лъже го, дори му се подчинява и му принася жертви, за да получи по-леко съществуване под неговата власт. Такава е същността на древното и съвременното идолопоклонство, култивирането на изкуствения свят на живота и мисълта извън Бога… Човек лъже себе си, живее бездушно и безстрашно.

Днешният бяг на човечеството, все по-ускоряващото се кръжене на хората в пространството и времето израства не само от социалните и културните връзки между хората, но и от страшната самота в света, от самотата, в която човекът иска да се скрие от себе си и от другите.

Още древното поклонение на идолите и фетишите е било проява именно на тази самота. Като се е стараел да скрие от себе си и от другите своето нищожество и своята метафизична голота без Бога, човек е строил и строи света. Но дори и в този негов тъмен стремеж – да скрие от себе си своята слабост и нищожност – тлее искрата на неговата свобода да избере пътя си.

Неоценил и неоценяващ своето високо достойнство и свободата да бъде син Божи, човекът трябва да се учи сега на тази свобода на вярата в Бога, любовта към Бога и послушанието към Него чрез цялата болка на своята нелюбов, неверие и непослушание. Оставайки Божия до последната си прашинка и тревичка, земята е станала сурово училище за него. С благоуханната си близост към небесния свят тя се е превърнала в сурово училище на Божията истина. Вътрешното зло на човешката нелюбов към Бога се е превърнало и се превръща все повече във външна, физическа и историческа обстановка за човека. Възникващо в душевната бездна и неумито от покаянието, злото покрива с рани, язви и болки тялото на земята. “Тръните и бодилите” (Бит. 3:18), които заобикалят нашия живот, са нашите болести, нашите страхове, нашите смутове и ужаси. Те са пропълзели, връхлетели във външния свят от вътрешния свят на човешката душа, изтръпнала и потресена от своята измяна към Бога.

Историците на древния свят (като Фюстел дьо Куланж – “La Citе́ antique”) свидетелстват за този нечовешки, “тоталитарен”, тъмен страх, който движи и направлява историята на древния свят.

Във всички области на живота хората са били роби на своя тъмен страх, докато не им бил даден нов страх – високият страх на светия закон. Със страха на Своя закон Творецът лекува хората от страховете на земята. Все по-помраченото и плашещо се на всяка крачка от нещо човечество може да бъде излекувано от тъмния страх само с един нов, по-висш, светъл страх; вече не с безсмислено треперене пред ужаса на живота и съдбата, а със благоговейния страх пред закона на Твореца и Неговия Дух, страха на нравствената отговорност за дадените таланти на истината и любовта. “Събуй си обущата от нозете, защото мястото, на което стоиш, е земя свята” (Деян. 7:33).

След въплъщението на Логоса и идването на огъня на Духа в света, цялата земя (за висшето човешко съзнание) е станала свята и човешкият грях на земята е станал още по-противен, явил се е като още по-голямо безумие, отколкото по времето на Закона. Светлият страх пред горящата къпина на великото Божие съвършенство е началото на последната мъдрост на човека: “Начало на мъдростта е страхът Господен” (Пс. 110:10). Със словото на Своята Истина Творецът е изтръгнал смъртоносната стрела от живота на човечеството и е поразил злото с нея. Като освободил страха от неговата демонична отрова, Духът Божи започнал да управлява и възвисява с този страх сърцата на хората. Свикнали със страха като със собствения си живот, те започнали да изпитват нов, по-светъл и добър страх. Като започнали да се връщат към Бога, към смисъла на своя живот, те започнали да се освобождават от старите си страхове. Страхът се оказал обезвреден, преобразен, възвисен към небето.

Този страх Божи е способен безкрайно да се извисява и изтънчва, той напуска сферата на всяко плашене. Затова той не е отменен с идването на Богочовека на земята, Който донесе на света Новия Завет – вече не на страха, а на безстрашието на любовта. Страхът е останал в света като светъл нимб над огнения човешки стремеж към Божията Чистота.

Човечеството започнало да живее между два страха: чистия, светия и тъмния, грешния, залитайки ту към единия, ту към другия. Човекът все още е запазил способността, наред с възвишеното чувство на ангелско благоговение пред Името на Господа на силите, да таи в себе си и да показва тъмен демоничен страх – страха на суеверията, самолюбието и егоизма.

Дълбоката душевна раздвоеност, усещана и съзнавана от много хора, може да бъде изцерена само чрез пречистване и освещаване на страха. Да се унищожи като преживяване всеки признак на какъвто и да било страх е невъзможно. Но човекът може да възвиси своя страх. В това се изразява религиозният цъфтеж на човешката личност.

Първият тъмен страх на човека е страхът да види Бога. Това е всемирното криене на Адамочовечеството от близостта Божия. “Гол съм и се скрих” (Бит. 3:10). Така по цял ден човечеството се крие от Бога в своите дела, чувства и желания.

Вторият тъмен страх на човека е страхът да види човека. Дълбочината на тази антропологична истина се разкрива още от първите страници на Библията: “Ето, Ти сега ме пропъждаш от лицето на земята, и аз ще се скрия от лицето Ти и ще бъда изгнаник и скитник по земята; и всеки, който ме срещне, ще ме убие” (Бит. 4:14). Това са думите на Каин след убийството на брат му.

Както човекът се страхува, че може да не намери Бога, така се страхува и да намери Бога, да види своя Спасител в себе си и в другия човек. Той понякога се страхува и да открие истинската човечност в себе си и в брата си.

“Где си?” (Бит. 3:9), зове Духът Божи все същия древен библейски Адам, тоест човечеството. И всеки човек, съзнателно или безсъзнателно, според движението на своята душа, отговаря на Бога: “Чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол, и се скрих” (Бит. 3:10).

Бягството на човека от човека е вече вторият етап на отстъплението от Бога. Хората, които са отстъпили от Бога, но все още не са отстъпили от човека, са близо до връщането към Бога. Метафизичното отстъпление на невярващия в Бога човек от другия човек е последната форма на моралния солипсизъм, злокачественият тумор на човечеството, развиващо се не към божествената истина, а в сферата на своето собствено егоистично същество.

Злите страхове служат на злото. Човекът се страхува да признае, че е духовно беден и гол. Осъзнал се като гол, той се страхува да обърне своето чело и своята вечност (человечност, човечност) към Бога. И, страхувайки се от това, той се страхува да намери Бога някъде, в света или в своя живот. Така човекът пъди сам себе си от лицето Божие във “външната тъмнина”, където цари “плач и скърцане със зъби” (Мат. 8:12).

С ужаса от своето собствено несъответствие на Бога, понякога много дълбок, се обяснява неверието на човека, това тъмно човешко плашене от това да намери Бога някъде – в себе си или в света. “Няма Бог!”… “Не може да има Бог в свят, където има толкова много зло и страдания!” Та това вече е някакъв вид знание за Бога и трепет пред своите и световните несъответствия с Него. В неверието има ужас от възможната среща с Бога. Страхът се отмества някъде встрани, душата се успокоява с неверие… Тъй бягащата по земята пустинна птица щраус крие главата си в пясъка, като си мисли, че се спасява от преследвачите. По същия начин и човекът се крие в пустотата от Твореца.

Но ние виждаме в страха на падналия човек също и райския отговор на първото срамежливо целомъдрие на творението: “Иди си от мене, Господи, защого аз съм грешен човек!” (Лук. 5:8). Така възкликва обхванатият от страх и ужас заради своята слабост и нечистота апостол Петър след явената му чудесна милост на Тивериадското езеро. Тук виждаме вече не толкова стремеж да се избяга от Най-Светия, колкото криене от Него поради любов към Него, поради срам от себе си, срам от своята немощ и неподготвеност за тази среща.

И чрез този светъл ужас човек носи в себе си отблясък от Рая, от радостта на херувимите и серафимите, закриващи лицата си от Слънцето на любовта.

На всяко истинско покаяние е присъщо чувството на свято криене от Бога, което показва райската природа на човешкото покаяние като начин да намериш мястото на духовното си съответствие с Бога. Това е светлият трепет на блудния син, съзнаващ, че “няма правото да се нарече син”, пред любовта на Отца. Това е същия страх като страха на апостол Петър след чудното риболовство в Галилейското езеро.

Ех, да можеше нашите човешки сърца да бъдат докосвани само от такъв страх! Но ние, хората, сме или безчувствено дръзки към всичко – към живота и смъртта, към доброто и злото – или твърде страхливи и плашливи, недоверчиви към живота, към стихиите, към зверовете и хората. Дори най-голямото ни безстрашие е често пъти не признак на Вечния Живот, заложен в нас, а само израз на нашето безчувствие към тайните на живота и неговата святост.

Самоувереният човек, който не се страхува от никакви трудности на живота и смъртта, се плаши да не бъде смъмрен от началника, да не предизвика насмешка в обществото или, напротив, да не получи някакво отличие, удовлетворение на самолюбието си. Храбрите воини бледнеят от една дума или поглед на слаба жена. Тъмният страх винаги се поражда от страст. Този страх винаги е следствие на неправилна любов към света, към друг човек или към себе си. Но се среща и страх, роден от душевната пустота, от загубата на човека за самия себе си. Тъкмо с този последен страх се уплашил апостол Петър в двора на Каяфа, в присъствието на Самия Спасител. Готов да даде живота си за Христа, той изведнъж (такова е следствието на самонадеяността) се смутил и уплашил.

В своя тъмен страх съвременният човек прилича на най-примитивния свой предшественик. От какво ли не се страхуват хората! Животът на съвременния човек, както и на древния, е изтъкан от страхове, които прелитат в душата му като птици, без да се отразяват винаги на екрана на неговото съзнание. Съвременният човек не ги осъзнава. Ако в сърцето няма мир, може да се каже, че страховете, тези деца на човешката страст, живеят в неговия душевен дом.

Страховете влизат през вратите и прозорците на човека, свирят в ключалките му, изпълват всички пори на живота му, парализират дейността на дейните хора и активизират бездейните. Който не е безчувствен, все от нещо се страхува, че дори и от много неща. Управляващи и управлявани, началници и подчинени, богати и бедни, здрави и болни – всеки се страхува по своему… Няма съмнение, че плашещият се от всевъзможни лични, обществени и световни призраци съвременен човек е роб на демоничните страхове дори в по-голяма степен, отколкото древният езичник или наивният африканец днес.

Навремето мнозина, уплашени от авторитета на “науката”, побързаха да се отрекат от най-висшата ценност на своя живот и култура – от Твореца, от своето вечно спасение, от Евангелието, от своята душа… Не беше ли това страх от призраци?! Сега вече тези по детски научни “изводи” на миналото столетие изчезнаха пред светлината на новото човешко познание, пред новото слово на науката, която вече не се противопоставя на Бога, а, напротив, осъзнава скромно своите граници.

Човек се измъчва от собственото си тяло. Човешкото тяло си има собствено разбиране за щастие и мъка, за радост и печал. Телесните емоции за човека са нов източник на страдание и страхове – страх от тялото и страх да отстъпиш на тялото. Тялото е инертно, настойчиво и грубо спрямо духа и си има собствена психология и воля. То настъпва срещу духа на човека като лъв; вързано от духа, се превръща в жалък пес. То е “от този свят”, и не признава висшите търсения на човешкия дух; налага се да бъде принуждавано към добри дела, към молитва, към саможертва.

“Душевното” (1 Кор. 15:44) тяло се страхува много. Често пъти то трепери, докато духът на човека си остава мирен и предаден в Божиите ръце (опитът на много вярващи хора по време на въздушните бомбардировки).

Човек се страхува да срещне себе си, защото, намирайки себе си, може да намери Бога. А той не иска да срещне Бога. От такава среща човек се страхува от дън душа и бяга цял живот дори от най-малкото задълбочаване в себе си. Целият бяг на живота му, всичката суетня на света, динамиката на неговата цивилизация с нейните нивелиране и стандартизация на живота, развлечения и увлечения, грижи, планове и ентусиазъм буквално прогонват човека от Лицето Божие и го лишават от човешко лице. Но “къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна?” (Пс.138:7). Невярващият или маловерният човек бяга от своята дълбочина, от своята тишина, където е скрито райското блаженство, където Бог среща човека. Човекът бяга от духовния свят, но накъде? – към порочния кръг на външното творчество, външните задачи, външното отношение към хората, преходните успехи, мимолетните, никога ненасищащи радости. Човекът все повече се страхува да остане насаме със себе си. Той вече не гледа към звездите, не се замисля в тишина над своя живот. Дълбочината на неговата душа, толкова голяма, че може да побере в себе си великата любов на Самия Творец, не го радва, а е плашещо видение за него.

Човекът се страхува до дън душа от своето безсмъртно “аз”, от своята абсолютност, “способност за всичко”: от възможната бездна на своето престъпление или на пределната си отдаденост на Бога.

Във всичко се страхува той от своята болка и от неизвестното като от неочаквана болка. Той се страхува и от собствения си страх, защото страхът е болка. Човекът понякога се страхува дори от радостта, защото радостта е несигурна и, отминавайки, носи болка. Човекът може да се страхува и от своите радостни надежди. Колкото по-дълбок е някой човек, толкото по-тайнствено-безбрежен е светът на неговия дух; и наистина можем да кажем: такъв дух като човешкия може да бъде даден само на едно безсмъртно същество.

Научната психология и психотерапия твърде отвлечено (и затова невярно, извън критериите за добро и зло) изследват областта на несъзнаваното. Поради това те не могат да се докоснат до истинските тайни на човешкия живот дори в своите най-фини анализи.

II

Светлите страхове се раждат от страха Божи. Благоговението, трепетът на вярата и надеждата влизат в сърцето на човека с острата болка и блаженство на светлия страх.

Онзи, който обича волята Божия повече от своя живот, се страхува да не направи нещо в света “от себе си”, а не “по Бога”. Да направи нещо “от себе си” означава за него да си причини болка. И този човек стъпва внимателно и изпълва света само с благоуханен мед. Той се страхува от греха, но не като от външна, съдбоносна сила, а като от нещо, съзвучно със собствената му слабост… “Не въведи нас (нашата слабост!) в изкушение” (в изпитание), “не я подлагай на изпит” – така смиреният човек моли Бога… “Аспид и василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш” (Пс. 90:13), отговаря Бог на човека. Тази истина, описана в 90-ия псалом, знае вярната на Бога душа и не се бои нито от тъмнината на околния свят, нито от своята собствена тъма. Тя се бои само от едно: да не огорчи Любимия! Това е страхът на учениците Христови. В този случай човекът се страхува не от терзания заради своята невярност към Бога, а да не изгуби тези терзания. Той се страхува от мирните и безболезнени за него нарушения на Божествената воля. Това е висшият кръг на този страх, влизащ в небесната хармония на духа, и тази хармония го закриля. Светлият страх вдъхновява и оживотворява човека със своята болка.

Окриленият, понесеният от този страх на божествената любов човек стига до свобода от греха и се освобождава от низките мъчителни страхове.

Опитът на “различаването на духовете” (1 Иоан. 4:1) е опит и на различаване на страховете. Страхът винаги е вдъхновен от някакъв дух. Тъмните страхове гнетят, обезсилват, убиват. Светлите страхове събират душата, очистват я, въвеждат я в света на Светия Дух.

Тъмният страх е резултат на недостатъчна любов към Бога и ближния. Любещият престава да се страхува. “Любовта побеждава страха” (1 Иоан. 4:18). Както свободата на движенията побеждава сковаността, така и любовта побеждава страха. Чистата, синовна отдаденост към Бога или братската отдаденост към другия човек побеждават страха на себелюбието, което охлажда и вледенява сърцето. Но това е валидно само за истинската любов. Неистинската, движена от страст или похот любов не познава безстрашието. Тя не побеждава страха, а го засилва, тоест засилва човешката себичност. Дори майчината любов, една от най-възвишените и жертвени любови в този свят, побеждава естествения страх само ако е одухотворена и възвисена към Бога, а после и към себе си и любимите.

До пълно освобождаване от естествените и противоестествените страхове се стига само чрез “освобождаването на сина” – когато синът, тоест Божият човек, се освобождава в самата си душа, и това освобождаване се извършва от Божия Син. “Освобождаването на сина” се извършва чрез изтласкването на някаква страст и на свързаните с нея грехове от човешката душа. Понякога това са всички страсти и всички грехове. Тогава всички сенки излизат от душата; напускат я дори сенките на сенките.

Свети Йоан Златоуст казва, че за него по-ужасно от вечните мъки би било да види как кроткият лик на Господ Иисус Христос се извръща печално от него… Ето това е психологията на истинската вяра: страхът да не огорчиш любимия Господ, да не приемеш безмерността на Неговия дух, на безкрайната Му любов.

Нито Йоан Златоуст, нито другите праведници не са били свободни, разбира се, на земята от страховете на човека, “в света живеещ, плът носещ”. Спътникът на Павел, Лука, казва, че ангелът, който се явил на ап. Павел на кораба по време на ужасната буря, казал: “Не бой се, Павле, ти трябва да излезеш пред кесаря” (Деян. 27:24). Няма съмнение, че ангелът от висотата на своя духовен свят е видял, че у апостола има някакъв плътски страх. Ние виждаме как вече като затворник, вървейки по Апиевия път към Рим, престарелият апостол се “ободрил”, като видял тамошните братя. Толкова човечно е това описание на слабостта на апостола. Неведнъж той изпитва безпокойство. “Защото, когато дойдохме в Македония, плътта ни нямаше никакъв покой; отвред бяхме в утеснение: отвън – нападения, отвътре – страхове” (2 Кор. 7:5).

Вятърът на света набраздявал понякога и със страх повърхността на тази предана до край на Бога душа. Но той не попречил на нейното апостолско дело. В това се открива силата Божия, която действа в преданата на Бога човешка слабост. Цялата красота на човека е в това, че нищо не може да го спре да не върши Божието дело в света. Светът търси “силните” и ги разпилява като прах. Творецът приближава до Себе Си “слабите” (според тяхното собствено съзнание), т.е. само вярно осъзналият се като слаб, нуждаещ се от силата Божия човек може да приеме силата Божия.

Човекът се страхува да умре в Бога, да посвети себе си и всичко на Него. Но той не трябва да се страхува нито от мнимата огромност на своите усилия и жертви по пътя към Бога, нито от своите слабости, нито от страховете по този път. През всички тези бездни пренася човека силата Божия, когато това е необходимо за човешкото и Божието дело в света. А той не трябва да се плаши – и отново се оказва пред своята бездна безсилен и блажен в своята безстрашна нищожност.

Вярната и в желанието си за вярност пребиваваща душа винаги внимава. Тя се страхува да не би да не разбере волята Божия или, познавайки я, с нещо да ѝ изневери. “Не ни въвеждай в изкушение” (Мат. 6:13) – това е молитвата на всички хора, съзнаващи опасността от невнимание, от разсейване, от увлечение по второстепенни неща и от падение. Чувството за слабост у християнина обаче никога не преминава в комплекс за малоценност. Напротив, това чувство е крило на вярата, на мъжеството и утвърждаването в Бога. Като отчита своята слабост, слабостта на всички хора изобщо и паяжинената преходност на целия свят, човек не се осланя в нищо на себе си, нито на нещо “от света”, върху нищо земно не възлага своята последна надежда. И в това той никога не се лъже.

Силата на “страха Божи” ражда в душата отблъскване от злото и влечение към истината. Онзи, който живее в светлината на страха Божи, вижда всички сенки в своето сърце. И колкото повече приема в себе си Христовата светлина, толкова по-ясно вижда и най-дребната си невярност към Бога, толкова по-горещо ненавижда всяко приближаване на греха към своето сърце, виждайки справедливо дори в най-дребния грях стена между Бога и себе си. Това постоянно внимаване за себе си и раждащата се от познанието на собствената си воля светла ненавист към себе си никак не прилича на ненавистта, на която е способен спрямо себе си човек, който обича само себе си. Има евангелска ненавист към себе си, има и демонична. Човекът, който живее в зло, също е способен да се ненавижда искрено, да презира себе си и да се страхува от недостатъчното си съвършенство в злото. Убиецът, който се страхува да убие свидетелите на своето престъпление, е способен да презира себе си за това “малодушие” и дори да се “кае” за него. Престъпникът, който не успява да скрие следите на своето престъпление, може да ненавижда себе си заради този пропуск. Такива нравствено преобърнати хора, чиято нравственост е “с главата надолу”, са жилени от змията на злото, но вече не “в петата”, а в главата. Ние виждаме в света хора, които съзнателно се научават и дори принуждават себе си да бъдат неприветливи, груби, каменни и горди с другите хора (понякога дори най-вече с домашните си). Има случаи, в които човек се страхува да покаже към друг човек дори какво да е състрадание. Развитието на това чувство и неговата техническа организация: виждаме ги в съвременния концентрационен лагер.

Особено трудно е нравственото състояние на човека, когато неговата душа, сякаш заразена с апокалиптичен “бацил”, се включва в някакво колективно зло в света. В такива случаи хората започват да се ненавиждат един друг и да се изтребват по външни признаци: кръв, раса, класа, произход или по силата на различни променящи се идеали в света. В колективното зло нравствената извратеност намира повече поводи за самооправдание, въпреки че самооправданието психологически не изисква обикновено никакви поводи.

Невярващият в света на вечните ценности и реалности на духа човек се страхува да бъде щедър (“ще обеднееш”), искрен (“ще ти се смеят”), правдив (“ще те излъжат”), добър (“ще те използват”) и т.н. Животът се скрива под кората на лицемерието, на условностите. Всичко става призрачно, полуистинско. Над душите се лее инфернална светлина не от Слънцето Христос, а от фосфора на човешкия мозък и кости.

На ум ни идват големите нощни бомбардировки на градовете. Огромната фосфоресцираща пустиня на мъртвата светлина, нечовешкият огън на адските звуци и същевременно някаква тишина, лунно безлюдие… Който е видял подобно нещо, макар и само веднъж, няма да забрави тази безжизнена светлина на смъртта, светеща над обречената земя, блясъка на оръдейните мълнии в заревото на взривовете и пожарите. Такава е светлината на света, противостояща на Христа; това е едновременно и съд над света, и реализация на неговите неистински мисли и желания – на всички полуистини в живота.

От много души в света към небето се издигат тъмните пушеци на страстите – гордостта, алчността, злобата, завистта, въжделенията. Тези пушеци на всекидневното битие се сливат над земята в огромен черен облак, разпрострян над човешкия живот и история. Той хвърля върху земята сянката на страха. Тази сянка не се вижда само от безчувствените хора, опиянени от себе си, или пък от хората, обзети от божествена любов…

Откъс от книгата “Апокалипсис на дребния грях”

(Следва продължение)

 

Превод: Андрей Романов