Духовният живот в четири точки

Във всичко бодърствувай, скърби претърпи, дело на благовестник извърши, службата си добре изпълни. (2 Тим. 4:5)

Това са думи на св. апостол Павел, напътствие към неговия ученик св. Тимотей. На пръв поглед, това изглежда като списък с добри съвети от апостол към един от неговите ученици, които той е определил за епископи, и то действително е така. Но по начина, по който Църквата е получила този текст, той не е само лично писмо от Павел до Тимотей, което можем да видим като исторически артефакт, който няма нищо общо с нас.

Когато Църквата получава Писанието, тя го получава именно защото то трябва да прави нещо с нас, защото дори ако посланията в тези толкова различни текстове са предназначени за хора, свързани със специфично време и място, тя смята, че те са приложими и за хората от всички времена и места. А това значи, че и за нас.

И така, нека да изслушаме отново този пасаж, сякаш Павел говори не само на Тимотей, но и на нас, защото той гласи: Във всичко бодърствувай, скърби претърпи, дело на благовестник извърши, службата си добре изпълни.

Първо, той казва: „Във всичко бодърствай“. Това е началото на духовния живот. А не е ли начало и на всяка друга задача? Какво имам предвид? Ако се учите как да правите нещо, първо трябва да проявите внимание. Не можете да се гмурнете в някоя нова задача или нов начин на живот, без предварително да се огледали какво представлява той.

Да бъдеш християнин означава да имаш за пример Христос, което обаче често значи да се отказваш от собствените си желания. Но ние не искаме да се отказваме от своите желания. Тук имат място и светските развлечения, и дяволските изкушения, с които се сблъскваме по пътя. Те представляват сериозни пречки. Ето защо, първо трябва да бъдем бдителни във всички неща.

Второ, Павел казва: „…скърби претърпи“. Това е следващият елемент на християнския живот. Тук можем да си помислим, че става дума за преодоляването на външни трудности. И това може да бъде така. Може да забележите, че вашата работа, семейство или приятели ви създават трудности да бъдете истински християнин. Те може да не желаят вие да бъдете истински християнин, затова се опитват да ви отклонят от живота в Христос. И ако в нашата страна се радваме на свобода на религията, то по света има места, където да бъдеш истински християнин, предполага сериозни страдания, скърби и дори смърт. Така че претърпяването на скърби може да означава външни скърби.

Но трудностите, с които се сблъскват мнозина от нас, много по-често са от вътрешно естество. Това са скърбите, породени от нашето несъвършенство, от нашите паднали желания. Ние предпочитаме през повечето време да избираме по-лекия път, затова, когато забележим, че християнският живот – със своята интензивна програма за покаяние и изповед, участие в Тайнствата, ежедневна молитва, отказване от това, което притежаваме, поставяне на себе си след другите хора, преподреждане на нашите приоритети в съгласие с Божието Царство – никак не е лесен, ние, реално погледнато, лесно се предаваме. Или можем да се опитаме да изпълняваме част от тях, и когато ни се струва, че те не работят веднага, ги отписваме като безполезни. Най-големите скърби, които претърпяваме, всъщност идват от самите нас.

Защо е така? Защо всичко това не може просто да работи, или защо Бог не е направил така, че християнството да бъде лесно?

За да разберем защо християнството означава претърпяване на трудности, произлизащи от самите нас, можем да разгледаме почти всяка житейска случка. Ще посоча за пример три преживявания от моя живот…

Когато се ожених, ако ме попитате дали съм вярвал в „щастливи цял живот”, бих отговорил с „не”, истината е, че аз вярвам в „щастието за цял живот”. „И те заживели щастливо завинаги”, което значи „те били идеални един за друг, никога не си ходели по нервите, никога нямали разногласия помежду си, никога не правели нищо друго, освен съвършено себеотдаване един на друг, никога нямали проблеми с децата, никога не откривали, че техните семейства имат проблеми, никога нямали различни възгледи за това къде да живеят, как да харчат парите си, къде да ходят по почивки и развлечения, и т. н.”. С други думи, въпреки че на интелектуално ниво се съгласявах, че „бракът изисква работа”, аз дълбоко в себе си чувствах, че бракът не предполага да бъде борба за мен, не предполага да бъде дългосрочен проект. Но познайте какво се случи?

Когато ни се родиха деца, ако ме попитате дали вярвах, че родителството изисква работа, аз бих казал „да”. Но истината е, че в действителност не вярвах в това. Дълбоко в себе си си представях, че жена ми и аз сме много добри хора с правилни възгледи и постъпки, които нашите деца просто ще възприемат и ще ни подражават. Децата няма да се налага да се борят, защото те просто ще виждат как е правилно да постъпват, и дори ако не го правят, сигурен съм, че ще мога да им го обясня по начин, разбираем за тях. Дълбоко в себе си чувствах, че родителството не предполага да бъде борба за мен, не предполага да бъде дългосрочен проект. Но познайте какво се случи?

В началото, когато станах свещеник – въпреки че, ако ме попитате дали пастирската работа предполага израстване и за мен, и за моето паство, бих казал „да” – истината е, че аз реално не вярвах в това. Представях си, че след като правех правилните неща, служех служби, водех часове, ангажирах се с допълнителна работа и действително обичах хората, то всичко ще бъде наред. Няма да има административни предизвикателства, нито проблеми в отношенията, които да не мога да реша, нито материални проблеми и т. н., че енорията ми ще бъде готова за всяка служба, всеки урок, всяко събитие. Сега, ако ме попитате дали всичко това е било нереалистично, аз, разбира се, бих се съгласил, но тогава точно така се чувствах. Чувствах (дори ако не мислех рационално), че да бъдеш добър пастир само по себе си е чудо с ефекти на чудо. И много от моите борби бяха, защото се учех да бъда добър пастир. Дълбоко в себе си чувствах, че енорийският живот като че ли не предполага да бъде дългосрочен проект. Но познайте какво се случи?

И така, вие виждате, че всички търпим скърби, опитвайки се да бъдем християни. Това не значи, че процесът е негоден или безполезен. Значи, че ние се учим. А ученето изисква борба. Борбата за нас тя е възможност да растем, и всъщност, единственият начин да растем. И когато хората около нас – съпруг/а, деца, родители, роднини, приятели, колеги, енориаши – се борят, това не значи, че нещо с тях не е наред. Напротив, значи, че те също се учат. Ние не можем да ги накараме да се учат, не можем да ги спасим от тази борба на ученето (дори и когато ни се струва, че те не се опитват да се учат). Но можем да се присъединим към тях, когато се борят.

Следващото напътствие, което Павел дава, е: „…дело на благовестник извърши“. От една страна, благовестието означава да проповядваш благата вест на онези, които никога не са я чули. Но само от една страна. Благовестието означава да носиш Благата вест там, където тя все още не е приета докрай. И каква е тази блага вест? Тя е, че Иисус е Спасителят, че Христос е възкръснал и в резултат на това ние можем да бъдем спасени.

Тя включва специфични исторически събития, които признаваме, които откриваме в Евангелията. Включва разсъждение върху тези събития, върху това, което те разкриват за Иисус, и което сме призвани да правим в резултат на това. Всички ние можем да разкажем историята за Иисус, Кой е Той, как е живял, как е умрял и възкръснал, и какво правим, за да станем заедно част от Неговата история. Всички ние можем да направим това.

Накрая Павел казва: „…службата си добре изпълни“. Гръцката дума за служба е дякония. В изначалното си значение diakonos означава служител, но и прислужник, нещо като сервитьор, някой, който обслужва и се грижи за другите. Нека направим една аналогия – добрият сервитьор вижда от какво имат нужда хората на масата му, той знае, че е служител и не поставя себе си в центъра на вниманието, обръща внимание на тези, на които сервира, и прави това, което е необходимо дори още преди да са го поискали.

Всеки от нас, в нашето свещенство, е част от Тялото Христово, участвайки в Христовото свещенство, той има служба, или, може би, повече служби, които трябва да изпълни. Съществува форма на служение за всеки от нас. Твоята дякония може да бъде да служиш в олтара или да пееш в хора. Може да бъде да даваш парите си или труда си на тези, които се нуждаят от тях. Може да е да си учител, или да помагаш на учителя. Може да е да посещаваш болните или да утешаваш страдащите. Списъкът може да продължи, и може би твоята дякония включва повече от един вид служение. Но всички ние сме призвани да изпълним тази служба, тази дякония в Тялото Христово в Цървата. Ние сме Негови ръце и нозе в този свят и, изпълнявайки своето служение, служим на Него.

Така в един стих св. апостол Павел обобщава за нас в четири точки какво означава да бъдеш християнин. Първо, трябва да бъдем внимателни във всички неща – трябва да обръщаме внимание на това Кой е Иисус, какво е направил, и какво значение има това за нещата, които трябва да правим, също така трябва да бъдем нащрек за вътрешните препятствия и външните заплахи. Второ, ние ще претърпим скърби – това може да включва външни трудности, но в по-голямата си част може да бъде вътрешна борба на учене и израстване, борба, която е нормална, очаквана и необходима. Трето, ние изпълняваме службата на благовестници – знаем Благата вест, казваме на другите тази Блага вест и разсъждаваме върху приложението й в нашия живот. И накрая, изпълняваме своето служение – ние сме като сервитьори, изпълняваши нашата дякония в смисъла на отдадено, внимателно служение, каквото и да е то, вземайки участие в свещенството на Иисус Христос.
Във всичко бодърствувай, скърби претърпи, дело на благовестник извърши, службата си добре изпълни.

На нашия Господ Иисус Христос, заедно с Неговия Отец и Светия Дух, да бъде цялата слава, чест и поклонение, сега и винаги, и във вечни векове. Амин.| blogs.ancientfaith.com

Превод: Татяна Филева