Благословението на белите коси

И до старост и до бели коси не ме оставяй, Боже (Пс. 70:18)

Още малко и вече няма да имам предишните си сили, ще пожълтее цветът на лицето ми, ще изчезне някогашната ми ловкост и сръчност. Като пресъхващ извор ще угасне силата на ума, ще отслабне паметта, ще се забрави прочетеното. Ще си заминат уменията, някога толкова ценени от приятели и колеги. И след като изцеди последните ми сили – остатъците от жизнената ми енергия – държавата ще ми отпусне най-сетне дажбица, достатъчна не за живеене, а за оцеляване. Но и тогава, когато изляза на пенсия, Ти, Боже, не ме оставяй.

Старостта, която наблюдаваме всеки ден, е предупреждаващо откровение за самите нас. Тя е сякаш едно вълшебно огледало, което ни показва близкото ни бъдеще. “Ето, това си ти” – ми казва огледалото на живота. “Нима това съм аз? – възниква в душата ми горчив въпрос. – Такъв немощен, прегърбен, в старомоден изтъркан костюм, кретам нанякъде, опирайки се върху бастунче – към аптеката или магазина, – за да заема скромно последното място на опашката? Колко страшно е да си призная тази истина: да, това съм аз, никому ненужен, неспособен да се грижа сам за себе си”. Да, така е, такъв е пътят на живота. Но ако това съм утрешният аз, а го виждам вече сега, значи грижата за възрастните и любовта към тях трябва да се възцарят в душата ми още днес.

Някога хората се отървавали от старците – завеждали ги в гората, спускали ги в някое заснежено дере, зарязвали ги на произвола на съдбата. Като бумеранг се връщал този произвол към онези, които го вършели. Старостта ще накаже всекиго, който се отнася зле към нея.

Ето стария индианец от разказа на Джек Лондон “Законът на живота”. Той е прекалено немощен, за да следва племето си в странстванията му. Синът му е вожд на племето, но за стареца не се намира място в каруците. И ето – той седи сам на снега пред огъня с наръч дърва, оставен за него. Спомня си как някога и той е оставил така собствения си баща… Това е неизбежно, смята той. И все пак тайничко му се иска неговият син да се върне за него и родните топли ръце да го сложат в каруцата и да го откарат далеч оттук. Уви, последни посетители на стареца стават гладните вълци.

Ето известната басня на Лев Толстой “Старият дядо и внучето”. Дядото е твърде стар, останал без зъби, храната изпада от устата му, изпуснал е чинията на пода и тя се е счупила… И го напъхват в едно тъмно ъгълче, за да не разваля картината в дома, дават му дървено коритце. А простодушният, но досетлив внук вече дяла от дърво същата съдинка за своите родители. И, виж ти – двамата се засрамват и връщат стареца към нормален живот в семейството.

Не презирай човека в старостта му, защото и ние стареем (Сир. 8:7) – проста, но очевидна библейска истина. За да не дойдат и за теб вълците, трябва и ти да не се държиш като вълк спрямо старите и немощните. За да се отнесат утре към теб достойно, днес ти се отнасяй достойно към другите.

Синко, прибери баща си в старостта му и не го огорчавай през живота му. Ако и да е отслабнал по ум, имай снизхождение и го не пренебрегвай, защото милосърдието към баща ти не ще бъде забравено; въпреки всичките ти грехове твоето добруване ще се увеличи. В деня на твоята скръб ще си спомнят за теб; както лед от топлина, тъй и твоите грехове ще се разтопят. Който остави баща си, той е също като богохулник, и проклет от Господа е онзи, който дразни майка си (Сир. 3:12-16). Такава е Божията воля и Божията заповед. Божията благословия идва само тогава, когато подкрепяш, а не отблъскваш, даваш, а не вземаш, трудиш се за другите, а не искаш те да се трудят за теб.

И все пак ние се страхуваме от старостта. Бягаме от нея като от мрачна врата, водеща към някакво подземие, към свят на сенки и неведоми призраци. Нима с тази мизерна пенсия след толкова години труд можем да имаме някакво утешение? Имаме! Защото имаме Утешител. Аз съм Господ, Бог твой; държа те за дясната ти ръка, казвам ти: „не бой се, Аз ти помагам“ (Ис. 41:13).

Старостта е част от Божия промисъл. Всяка възраст си има собствени изпитания. И възрастта на старите хора е също един изпитателен тест. Ще рече, че и в тези немощи, външна оскъдица и лишения има някакъв смисъл. Ако Бог допуска тези изпитания, значи трябва да минем през тях.

Пенсията, давана от държавата, е измислена не много отдавна. Първият закон за държавната грижа за старите хора се появил в Англия през 1601 г. Законът се отнасял само за немощните и бедните, защото се смятало, че ако имаш сили да си изкарваш сам хляба, значи трябва да продължаваш да се трудиш. Едва през XX век пенсията станала право на всички. Дотогава грижите за възрастните хора лягали изцяло върху техните близки, ако имало такива. И ако се вгледаме от нашето време назад във вековете, ще видим само труд, труд, труд, плюс немощи и страдания, и така назад чак до изгубения Рай, когато била произнесена присъдата: С мъка ще се храниш от нея (земята) през всички дни на живота си; тръни и бодили ще ти ражда тя… с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш (Бит. 3:17-19).

Познаваме ли време или страна, където да е било по-друго?

Отварям Стария Завет и виждам, че старостта е спомената за пръв път в разказа за Авраам, и е наречена “добра старост” (вж. Бит. 15:15). Пред нас е един почти стогодишен старец, без родина и без потомство, без социални гаранции, без осигуровки и без пенсия. Той скита от една чужбина на друга, с пот на челото обработва земята, бяга от страх в Египет, измъчва се от мисълта за бъдещето и собствено сам не получава Обетованата земя, бидейки само временен пришълец върху нея.

И все пак Бог нарича края на живота му “добра старост”. Защото добрата старост е там, където присъства Бог, където има чиста съвест и чист живот. Добрата старост е там, където душата се усеща спокойна и честита, където липсва онази мъчителна болка, по израза на Павел Корчагин, “за безцелно изживяния живот”. Именно на стари години праотец Авраам получил удивителната радост на непосредственото общуване с Бога. И всичко в неговия живот изглеждало от човешка гледна точка невъзможно, неосъществимо, но Авраам повярвал на Господа и това му се вменило за праведност (Бит. 15:6). Не бой се, Авраме; Аз съм твоят щит; наградата ти е твърде голяма (Бит. 15: 1) – тъй Господ казва на всеки, който вярва, че Той е наблизо, че Той е нашият щит и нашата закрила.

Но ето че отварям Новия Завет, Светото Евангелие, и с учудване виждам думите на Спасителя към апостол Петър: Истина, истина ти казвам: когато беше по-млад, сам се опасваше и ходеше, където си щеше; а кога остарееш, ще простреш ръцете си, и друг ще те опаше и поведе, където не щеш (Йоан. 21:18).

Защо Ти, Господи, Който си победил смъртта и тлението, оставяш на старческата немощ Твоите последователи? Защо позволяваш на немощите и тъгите да властват над нас? Дните на трудовете ни се удължават, а покой не можем да намерим.

Защото старостта ни открива цялата истина за живота!

В старостта е вложен особен Божи замисъл. Това е време, когато заставаш очи в очи с вечността, пред Божието лице. Когато си стъпил с единия крак на прага и затова си е отишло всичко излишно. Време на много загуби, но и на много придобивки. Отиват си съблазните, влеченията, страстите. Сред немощите настъпва прозрението.

Не е чудно, че именно на стари години толкова много хора откриват Бога. Точно тогава се възприема много по-сериозно духовният живот, молитвата, покаянието и така се стига до истинска радост. Виждам очите на тези хора – в тях има повече радост, отколкото в очите на вечно недоволното от всичко “поколение Пепси”. Отминал е вятърът на безсмисленото бързане и във вътрешната тишина на напредналата възраст човекът най-после чува зова на вярата – зовящия го към спасение Божи глас.

Много фантазии и мечти кипяха в мен по време на младините ми. Бях свикнал да побеждавам всеки проблем. Не остана непостигнато нищо от онова, което си поставях като цел в живота. Внезапно появилите се немощи и болежки за един миг ми отнеха всичко, отвориха ми очите за онова, което съм в действителност. Без да си вкусил тази немощ, не можеш да разбереш какво е човекът и за какво е призван да живее.

На младото незряло сърце животът изглежда като едно необятно поле, по което можеш да крачиш безкрайно, да късаш цветята му и да се наслаждаваш на тяхното благоухание. Възрастният човек е жънал от това поле тръни и бодили, обработвал го е “с пот на челото” – старостта води до смирение.

Младостта иска да опита веднага и от всичко – старостта знае цената на нещата.

Младостта се хвърля от крайност към крайност – старостта донася умереност.

Младостта е разточителна – старостта е пестелива.

Младостта е радикална в съжденията си, бърза да раздава правосъдие – старостта става снизходителна, способна на търпение и прошка.

Дори когато възрастният плаче, неговите сълзи, както и самата му възраст, са златни. Той плаче за децата и внуците, за техните тъги, грешки, несполуки. И това означава, че сърцето на възрастния човек е живо. Мъртвите не плачат за никого. Но за да стане сърцето ти от мъртво живо, трябва да изминеш път, дълъг колкото живота.

Не, старостта не е подземие. Тя е върхът на планината, на който си се изкачил, макар и изтощен от катеренето, но все пак си стигнал, успял, покатерил. Към този връх си вървял, без да се сгромолясаш в някоя дупка или пропаст, защото през цялото време те е водел за ръка невидимият Водач. И на върха на планината Той няма да те остави.

В редовете на Неговото Откровение ние чуваме тихия като животворен полъх отговор: И до старостта ви Аз ще бъда същият, и до белите ви коси ще ви нося. Аз ви създадох и ще ви нося, ще ви поддържам и ще ви пазя (Ис. 46:4). Когато бях пеленаче, ме носеха на ръце моите родители; на стари години ме носиш на ръце Ти сам, Господи.

През целия си живот понасяме немощи и неволи, но и през целия си живот се оказваме в нечии сигурни ръце. Като деца – в родителските ръце, в училище – в ръцете на учителите, в младежките години – в ръцете на близки приятели или професионалния екип. В ръцете на семейството, на обичаните и обичащите. В ръцете на лекарите, когато трябва да се лекуваме. В трудни моменти – в ръцете на духовниците. Тези ръце не ни позволяват да се провалим в бездната на отчаянието и пустотата. Зад тях невидимо присъстват Божиите ръце. И дори ако държавата откаже да се грижи за теб на старини, Бог ще ти изпрати човек, който непременно ще те подкрепи.

И тъй, ти си стигнал до върха на планината, и от този връх виждаш надалеч – за разлика от онзи, който все още е в подножието или пък се катери отчаяно нагоре, натоварен с раницата на всекидневните проблеми. Старостта ти дава възможност да си поемеш въздух, да дойдеш на себе си и да се огледаш наоколо.

Наричат старостта златна възраст и тази възраст си има своите съкровища. Старостта си има свои радости, свои дарове, както и залезът на слънцето притежава особена, неповторима красота. Да, това е залез, слънцето залязва, но как се радват очите на това! Златната възраст радва, както и златото на есента. Та нали есента е преди всичко изобилна реколта, това са плодовете на твоя труд, без които няма да издържи новото поколение.

Прелиствам страниците на моя живот и забелязвам колко ми е мъчно за моите дядо и баба. И уж всичко си имам: родители, любима жена и деца. Но ми липсват онези, които бяха с мен в детството ми, които ме обичаха всеотдайно и при всеки детски проблем неизменно заставаха на страната на своя внук. Те не бяха затиснати от тежките буци на всекидневните проблеми, а решаваха всеки въпрос спокойно и разсъдливо. В тяхната близост нямаше собствено и проблеми, и тишината на душите им се предаваше на сърцето ми с неизказан душевен покой. Те бяха минали през глад, война, репресии, тежък труд, бяха загубили всичко в началото на 90-те, но не се бяха пречупили. Защото не ги беше оставил Бог, а с Бога никой няма да се пречупи.

Отрудени ръце и благи очи – ето я красотата на възрастния човек. Богат жизнен опит и мъдър съвет – ето го неговото съкровище. Уютът на домашното огнище с цяла сюрия палави внуци – ето го неговото щастие: Ще видиш синове на синовете си (Пс. 127:6). Но ако си сам и никой не ти казва: “Добро утро” или “Как си?”? Ако липсва онзи, който е утеха и прехрана в старините ти (Рут 4:15)? И тогава до теб е твоят Небесен Отец, за Когото ти винаги, на всяка възраст си скъпо чедо.

Борим се от векове за социални свободи, но все нещо не излиза от това, няма ги нещо тези свободи. Има свобода на сърцето, свобода на душата. Когато не те гнетят оковите на греха и веригите на неразкаяното минало. Когато, вместо обиди и разочарования, ти продължаваш да вършиш достойно скромното си дело.

Каква ни е утехата на стари години? Колкото и странно да звучи – да се трудим, да сме активни, заети. Докато вършиш нещо, старостта сякаш я няма, тя не се забелязва. А щом скръстиш ръце и седнеш на едно място, тя веднага те завладява. Идва като недоволство и мърморене, като самосъжаление и упреци към всички наоколо. Липсата на занимание ще се изрази в гъмженето на ненужни помисли, които като монотонен бръмчащ рояк ще изпълнят пространството на ума, ще жилят безпощадно сърцето, ще изсмукват силите на душата.

Колко ме учудва баща ми. След като излезе в пенсия, двамата с мама отидоха да живеят на село, заеха се със стопанството, всеки ден работят в градината и хранят животните. За ненужни работи родителите ми нямат време. Но дори ако си отслабнал физически, благодари на Бога и работи с душата си. Молитвата е най-важният труд на душата, който е възможен на всяко място и по всяко време, стига да не е изгаснал пламъкът на вярата. Бог засели моите родители близо до храм – и там те намериха своето щастие!

Ние, бъдещите старци, изглежда не сме свикнали да търпим трудности, иска ни се всичко да ни е добре. А ако все пак страдаме, иска ни се да бъдем в ролята на болния от Евангелието, когото четирима приятели носели на ръце при Христос, молейки се за него (Марк. 2:3). Добре де, ами ако Бог иска ти да си не този болен, а да си един от неговите четирима приятели, които го влачели на ръце заедно с одъра му, катерили се на покрива и правели дупка в него, изкачвали с мъка там своя нещастен приятел и го спускали долу с гореща молитва към Спасителя? Поради вярата на своите приятели той получил не само изцерение, но и прошка на греховете; ами неговите приятели? Но нима Бог ще забрави онзи, който е забравил себе си, но не е забравил приятеля си?

Топлата грижа за ближните дава утешение в старостта. Право е казал философът Платон: грижейки се за щастието на другите, ние намираме своето щастие. Ако се съсредоточим върху себе си, ще ни затиснат обидите. И всичко наоколо ще ни се стори не както трябва: и улиците, и транспортът, и водата, която тече от чешмата, и животът на съседите, и животът на всички хора изобщо, а най-виновно ще е правителството. Недоволството лишава душата от радост.

Когато обичаш, когато се грижиш за някого, твоето щастие е вече вътре в теб, то стопля душата ти. Библейският праотец Иаков, наречен Израил, обичал особено силно малкия си син Йосиф. Израил обичаше Иосифа повече от всичките си синове, защото му се беше родил на старини, – и му направи шарена дреха (Бит. 37:3). Ето, старецът сам ушива за малкия дреха и не чака някой друг да направи това, а да не говорим, че не иска нищо за себе си. И с това той е щастлив. И днес възрастните хора са готови се разтворят в грижите за по-младите – и изчезват старческите немощи.

А какво ни чака там, отвъд? Чака ни живот без старост, която така се и нарича: живот неостаряващ. Душата не знае бръчки. Красотата на чистата душа не се разваля от остаряващото тяло. Вечно млада е душата, приобщила се към Божията благодат! Който издържи докрай, ще се спаси (Мат. 24:13). Дай ни, Боже, да издържим всичко! | Pravoslavie.ru

Превод: Андрей Романов