Да намерим Бога в себе си…

Известна мисъл на Ню Ейдж движението казва, че всеки има един „бог в себе си“. Това е приятен начин да се каже, че ние всички сме специални, докато в същото време превръщаме „бог“ в нещо банално. Но всъщност има истинско учение на християнството по отношение на Христос в нас и то е от съществено значение за православния начин на живот. Не трябва да разбираме връзката си с Бога като нещо извън нас. Единството ни с Бога, родено в нас при светото Кръщение е много по-дълбоко.

А който се съединява с Господа, един дух е с Него (1 Кор. 6:17)

Бог не ни „помага“ чрез окуражаване или просто като направи така, че нещата да се случват. По-скоро Той е в нас и работи в единство с нас и нашата воля. В този контекст тайната на аскезата (упражняването на молитва, пост, себеотрицание и т.н.) получава истинския си смисъл. Онези, които гледат на Православието отвън, често ни обвиняват, че се упражняваме в „добротворство“, вярвайки, че можем да спечелим Божието благоволение чрез вършенето на добри дела. Това е напълно невярно. Божието благоволение е дар и не може да бъде спечелено или заслужено.

Православният живот е подобен на живота на Самия Христос. „На това Иисус им рече: истина, истина ви казвам: Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът.“ (Йоан. 5:19) и „Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши; защото Аз отивам при Отца Си.“ (Йоан. 14:12)

„Делата“, които християнинът върши, са правилни, ако са в единение с Христос, така че да не са дела на отделния човек, а на нашия общ живот със и във Христос.
Когато постим, Христос е всъщност, Който пости в нас. Когато се молим, Христос е Който се моли в нас. Когато правим милостиня, Христос е Онзи, Който прави милостиня.

И трябва да разберем, че Христос в нас копнее да пости. Христос в нас копнее да се моли. Христос в нас копнее да покаже милостта Си. Редът в Църквата не е рецепта за добро поведение или карта на моралната перфектност. По-скоро Христовите заповеди (както се проявяват в живота на Църквата) са сами по себе си описание, икона на Самия Христос.

„Иисус му отговори и рече: ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим.“ (Йоан 14:23) Отец проф. Думитру Станилоае отбелязва: „В началото Христос е така да се каже, погребан в заповедите и в нас дотолкова, доколкото сме се посветили на тях чрез Неговата сила в нас. Чрез това съработничество придобиваме добродетелите като естествен отличителен белег, който отразява образа Божи и Христос се издига още по-ярко сред тях“.

Този начин на единение е в сърцевината на православната вяра и практика. За съжаление, голяма част от християнството сътвори несвойствен възглед на нашите взаимоотношения с Бога и пътя към спасение. Според този възглед Бог се разглежда като външен на нашия живот, нашите отношения с Него са аналогични на индивидуализираните договорни отношения на съвременната култура. Като такива християнските взаимоотношения с Бога са сведени до психология и морал.
Те са сведени до психология, тъй като вниманието е „прехвърлено отношение“ спрямо нас. Психологизираното изкупление се занимава с Божия гняв. То е сведено до морал дотолкова, че нашето поведение не е нищо повече от усилието да се придържаме към външен набор от правила и норми. Ние сме смятани за „добри“ или „лоши“ на основата на нашите външни прояви, но без да се има предвид природата на тези прояви. Св. Павел казва, че „всичко, що не е от вяра, е грях (Рим. 14:23). Само нашият живот, живян в единение с Христос, има естеството на истинското спасение, истинско човечество. Това е истинското значение на това да бъдеш „спасен по благодат“.

„… защото Бог е, Който ви прави и да искате, и да действувате според благата Му воля“ (Фил. 2:13) и „Вие сте от Бога, чеда, и сте ги победили; защото Тоя, Който е във вас, е по-голям от оногова, който е в света“ (1 Йоан. 4:4), и „на които Бог пожела да покаже, какво богатство на слава има за езичниците в тази тайна, именно, че Христос, упованието на славата, е във вас“ (Кол. 1:27).

Има и втора част на тази тайна (Христос в нас), която ни притиска с важността си. Това е страданието на Христос в нас. Отец Д. Станилоае пише: „Христос участва във всички наши страдания като ги прави по-поносими. Той ни помага в борбата против изкушенията и греха, Той е с нас при стремежа ни към добродетели, Той открива истинската ни природа, покрита от листата на греха.“ Свети Максим отбелязва: „До края на света Той винаги страда с нас, тайно, поради Неговата доброта според (и пропорционално на) страданието във всеки един от нас.“

Кръстът обобщава страданието и греха на човечеството, но се простира през живота и опита на всички хора. Той е основа на Христовите думи: „…доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (Мат. 25:40)

Ипостасното единство на Христовата личност се простира в живота на всеки човек. Има нещо като взаимопроникване или проникновение в нашата ежедневна връзка с Христос.

„И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове“ (1 Кор. 12:26). На това трябва да се даде възможно най-ясно тълкувание. Ако някой от нас страда, Христос страда. Няма човешко страдание, на което Христос да е чужд.

Всеки един момент ни води към общението (koinonia), което е основата на християнското съществуване. То е смисълът на Кръщението (погребването с Него). То е смисълът на Евхаристията („Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него.“) То е смисълът на всяко действие и слово.

То е животът в благодат. | blogs.ancientfaith.com

Превод: Камелия Константинова