Да не стреляш в сърцето

Много хора ме питат: „Какво мислиш за всичко това? Защо нищо не пишеш?“

Не искам и не мога да пиша.

Наскоро публикувах в социалните мрежи молитва към Бога да спаси живота на хората. Затворих коментарите към нея и не написах нищо повече. Виждам, че всяка, абсолютно всяка дума сега наранява някого. Там или тук. Всяка дума сега звучи като изстрел. Изстрел в сърцето.

Пишеш няколко думи, а в коментарите плисват ненавист, обвинения, взаимни проклятия за смърт, включително и на деца, и плач към Бога за наказание. Това пишат хора, които доскоро бяха ако не приятели в живота, то приятели в социалните мрежи.

Осъзнавам, че пишат не те, а тяхната болка, страхът и ужасът. Болката и ужасът на обикновените хора, които не могат да променят нищо. Никъде. Отказвам да умножавам тази болка.

На глобално ниво също не мога да променя нищо. Но мога да спра войната на моята страница, в моя дом, в моята душа. Мога да не стрелям в сърцата на хората.

„Обичам те…“

Мога също да се огледам и да се опитам да намеря поне нещо… Исках да напиша: „нещо по-добро“, но не. Тази дума сега не е подходяща и от нея също боли. Мога да се опитам да намеря поне малко искрици светлина в този мрак. В крайна сметка тъмнината не може да бъде непрогледна.

Олка се превърна в такава искрица светлина за мен. Тя е от Украйна, но от няколко години работи в Москва. Живее наблизо. Всичките ѝ близки са там.

Няколко дни след като всичко това започна, я срещнах случайно на улицата. За момент тя замръзна, след това просто се приближи и ме прегърна. Без думи… Така стояхме, прегърнати, украинка и рускиня…

Виктор… Той е от Западна Украйна, но живее в Москва от студентските си години, тук има семейство, деца, работа, живот, всичко. Най-добрият му приятел от детството е там. От 2014 г. не са разговаряли много – всеки телефонен разговор завършвал със скандал. Политиката ги изправила един срещу друг. Разказвал ми е, говорили сме за това.

– Олег, обичам те – обадил се той на приятеля си вчера.

– И аз те обичам, Витка…

И този възрастен, зрял мъж, заплакал като дете…

Светлина ли е това? Не знам… Но със сигурност не е мрак.

„Обичам те..” Колко важни и нужни са тези думи сега.

Вера е фризьорка… Тя също е украинка. В онези първи дни при нея дошла клиентка от Москва. Не дошла за прическа.

– Вера! Просто искам да кажа, че Ви обичам!

И за миг тъмнината се разсейва…

Искрица светлина за мен беше и една жена от Украйна, с която преди се шегувахме и се смеехме в социалните мрежи. Тя се възхищаваше на моята Маша, която е със синдром на Даун, аз пък се възхищавах на сина ѝ. Сега тя е там, а аз съм тук. И ни разделя бездна.

Но когато под моя публикация във фейсбук започнаха да ме обвиняват за всичко, което се случва, тя написа… Не помня дословно, но беше нещо такова: „Не е нужно да пишете така на човек, когото не познавате…”. Много я обичам.

„Пийни кафе с мен“

В светлина за мен се превърнаха хората.

Когато разхождам в парка кучето ни Муха, често срещам един много проклет чичо, който също има куче. Животните ни не се харесват, ние също. Когато се разминаваме, все се препираме кой кого трябва да пропусне, на кое куче и на кой стопанин трябва да му се сложи намордник.

Вчера пак се засякохме, изведнъж той спря, върза кучето си на повод и каза: „Минете, моля… Напролет всичко се съживява, нали?“

И животът стана кристално ясен. Двама души станаха по-близки. По-близки не срещу някого, а заради това – всички, навсякъде и всякога да са живи…

Изведнъж хора, които доскоро са се разминавали, без да се забелязват, започнаха да се поздравяват. Точно това се случи с моите съседи в 16-етажния ни блок.

– Здравейте, Лена…

Знаят ми името? Еха…

– Здравейте…

И говорим, говорим, говорим… Довчера – непознати и чужди един на друг, малки, уплашени човеци… Които искат всички да са живи. Навсякъде!..

„Лена, пийни кафе с мен“, ми каза една жена в храма. С нея винаги сме общували добре, но за първи път ми предлага да седнем и да пием кафе. И седяхме, без да говорим, и пихме кафе. Една до друга… Защото сега някой трябва да е наблизо. А душите ни се молеха: „Всеблаги Господи, Спасителю наш! Помогни!..“

Виждам хора, които са станали по-търпеливи, по-мили, по-внимателни един към друг. Защото изведнъж си дадохме сметка колко крехко е въображаемото ни благополучие, колко уязвим е животът. Един миг и всичко се промени. И никой не знае какво ще се случи утре. Но има днес. И днес можем да обичаме, можем да стоплим някого, можем да внесем светлина в нечий живот, дори само за миг. Можем поне да не го накърним.

Когато се оказа, че вече не е възможно да се плаща през телефона, видях на една бензиностанция жена, която беше заредила гориво, но не си носеше картата – двама мъже веднага предложиха да ѝ помогнат. Нещо мъничко наглед, но колко много топлина…

Видях на улицата един младеж да взема тежките чанти на непозната старица и да ги носи до дома ѝ. За да даде поне малко топлина…

Виждам как хората започнаха да се прегръщат, когато се срещат… Толкова много имаме нужда от това сега – да притиснем някого до сърцето си…

Виждам как непознати започнаха да се гледат в очите… Толкова е важно да се гледаме в очите. И да топлим с поглед…

Не руши и не наранявай

Светлина за мен станаха тези, които не ме разприятелиха във фейсбук, въпреки че аз съм тук, а те са там. Тези, които си тръгнаха мълчаливо, без обвинения и проклятия, също станаха светлина.

В светлина се превърнаха тези интернет познати от Украйна, които поставиха лайк в знак на съчувствие под публикацията ми за смъртта на съпруга на моя приятелка. Самите те заобиколени от смърт, намериха сили да съчувстват.

Светлина станаха руснаците, които в този труден момент, когато всички се страхуват от глада и войната, и тичат по банкомати и обменни бюра, събраха пари за моята приятелка, за да направи погребение. А една украинка попита дали може да преведе по банка…

В светлина се превърнаха руските хора, които поставиха емотикони със сърца и кръстове под призивите на хората от Украйна да се молят за тях. Сърца и кръстове, които дразнеха толкова много хора доскоро, но колко необходими са сега.

В светлина се превърнаха тези, които се опитват да общуват помежду си, без значение какво се случва…

Светлина станаха тези, които не се обсипаха взаимно с проклятия и не се блокираха един друг. Всичко ще приключи някой ден, но проклятията остават. Както един човек написа: „Можете да премахнете думите от социалните мрежи, но не можете да ги премахнете от съвестта си“.

Светлина станаха тези, които не пишат умишлени лъжи, тези, които не пишат: „Така ви се пада“ или „Само почакайте, и вас ще ви бомбардират“.

Светлина станаха онези, които от велики вирусолози и спортни коментатори не се превърнаха изведнъж във велики военачалници, забравяйки, че навсякъде живеят хора. Обикновени хора.

Затова се опитвам да пиша по-малко. Не ми е по силите да направя глобална промяна, но по силите ми е да спра поне войната около себе си и в себе си. Наистина имам нужда от това – да спра войната в себе си.

По силите ми е да не умножавам злото. По силите ми е да помогна на някого и да подкрепя някого. По силите ми е да замълча в отговор на словесните „изстрели“, давайки си сметка, че сега болката е тази, която крещи отвсякъде. Да почувствам тази болка.

Не мога да контролирам целия свят. Но мога поне да се опитам да не разрушавам света около мен. И да не наранявам тези, до които мога да стигна – в реалния и във виртуалния живот. Мога да прегърна, да утеша, да докосна… Не да мразя. Не да увеличавам паниката – своята и чуждата.

И мога да се моля. Това е, което наистина мога да направя. Да се моля… Не да проклинам и да стрелям в сърцата на обикновените хора.

Може би някой може повече… Така да бъде… Всички сме различни.

 

Превод: Ралица Кръстева

Източник: pravoslavie.ru