За да не охладнява душата

Всички ние добре знаем думите на апостол Павел отнесени към неговите съвременници – членове на Църквата: „Духа не угасяйте” (1 Сол. 5:19). Всъщност всеки човек, когато открие вярата, преживява напълно уникален период на „горене на духа”, плам – време, когато човек усеща живота пълноценно, когато със смайване и радост научава какво е да си Христов ученик. Но минава време и човек става привичен посетител на храма и започва да се оплаква от апатия и загуба на духовната ревност. Като цяло това е познато явление, но нека се запитаме – какъв е вътрешният му механизъм. И как трябва да постъпваме, как трябва да мислим, за да сгреем отново душата си…

Някак вече взе да се смята за обичайно да приемаме загубата на „неофитската” ревност като даденост. Преживяваме за кратко нещо ново, откриваме го, а по-нататък ни се налага просто да живеем по християнски, защото усещаме, че това ни е необходимо и като се подчиняваме се на чувството си за дълг. Според мен това е абсолютно погрешно, защото каквото и да правим, колкото и време да минава, година след година, ние трябва да откриваме в нашето поприще все по-големи глъбини, да съзерцаваме нови тайни.

Но защо се случва този процес на угасване? Преди всичко заради нашето нерадение, включително и заради това, че ние чисто и просто не си правим труда да разберем как и защо възниква това горене и защо го губим.

Онова горене и онази радост, които преживяваме първоначално, не са резултат на наши усилия или ревност, или на наш подвиг – те са изцяло дело на благодатта

Господ ни показва какъв може да бъде животът с Него. Всъщност в началото от човека, който идва при Бога, не се изисква нищо, както не се изисква нищо и от новородено бебе. Но с времето Господ започва да изисква от човека малко повече, и още повече, и още … И това става, не защото Господ не иска да ни даде нещо даром, а защото само това, заради което сме положили усилия, наистина става наше. Когато благодатта ни се дава просто така, ние лесно я губим, но ако се потрудим за придобиване на благодатта, ние започваме да се учим да я опазваме, да я усвояваме. Обаче съществува един ключов момент, който се състои в това, че животът, изобщо всичко, което ни заобикаля, не допринася за това духът ни да гори. Ние се потапяме в житейските грижи, които са подобни на море, които не можем да избегнем, но никога не успяваме преплуваме, тоест да свършим всичко и вследствие на това обикновено ставаме по-студени, по-груби. Това е съвсем естествено. Така например, човек има определена телесна температура и ако бъде потопен за дълго време в студена вода, той ще премръзне и накрая ще загине. Същото става и с нашите души. Когато сме сред вярващи хора, ни е топло и спокойно. Но стига само да се сблъскаме с обичайната среда на този свят, в който живеем – свят, който не помни Бога, свят – понякога груб, изпълнен с коравосърдечие, и усещанията ни стават противоположни, духът на света започва постепенно да ни влияе отвън.

Какво е необходимо да се прави , за да не изстива душата? Мисля, че си струва да се върнем към аналогията с човека, потопен в ледена вода. Какво се прави, за да се свести пострадалият, който е бил изложен на преохлаждане? Първо го въвеждат в помещение, в което трябва да е топло, дори горещо. Дават му да пие нещо горещо, поставят го по-близо до източника на топлина. Често му предлагат да се съблече и разтриват цялото му тяло със спирт или просто с ръце. По подобен начин човек трябва да постъпва със своята душа. Всеки трябва да го прави сам – никой няма да го направи вместо нас. Само Господ може да възвърне горенето на душите ни, но, ще повторя, идва момент, когато трябва сами да си помогнем; иначе може да не израстнем и да останем за цял живот глупави, непригодни за нищо мамини синчета. Затова човек трябва сам да търси светлина за душата си, да я сгрява, да я държи близо до „огъня”.

Какво се има предвид? По принцип това са неща обикновени за християните. Преди всичко, в никакъв случай не бива да допускаме тази мисъл: щом съм в такова премръзнало състояние, щом съм толкова охладнял, то независимо дали ще правя нещо или не, не ще се промени абсолютно нищо; затова просто ще изпълнявам външните правила на християнския живот и дано някак да преживея. Това е все едно, след като човек е пострадал от измръзване и рискува да загине, въпреки това да остава в същото състояние, в същите външни условия, които са довели до това.

Кое ще е онова горещо затоплено място, където душата се сгрява? Разбира се, това е храмът, енорията, където човек се моли и е сред съмишленици. Оттук следва закономерният извод: трябва да се стараем да посещаваме храма колкото се може по-често. Единици са хората, при които служебните и домашните задължения позволяват да ходят на Литургия всеки ден. Но за повечето от нас, включително и за тези, които ходят на работа, е напълно възможно да отидат за утринна или за вечерна служба за 10 – 15 минути или за половин час няколко пъти през седмицата. И няма нищо страшно в това да не успееш да отидеш на богослужение още в началото или да си тръгнеш преди края, ако единствената алтернатива за това е изобщо да не отидеш на Църква. Най-важното е да не забравяме, за какво отиваме в храма – за да се постараем да вземем със себе си онзи пламък, който съживява нашите сърца всеки път, когато сме на Църква. Ние знаем, че в живота ни непременно трябва да присъстват две константи: утринните и вечерните молитви. Стига дори само веднъж да пропуснем да се помолим и после следва и втори, и трети път; и човек започва да усеща душевно безчувствие; а по-късно в един момент забравя, защо изобщо се молим. Такова нещо хората постоянно споделят по време на изповед. Това състояние също е много тясно свързано с угасването на духа. Когато се молим сутрин и вечер, т.е. пребиваваме в състояние на богообщение, дори то да е много несъвършено, тогава душата ни е жива. Това допринася по-често да си спомняме за Бога. Оттук вече може да се стремим и към по-висшето състояние, при което помним Бога непрекъснато.

Защо се оказва, че ни е трудно да помним Бога непрекъснато? Защото сме подвластни на суета, защото постоянно нещо ни разсейва от помненето на Бога. Но за това има и друга причина, която е много по-сериозна и всъщност дори е страшна. Понякога човек възнамерява да извърши нещо, спомня си за Бога – и разбира, че стига само малко да помисли за Бога и той вече няма да може да направи това, което е възнамерявал. Но в този момент човек бива завладян от такава страст, че прогонва паметта за Бога вън от съзнанието си, за да не му пречи нищо да прави това, което му се иска на мига. При това обикновено тук не става дума за някакъв смъртен грях: случва се човек да изхвърля паметта за Бога от сърцето си, просто за да се отдаде на суетни размисли за нещо, което едва ли заслужава и една минута размишление. А когато човек, следвайки малодушието си, се подчинява на желанието да не мисли за Бога, душата му става изцяло ледено студена.

Би било самонадеяно да предположим, че ако започнем борба с това, веднага ще успеем да постигнем състояние, при което да усещаме Божието присъствие, така както са го усещали светите отци. Но напълно по силите на всеки от нас е да помни, че Бог съществува, че Той вижда всичко и знае всичко за нас, че Бог е готов винаги да ни помогне. Постоянно трябва да подхранваме в себе си тази памет. Различни начини са подходящи за това при различните хора. За едни това е Иисусовата молитва, за други – припомнянето на кратки стихове от псалмите, за трети – други молитви, дори и съставени от свои собствени думи. Много е важно, обаче, когато придобием навика да повтаряме тези молитви, да не ги повтаряме машинално. За да се предпазим от това, е важно за момент да прекъсваме молитвата и просто да размисляме: да си спомняме, че Господ е с нас, че Той познава помислите, стремежите и желанията на нашите сърца.

Сериозна роля в живота ни играе не само срещата със съмишленици в храма, но и разговорите с хора, които водят духовен живот, които могат да ни укрепят, предпазят и утешат. Слава Богу, ако има такива хора в живота ни… Но се случва и да ни липсва такова общуване. Обаче всеки от нас може да потърси помощ от светците – хора, които вече са извървяли земното поприще и сега се молят за нас. И без съмнение, сред начините, чрез които човек може да сгрее душата си, сякаш я разтрива със спирт, важно място заема четенето не само на Свещеното Писание, но и на писанията на светиите, а също и четенето на житийна литература. При това е много полезно да препрочитаме онези светоотечески текстове, които точно за нашите души имат съживяващо действие и събуждат в нас ревност да живеем християнски живот.

Разбира се, редно е колкото може по-често да пристъпваме към изповед и причастяване със Светите Христови Тайни и така да бъдем колокото се може по-близо до Източника на духовната светлина. Но и тук също е много важна подготовката: добре е, когато човек се готви за свето Причастие, не само да пости и да чете правилото в молитвеника, но и да осъзнава, колко велико е Тайнството, към което пристъпва. Защото понякога се случва парадоксалната ситуация, при която в навечерието на светото Причастие човек може цял ден да се моли, но нито веднъж да не се замисли какво се случва в момента на причастяването. И после става така, че вследствие на това човек се причастява, но душата му не е готова за това и по тази причина той много бързо губи онази радост, която е получил, когато се е причастил със Светите Христови Тайни. Ако с нас се случва нещо такова, задължително трябва да се сепнем, дори бих казал – да се изплашим и да започнем да разтриваме и съгряваме по всякакъв начин своята замръзнала, загиваща душа.

И още веднъж да се върна към това, с което започнах: с каквото и да се захваща човек, много е важно да има творчески подход. Това предполага, че той няма просто да прави нещо с ръцете, с краката си, с главата си, а ще анализира, ще се запознава с нечий опит, ще размисля над него, ще търси начини как да го приложи в своя живот. Същите правила важат и в християнския живот: ние трябва да отделяме сили и за изследване, за изучаване, за анализиране, самоизпитване, самоназидаване. Тази вътрешна дейност ще помогне да не изстива душата. Или най-малкото да не остава в състояние на окаменение за дълго, а бързо да излиза от него. И да продължава напред… | www.pravoslavie.ru

Превод: Евгения Николчева