Аз, ти, ние в Гетсимания

И все пак да не забравяме, че нашата вяра не е за патриарх Кирил или за Истанбулската конвенция. Тя не е за нещо си. Тя е във Някого. Нашата вяра е в Христос в Гетсимания, в Христос на Кръста, във Възкръсналия Христос.

Сякаш често забравяме, че християнството е Христос. Затова и този текст ще е наситен с Името Му. Без да ме интересуват тавтологиите…

Четем етикетите на храните, дали има остатъци от яйца и мляко, дали има яйчен меланж, съблюдаваме кога може с олио и кога с вино, записваме имена за Литургия като в телефонен указател, издирваме житията на малко известни светци, четем ги и горещо им се молим, но… някак пропускаме Христа.

Един от моментите в Евангелието обаче, в който Христос ни е близък до степен да се сраснем с Него, е самотната Му молитва в Гетсиманската градина. Там Той е Сам и в същото време е с целия свят, с всички нас. Това е Велик ден преди Възкресение – напрегнат, мрачен, тъжен, просветляващ, казващ ни много…
Една от първите икони, която си купих, беше “Моление о чаше“, при посещение в Кукленския манастир. Поставих я в детската стая в родния ми град, в който иначе се прибирам рядко. На източната стена, на която преди имаше плакати на футболисти. Но сега вече вместо Христо Стоичков – Христос, коленичил на земята, сключил ръце в молитва и гледащ към небето. Гледах този сюжет мълчаливо и продължително и търсех смисъла му…

После посягах отново и отново към Черната книга със златните кантове. Всички четем Евангелието. Там пише, че в Гетсимания Христос почва да “се ужасява и да тъгува”. Сам казва на тримата апостоли, че душата Му е “прескръбна до смърт“. Явява Му се Ангел Небесен и Го подкрепя. Във вътрешна борба е, моли се по-усърдно, а потта Му е като кървави капки, падащи на земята…

Когато бях по Светите земи и слизайки от Елеон, влязох в Градината, намерих я като някакъв втори малък Едем – но не на погубено блаженство и грехопадение, а на надвиснал Кръст и опасност, на напрежение и предателство, но и на надежда. На изпитания и молитвеност. Глъчката сред поклонниците на близката францисканска църква, вятърът в клоните на маслиновите дървета, всичко в миг утихна сред летния зной – бяхме само аз, скалата и небето…

В живота на всеки от нас настъпва този момент, в който се свличаме прескръбни на камъка и се молим с думите на Христос:

“Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша. Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“

Поне веднъж. Или повече. Всъщност целият ни живот е Молитва в Гетсимания. Или поне трябва да бъде. Преди бях написал нещо подобно за Сионската горница. Но нека добавим – и Гетсимания. Защото това е пълното отдаване на Бога: както детето се хвърля със смях в игра върху издутия чаршаф на спалнята; както фронтменът се хвърля от сцената върху ръцете на феновете, които го понасят; както скачаме от високо в синьо-зелените дълбини на океана…

Така и много повече – да се отдаваме с вяра в любящата прегръдка на Небесния ни Отец. Така да приемаме Чашата си. Така да понасяме Кръста си. Както Христа ни показа и направи. Молитвата Му в градината е знак за всеприемащата и всемилостива Божия любов към нас. В този момент и всякога в земния си път Христос живее човешкото, живее и обича нас. Сякаш ни казва: “Знам какво ви е, защото по-напред от всички ви – това се случи на Мен!“. Там Той ни е СЪПРИЧАСТЕН. Дори можем да кажем, че в някакъв особен смисъл Гетсимания е нашето мистично Причастие с Христа.

Посочете ми друга вяра, философско учение, школа или мъдрост човешка, която да казва това! Не за някакви далечни, абстрактни, неназовими, неизобразими, хладни, чудовищни или пък сантиментални богове. Висши природни сили и прочее. Не, посочете ми друго като точно това! И да ми посочите – няма да ви повярвам. Защото другите нямат Христос в Гетсимания. Нямат Онзи, създал земната твърд, Който тук се моли с кървави сълзи върху нея. Чудото на Боговъплъщението е и чудо на Молението за Чашата. Нашата вяра е истинна и защото е точно толкова невероятно красива.

Може да прозвучи спорно, но ще го кажа. Не по-малко величие от Кръста в петък има Камъкът в четвъртък. В петък Господ е на Кръста, в четвъртък пада на скалата, за да го понесе. И за нас предстоят усилни дни: в петък скръбни ще застанем пред Разпятието; в събота ще сме на Опело пред гроба, ще се питаме тревожно какво следва пред запечатаната гробница; и ето, в Неделя ще се изпълним с радостта на Възкресението…

Но сякаш само в четвъртък сме от другата страна. В четвъртък не съзерцаваме отстрани, а състрадаваме и се молим с Христос, свлекли се на камъка, рамо до рамо с Него. И знаем що Му е. И Той знае що ни е. Защото на Велики четвъртък и завинаги – Едно сме.

И Той ни иска там, до Себе Си в Градината. Иска Своите братя, ученици и приятели да Го подкрепят. Вика Петър, Яков, Йоан. Вика и нас. Да останем там и да бъдем будни с Него. И когато ни намира заспали, пита ни: “Толкоз ли не можахте един час да стоите будни с Мене?“.

И ние хукваме да бодърстваме отново и отново по бдения в Герман, Врачеш, Владая, Света гора, по цялата земя, за да му отговорим малко нещо като Петър: “Господи, не един час, а повече – три, пет, осем, дванайсет ще стоим… Е, вярно, ще се унесем и поспим в стасидиите и на трикраките столчета, разхвърляни по кьошетата на храма, но нали сме в спасителния кораб на Твоята Църква. Ще спим в Гетсимания, край Тебе – от тъга, от слабост и от любов…“.

Така каза един мой обичан свещеник в края на едно Кръщение. Бях влязъл в храма в средата на деня да се помоля и попаднах на начеващото се Тайнство. В края му малкото детенце се беше унесло в сладка дрямка. Отецът го взе в скута си – главицата му на рамото му – и ни прошепна: “Апостолите заспаха от тъга, а то сега спи от любов“.

В началото, когато встъпваме във вярата, сякаш все още живеем с представата, че християнството е някакво универсално безлично добро, обща ценност, декларация за правата на човека, морал и т.н. Ето ги църквите, православието е преобладаващо в България, баба ми ходи на църква, палим свещички за здраве и за Бог да прости… Сетне по милост полека-лека разбираш, че всичко това е следствие, а не смисъл. Че, да – цивилизацията и делникът ни са стъпили на него, но са го преформатирали, претопили и опорочили. Отново, разбираш, че то не е нещо, а Някой. Че християнството е нещо много лично, съкровено, дълбоко, тактилно, епидермално дори. Че е нещо божествено и човешко.

Като Христос в Гетсимания.

И започваш да пребъдваш с Него там – в детската стая или в самата Градина на слизане от Маслиновия хълм, или на някое всенощно бдение, изобщо в нощта на живота – и да се молиш с Него и на Него. В Гетсимания се молим да се завърнем в Едем, където никога не сме били…

А ако случайно заспим (което непременно ще стане) – нека бъде малко от мъка и немощ, и повече като младенците – от Любов.