Грехопадение

Източник: сп. Мирна, бр. 13

Положението на човека преди грехопадението

Като произлязъл от Бога, духът на човека е най-прекият възприемник на Божествените внушения в света. Бог се открива в и на човека, Той е „предмет на опит” (Проф. Радко Поптодоров, “За богопознанието”, София, 1994 г., с. 9) за човека (Гал. 2:20).

Със създаването си човекът станал пресечна точка на духовния и физическия светове, принадлежейки с тялото си на единия, с душата – на другия, живеейки едновременно във вечността и във времето. Той бил призван да посредничи между тези два свята, господарувайки над материалния и пребивавайки с ума си в духовния, тъй като бил малък космос, „ипостас на земния”¹.

Според св. Й. Дамаскин, а това мнение е споделяно и от други отци на Църквата, именно душата е била обединителният център между Бога и плътта, между духовното и материалното^2.

Между тялото и душата на човека съществувала пълна хармония, но въпреки нея той не бил съвършен. Човекът бил създаден нетленен и свободен, т.е. с потенциал да стане съвършен, ако, използвайки личностните заложби, дадени му от Отца, и възможността да твори собствения си живот, докажел нравствената си устойчивост и висота.

Това било възможно, тъй като човекът бил сътворен по образ и подобие на Бога. Според св. Григорий Палама в образа Божи влизат и душата и тялото, тъй като „името човек не се дава отделно на душата или тялото, а на двете заедно, защото те са създадени по образ Божи заедно”³. По образ Божи човекът е личност, притежаваща разум, чувство и свободна воля. Личността е ипостас, съсъд на Бога. Чрез нея тварната природа откликва на Божествената; тя е отговорът, който сътвореното дава със самото себе си на своя Творец. Личността на човека е еманация на природата му, същина на нейното съществуване. Според Леонтий Византийски природата е „ипостазирана” от личността, тя се съдържа от личността.

По образ Божи човекът (бидейки личност), владее природата си в нейната цялост. В този смисъл „няма никаква разлика между оформения в началото на сътворението човек и този, който ще дойде след свършека на света: те еднакво носят образа Божи.”⁴. В същото време човекът е зависим от природата си, но колкото по-зависим е от нея, толкова по-малко е личност. Непосредствено след сътворението тази зависимост била благодатна и подкрепяща и водела към подобието. Според св. Григорий Нисийски образът Божи в човека се състои в това, че човекът „не е подвластен на природата, може свободно да се самоопределя както намери за добре”⁵. Образът Божи следователно е приобщеност към Бога и съ-участие в Божественото същество, и в този смисъл той е дар на Божията благодат.

В Бога човек има пълнотата на своето битие. Тъй като отразява пълнотата на първообраза си, образът Божи у човека е непознаваем.

От изложеното до тук се вижда, че онтологически човекът е син Божий, но сътворен, не роден. Като такъв той притежавал дара на Божествената любов (Рим. 5:5), благодарение на която бил хармонична част от твърде доброто (Бит. 1:31), стопляно и хранено от благодатната Божия любов Божие домостроителство. Самият той бил обект на тази любов – в общението си с Твореца и с духовния свят – и субект на любовта – по отношение на заобикалящия го материален свят, като негов господар, който го познава, обича, обработва и пази (Бит. 2:15). Според св. Максим Изповедник човешката личност е била призвана да „съедини чрез любовта тварната и нетварната природа, бидейки единство и тъждество на придобитата благодат”⁶. Тази благодат снизхождала в сърцето му – органът на богопознанието, концентрирал в себе си живота на духа.

В тази връзка струва ми се, е възможен известен паралел между Бога и човека. Бог е Творец и господар на света и трансцендентен нему. Човекът, подобно на Бога е поставен да господарува над сътворения материален свят – благодарение на любовта Божия, с която е дарен, и която го животвори, вдъхновява и учи как най-добре да се грижи за света.

Без любовта Божия обаче, той става безсилен и зависим от материята, включително и тази на собственото му тяло. („Щом любов нямам, нищо не съм” – 1 Кор. 13:2). Бог е абсолютният Господар на всичко. Човекът е творение, създадено, за да господарува по благодат над друга част от творението.

Свободната воля на човека

Свободната воля е пряко свързана с разума, тъй като неразумните същества не са свободни, понеже са водени от природата си. Човекът като психофизично същество се влияе от природата си, но владее над нея. Като образ на своя Създател, чиято личност е свободна и съвършена, човекът има свободата да усъвършенства личността си и по този начин да твори. От една страна, както казва св. Максим Изповедник, свободата на избор е знак за несъвършенството на човешката природа – тъй като съвършената природа няма нужда да избира, тя естествено разпознава доброто и свободата й се основава на това знание. Поради това и Бог дал на човека заповед, която „сочи на волята му човешкия път, по който се достига обожение – пътят на отричане от всичко, което не е Бог”⁷. Според замисъла Божи детското, невинно поведение на човека трябвало да израсне до съзнателно и неотклонно решение за послушание пред Бога – от любов към Него. Любовта към Бога, свободно избрана от човека, „е трябвало да го обхване целия и чрез него да направи цялата вселена проницаема за действието на благодатта”⁸. Заповедта Божия следователно е отправната точка към обожението.

От друга страна, волята на Твореца е била човекът сам да се „завърши” и като подобен Нему да постигне съвършенството – чрез творчеството на самия себе си. И тъкмо свободата на избор е давала на Адам тази възможност.

Актът на грехопадението

Бог създал всичко „чисто, прекрасно, благопотребно, чуждо на съблазънта”⁹

„И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде” (Бит. 2:8). Раят в Едем или градината на насладата, е мястото, определено за дом на човека. С благото Си, промислително действие, Бог се погрижил човекът, създаден свободен, да обитава една красива, безопасна и удобна среда, в която животът бил източник на непрекъсната наслада. В допълнение към това Бог се явявал на човеците, беседвал с тях и ги въвеждал в светлината на богопознанието. Животът на първите хора задоволявал всичките им телесни и духовни потребности. Той бил благословен от Твореца с думите: „плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над… всякакви животни, които пълзят по земята” (Бит. 1:28).

След заселването им в съвършената Едемска градина, Господ повелил на Адам: „от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване на добро и зло, да не ядеш от него” (Бит. 2:17). По такъв начин Той завършил делото на сътворението от любов, като посочил на човека пътя към добродетелността и богоуподобяването. Нравственият закон, който Бог дал на човека, „гарантирал” взаимността на любовта между човека и неговия Създател.

Според св. Йоан Дамаскин дървото на познанието давало на вкусилите го знание за тяхната природа, което е „прекрасно за съвършените, но опасно за несъвършените, обладани от сластолюбиво желание, заети със себе си и с грижите около собственото си тяло, понеже не пребивават неотстъпно във висшето и не са достатъчно здраво привързани към прекрасното”¹⁰. Такова именно било състоянието на нашите прародители. Поради това дървото на познанието за тях се превърнало в дърво за познаване на доброто и злото и във формулирането на Божията повеля (Бит. 2:17) навярно се крие предзнание за тяхното грехопадение.

В същото време св. Йоан Дамаскин смята, че по природа първите хора можели, подобно на ангелите да съзерцават Бога, без страсти и грижи, ако изберяли да не вкусват материална храна, която макар и приятна, накрая вкарва в общение със злото. В тази връзка той тълкува думите „от всяко дърво в градината ще ядеш” (Бит. 2:17) иносказателно – като съзерцателна мисловна нагласа на изследване на творенията и възвисяване към Твореца, най-съвършената духовна храна. Това е пътят, водел към безсмъртие, защото е „невъзможно да бъде нетленен онзи, който се храни с материална храна”¹¹.

Тъй като доброто е чуждо на принудата, Бог не принудил Адам избере този път. Като любящ Творец Той го предупредил за последиците от престъпването на заповедта („в който ден вкусиш от дървото, бездруго ще умреш” – Бит. 2:17), и го оставил сам да реши как да постъпи. Ако човекът се покажел достоен да не съгреши, невъзможността да греши е щяла да му бъде дадена като награда. Тя щяла да означава също, че той, който до тогава не познавал последиците от греха, е повярвал на Бога и е предпочел предаността и общението с Него пред знанието без Него.

Следователно грехопадението има началото си в душевното разположение, съчетано със свободната воля на човека, а не в неговата природа. „Ако добрата природа на човека влязла в противоречие със своя Създател, това е станало възможно само поради способността й вътрешно да се самоопределя, … която спомага човек да действа и желае не само в зависимост от своите естествени склонности, но и против природата си, податлива на извращаване, на „противоестественост”¹². Грехопадението на човека, станало не по Божия воля, а по Божие допущение е плод на тази способност, то е пре-стъпване на Отеческата повеля и потъпкване на закона на любовта.

Така „заповедта, дадена за живот… послужи за смърт” (Рим. 7:10).

Грехопадението на първите ангели и тяхното сатанинско внушение към Адам и Ева

Злото има началото си в трансцендентния свят. То не е създадено от Бога и няма свое битие. Злото се обуславя от свободата на разумните твари и е състояние на волята, лична позиция на бунт срещу Бога.

Ангелът, възглавяващ земния ангелски чин, „най-първият светлоносец”¹³ станал първата твар, чрез която злото се появило в света. Създаден като могъщо разумно творение, надарено с възможността първо да се обожи по благодат, той не пожелал да се утвърждава в любовта и в служението на Бога; възненавидял благодатта Божия и поискал сам да стане Бог. Както повествува Откровението, той увлякъл със себе си една трета от ангелите. За разлика от човеците, които са много личности с една природа, ангелите са много личности с различни природи. Поради това допускането на злото от един ангел не се отразило върху природата на останалите. Падането на останалите ангели било резултат не от изкушение или съблазън, а от тяхната активна позиция и избор. В резултат от греха (и за разлика от човешката природа), духовната ангелска природа се променила напълно. Падналите ангели се превърнали в демони, желаещи пълното унищожение на създадения от Бога свят, т.е. „някакво немислимо небитие”¹⁴. По тази причина покаянието за тях не е възможно – така, както то е невъзможно за човеците след смъртта.

В неспособността си да унищожат цялото Божие творение, пък и срещайки могъщо противодействие от небесните ангели, демоните насочили усилията си върху земята, пренасяйки на нея небесната драма. И тъй като човеците, които я обитавали, имали свободна воля и били все още неутвърдени в доброто, Сатаната се промъкнал в райската градина, за да интерпретира по своему заповедта, която Бог им дал. Той се възползвал от факта, че стремежът към богоподобие бил заложен у първите хора още от създаването им и че те нямали понятие за притворството и лъжата. Първите хора били невинни и наивни. Първопричина, начало на тяхното грехопадение станало сатанинското външно внушение. Те съгрешили не по необходимост, а защото под негово въздействие се изкушили от свободата си – при вида на „приятното за очите и многожелано, защото дава знание” (Бит. 3:6) забранено дърво.

Амбицията на първите хора да станат богове без Бога

(Човекът не може да стане Бог. Нито може да придобие качествата на Бога, най-малкото защото понятието за Бог изключва множественост. Ако се изразя пределно ясно, бих казала – човек не може да стане Иисус Христос. Това, което хората можели да станат, е богове по благодат, т.е. светила, способни да приемат и да отразяват сиянието на единственото Светило. И то ако доброволно „се потрудят” за това.)

Адам и Ева очевидно не знаели по какъв начин Бог е решил да се богоуподоби тяхната природа. В същото време стремежът към всестранно общение с Него бил част от природата им. Тяхната наивност се състои в допускането, че могат да станат богове без Божията благодат, по някакъв физически начин, ядейки от плода на определено дърво. Залагайки именно на това, дяволът излъгал Ева, че тя и Адам няма да умрат ако ядат от плодовете на дървото. После добавил, загатвайки че Бог изглежда ги подвежда с цел да не ги издигне по достойнство: „но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло” (Бит. 3:5). Категоричната Божия забрана да ядат от дървото, както и последващото уверение от Сатаната, че няма да умрат от това, направили дървото доста противоречиво и то привлякло вниманието на Ева. Тя го заразглеждала вече като възможен и достъпен източник на божествено познание, като „ценност извън Бога”¹⁵. Фактът че то изглеждало съвсем „добро за ядене” отстъпил на другия факт – че както и да изглеждат и каквото и да съдържат плодовете му, те са смъртоносни за човека, защото Сам Бог е казал така. От една страна съвестта и здравият й разум вероятно й е подсказвали, че Бог едва ли ще концентрира божествеността в един плод, а от друга страна тя чувала само част от думите на Сатаната – „ще станете като богове” – без обаче да обръща внимание на думата „като”. Така дяволското внушение, изпълнено с полуистини, намерило отклик в желанието на Адам и Ева да се усъвършенстват, да получат знания и величие, „да им се отворят очите и да бъдат като богове, знаещи добро и зло” (Бит. 3:5).

В този смисъл грехопадението е опит да се измами Бога, то е богохулство.

Грехопадението е съзнателен и свободен акт

След разговора си със Сатаната Ева застанала пред дървото на познанието, за да го разгледа и да се опита да реши на кого да повярва – да Божията повеля или на Сатаната, на това което вижда или на гласа на съвестта си. В това време тя била оставена сама – никой повече не говорел с нея. Теоретически Ева би могла да се отърси от впечатлението на разговора с дявола и да реши, че щом Бог изрично ги е предупредил за дървото, то наистина е опасно, пък и вида му не превъзхожда по нищо останалите дървета. Свещеното Писание повествува, че решението, което Ева взела, е следствие от размисъл и преценка. В този смисъл то е съзнателно и свободно. Както беше вече споменато, макар и провокирано от дявола, то е следствие единствено от душевното разположение на първите хора да се богоуподобят и от тяхната свободна воля.

Въпреки че е допуснато от Бога, то е неестествено, абсурдно явление в създадения от Бога добър и хармоничен свят.

Ако трябва с едно изречение да се формулират последиците от грехопадението, то е, че земният свят паднал в злото.

Последици за човека

Загуба на благодатта Божия

„Господ Бог го изпъди от Едемската градина, да обработва земята, от която бе взет” (Бит. 3:23).

Градината, имаща смисъл на отделеност от света с цел приобщеност към Бога, се е намирала на конкретно място на земята (Бит. 2:8), но имала две измерения – на място с най-добри материални условия за живот, подпомагащи физическото и нравствено усъвършенстване на първите хора, и на място духовно, сгрявано и обгрижвано от Божието присъствие. Място, в което съ-участието и непосредственото общение с Бога било възможно за човеците.

След като Адам и Ева съгрешили, те усетили промяна в себе си. Копнежът им по Бога отслабнал – като чули гласа Му, те не Му откликнали, а се скрили от Него (Бит. 10:3). Грехът променил онтологичния им статус, тъй като битието им прекрачило границите на благословеното от Бога. Появило се нещо не-Божие, което обективирало голотата им. Това били опитът и знанието извън Бога, в отрицание на Бога (по смисъла на думите „който не е с Мене, той е против Мене”). Тези „други” опит и знание осуетявали процеса на живеене в Бога и на непрестанно „узнаване” на Бога, даден на човеците чрез благодатта.

Стремежът по вертикала, водещ към Бога, се сменил с един допуснат от Него, но лишен от Божествена целесъобразност живот „по хоризонтала”, в който материята заела Божието място.

Загуба на дара на Божествената любов

Дарът на тази любов (Рим. 5:5) правел възможно човекът да обича Бога повече от всичко, да е господар на рая и хармонична част от „твърде доброто” (Бит. 1:31) Божие домостроителство. Той обаче се давал само при пълно подчинение на волята на Отца в съдбовното общение с Него.

С извършването на греха, човекът оскърбил Отца си. На мястото на любовта застанал страхът (Бит. 10:3). В следствие от него Адам не се изповядал на Бога като любящ син, а тъкмо обратното – опитал се да се оправдае, прехвърляйки отговорността от себе си на жена си, и в крайна сметка на Бога, който „му я дал” (Бит. 3:12). Той не само не признал „произхода на злото единствено от своята природа”¹⁶, но дори намекнал, че Господ е причината за грехопадението му. Волята му се ожесточила до богохулството, което не се прощава (Мат. 12:31). След като пропуснал толкова важната, животоспасяваща възможност за покаяние и затънал още повече в греха, Адам загубил дара на Божествената любов.

Все пак това че Адам не можел да обича Бога както преди не значи, че Бог е престанал да обича Адам. Не липсата на Божия любов, а злоупотребата с нея е причината за отпадането на Адам от Бога. В този смисъл грехопадението е свободен акт на волята, в следствие на който човекът сам пресякъл благодатта, идеща от Бога към него, за да може и той да отвърне на Бога с любов.

За човешката природа

Човекът бил създаден като психофизично същество, чиято нравственост била в пълна онтологическа хармония с тялото. Двусъставността на човешката природа била равнозначна на цялост, на взаимно проникване и допълване между материалното и духовното – „да сътворим човек по Наш образ” (Бит. 1:26). Престъплението срещу нравствеността нарушило тази хармония, превърнало я в антагонизъм.

Духовен регрес

Предупреждавайки човека за последиците от опитването от дървото на познанието, Господ казал: „в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 2:16-17). Това „бездруго ще умреш” загатва, че човекът няма да умре веднага. И наистина – след грехопадението започнало първо мистическо, а после и физическо отдалечаване от Бога, и повреда на познавателните способности на човека.

Човешкият дух, който преди грехопадението общувал с Бога, хранил се от Него и живеел с Него, заживял за сметка на душата, черпейки от нейната същност. Душата, която трябвало да живее от духа, на свой ред приела живота на тялото, у-плът-нила се, появили се страстите („похотта на очите и гордостта житейска” (1 Йоан 2:16) и един „друг закон, който воюва против закона на ума” (Рим. 7:23).

Помрачила се съвестта, след нея разума, извратила се и волята.

Разсъдъкът станал естествен, умозрителен, впримчен в материята. Ясната представа, която човекът имал за Бога постепенно се загубила и както повествува Свещеното Писание, в оставеността си от Него той започнал да призовава името Му (Бит. 4:26).

Тялото, принудено да търси „храна” извън себе си, се насочило все по-отчаяно към бездушната материя. Хармонията между него и душата изчезнала.

Грехът, подобно плевел, пуснал корени в сърцето на човека. Като негов пленник човекът „лесно скланял към него”¹⁷ и заживял в постоянно противоречие между желанието си да се върне при Бога и неспособността да направи това. „Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили. Защото не доброто, което искам правя, а злото, което не искам, него върша. А щом върша това, що не искам, не аз го върша вече, а грехът, който живее в мене” (Рим. 7:18-20). В резултат на това духът на човека станал неизмеримо по-неустойчив и подвластен на демонските нападения.

Промяна на тялото

Поради неразривната връзка между материя и дух в човека, от душата грехът проникнал и в тялото. То също се променило. На предишното ефирно и леко тяло била надяната „кожена дреха” (Бит. 3:21) – тленното, боледуващо, подвластно на изкушения тяло, неспособно да пребъде във вековете в хармония с противилата се Богу душа. Бог искал да подготви съгрешилите човеци за суровия живот, с който ги наказал. Той ги обрекъл и на изнурителен труд, родилни мъки, зависимост един от друг, телесна немощ и странстване по земята.

Телесна смърт

„… ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш” (Бит. 3:19).

За да не се увековечи човешкото отпадане от Бога и да не стане разпадът безкраен, Бог постановил смъртта – като „предел на греха”¹⁸ и непреодолима граница между човека и Себе Си. Да се върнат в пръстта от която били взети – на това били осъдени не само съгрешилите Адам и Ева, но и техните потомци – поради качествената промяна, която грехът предизвикал в човешката природа, правейки я от хармонична и нетленна, в подвластна на страстите и осъдена на тление. От свободна и способна да се богоуподобява – в пленница на греха, наказана от закона. Така „Чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде” (Рим. 5:12). Като естествено следствие от това се появили невежеството и самотата.

Поради Божията премъдрост обаче, смъртта внесла и известен порядък в настъпващия хаос след грехопадението. Тя пробудила разкаянието, което пък отваря вратите за нова любов към Бога.

За света

Адам е бил поставен начело на света, познавал го е, посредством дара на Божествената любов (Рим. 5:5) го е обладавал отвътре – знаейки имената му – и го е обгрижвал. Губейки дара на тази любов, той станал негоден за негов господар. За да предотврати фетишизирането на благословения свят от грехопадналите хора, Бог проклел земята. Той я обрекъл да ражда „тръни и бодили”, а човекът да изкарва хляба си от нея с непрестанен труд, често напразен (Бит. 3:18-19). Всял вражда и между човека и змията, появил се антагонизмът в природата. За това състояние на света св. ап. Павел казва: „тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надеждата, че … ще бъдат освободени от робството на тлението… Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега” (Рим. 8:20-22),

Материалният рай в предишния му вид изчезнал. Трансформирал се в „земята”, на която Адам бил прогонен. На нея се възцарил хаосът и тя станала подвластна на поднебесните демони на злото, на неподчинението и гордостта.

За мястото на човека по отношение на Бога

От изложеното до тук се вижда, че човекът не изпълнил мисията си на първосвещеник на благодарението, съединяващ небето и земята. Последиците от греха му били толкова значителни, че изключили възможността той да живее вечно. За това той бил физически изгонен от духовния, непосредствено близък до Създателя свят и метафизически отделен от Него. И ако наказанието му започнало със самонизвержение – когато чул гласа на Бога и се скрил, то след изгонването му от рая, то завършило с поставяне на шестокрил Херувим и пламенен меч (Бит. 3:24) при вратите му. Да го пазят – да не би човекът да се върне и да обезсмърти греха си, ядейки от дървото на живота. Вратите на Небесното Царство се захлопнали зад Адам и неговите потомци. Те заживели в подвластен на времето, смъртта и демоничните набези свят, хаотичен и изпълнен със страдания и нещастие. В свят, пренебрегнал Бога, трансцендентен Нему, и неспособен на пряко богообщение,

За образа и подобието

От казаното за човека до тук става ясно, че пътят му към съвършенството и подобието се изгубил напълно от взора му. „Наклонността му повече към злото, отколкото към доброто придобила характер на вътрешен закон”¹⁹, и при това положение духовните му сили се насочвали във всевъзможни посоки, които го отдалечавали от Бога.

Образът Божи у него потъмнял. Все пак поради Божията любов и правда, той не се изгубил напълно. Човекът останал личност с разум, чувства и воля, способна да се самоопределя. Той знаел що е добро и зло, и желаел доброто. Имал понятие за Бога, копнеел по Него, и бил способен да общува с Него когато Бог му се явявал. Волята му обаче, като качество на поразената от греха природа, станала по-податлива на изкушенията и по-малко свободна. Грехът „застанал при вратата” (Бит. 4:7) на сърцето, в очакване да го повлече след себе си. Отчаянието, което извиквали у човека житейските му перспективи изразил св. ап. Павел с възклицанието: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Рим. 7:24).

1 Владимир Лоски, „Мистическото богословие на Източната църква. Догматическо богословие”, Велико Търново, 1993 г., с. 173.
2 Св. Йоан Дамаскин, „Точно изложение на православната вяра“, София 1996 г., с. 291.
3 Владимир Лоски, пос. съч., с. 66.
4 Пак там, с. 68.
5 Пак там, с. 67.
6 Пак там, с. 71.
7 Пак там, с. 73-74.
8 Пак там, с. 179.
9 Св. Йоан Кронщадтски, „Християнската философия“, София, 2000 г., с. 7.
10 Св. Йоан Дамаскин, пос. съч., с. 99-100.
11 Пак там, с. 101.
12 Владимир Лоски, пос. съч., с. 74.
13 По думите на св. Григорий Богослов.
14 Владимир Лоски, пос. съч., с. 181.
15 Пак там, с. 182.
16 Пак там, с. 73.
17 Чл. 6 на „Изложение на православната вяра“, прието на Йерусалимския Събор през 1672 г.
18 Владимир Лоски, пос. съч., с. 74.
19 Д. Дюлгеров, Ил. Цоневски, „Православно догматическо богословие“, Учебник за духовните семинарии, София, 1997 г., с. 102.

Откъс от изследване “За грехопадението, изкуплението и спасението”