За действието на лукавите духове

Представяме ви откъс от книгата на игумен Нектарий (Морозов) „Какво ни пречи да сме с Бог“. Изданието включва беседи, които свещеникът – настоятел на храм в град Саратов, е провеждал с енориашите в продължение на няколко години.

Попрището на нашия земен живот е поприще на духовна война. Когато говорим за война, която сме призвани да водим, е полезно да си спомним кой е нашият враг в нея и на кого сме принудени постоянно да противостоим. Безусловно, принудени сме да противостоим първо на своите собствени страсти, на своя старозаветен човек, на света с неговите изкушения и съблазни, но главният наш противник си остава онзи, когото наричаме враг на нашето спасение. И затова е важно да знаем с какви оръжия си служи този враг, тоест дяволът, за да ни побеждава.

Безусловно той борави с различни оръжия, но едно е най-важно и носи глобален характер. Ето за това ще говорим сега.

Именно лъжата е главното оръжие, с което врагът много често ни побеждава

Когато в Евангелието Господ говори за сатаната, Той го нарича лъжец и баща на лъжата. Що за лъжа е това и защо е толкова страшна? За да си отговорим на този въпрос, нека си припомним как са започнали бедствията за човешкия род. Грехопадението на нашия праотец има за начало именно дяволското лукавство: Адам и Ева не са паднали просто така, а тогава, когато в Едем се появява змията и започва да изкушава Ева да изяде плода от дървото на познанието. Веднага можем да отбележим няколко лъжливи момента, които са посеяли съмнения в нейното неизкушено сърце. Първо, змията казва, че хората няма да умрат, ако вкусят плода, за разлика от Господ, който им е заповядал друго. Второ, тя казва на Ева, че първите хора, които вкусят от забранения плод не само няма да умрат, но ще станат като боговете. Тези лъжливи доводи са причина за прелъстяването на Ева. Прелъстила се е Ева, прелъстил се е Адам и това се е отразило толкова бедствено и страшно върху цялата история на човешкия род. Във „Видението на Григорий, ученика на преподобния Василий Нови, за Страшния съд“ четем следния епизод: Господ на Страшния съд обвинява дявола, че е измамил първия човек и е станал причина за грехопадението, а следователно и за всички други злини, нещастия и трагедии, които са се случили след това.

Трябва да знаем, че това нещо носи не само някакъв исторически характер, но се повтаря, реализира в живота на всеки от нас буквално всеки ден, защото в основата на всяко изкушение, с което врагът се опитва да ни отклони от пътя на истината. Изкушава ли ни с гняв, изкушава ли ни с блудна страст, изкушава ли ни с желанието да се напием – механизмът винаги е един и същ. Отначало врагът влага в сърцето ни желанието към забраненото и това желание винаги е причинено от това, че той представя на въображението ни фантазии за сладостта на забраненото, за това колко е прекрасно, как е способно да дарява наслада и щастие. На практика това не е така и ние дълбоко в душата си се досещаме, но цялата сила на врага е насочена именно да ни убеди, че това е най-важно, най-приятно, най-жадувано. Ние захапваме тази въдица, приемаме предложението на врага и винаги следва едно и също: за кратко действително изпитваме удоволствие от това, с което врагът ни е изкусил, а след това неминуемо идва скръбта, разочарованието и усещането за огромна вътрешна пустота. И естествено – болка защото отново сме се оказали предатели по отношение към Бога.

Но има и други видове вражеска лъжа и навярно, още един разпространен тип следва да назовем стремежа на дявола да се „скрие“, тоест да направи така, че все едно не съществува. Винаги е по-лесно да твориш зло, когато не те виждат и мислят, че не съществуваш. Който в детството си е чел книги за индианци помни, че в индианските племена е имало провокатори: те вземали стрела от едно племе, пускали я в гърба на индианец от друго племе, той загивал и започвала война, която никое от племената не е искало. Врагът действа по подобен начин. Той отначало влага в сърцето на нашия ближен да каже нещо недобро по отношение на нас, а след това пък в нашето сърце влага съвършено превратно разбиране на изречените думи. И вече на празно място възниква кавга, а на мястото на мира се възцарява враждата.

Архимандрит Йоан (Крестянкин) в своята проповед „За смъртоносното битие на дявола“ говори, че около нас звучи цяла симфония от злини и би било чудно, ако тази симфония няма диригент. Той съществува, при това много изкусен и талантлив, но губейки бдителността си, често мислим, че не съществува и затова оставаме съвършено беззащитни. Ако знаем, че някой може да ни бутне от ръба на пропастта или от покрива, ние никога не бихме стояли на този ръб. Ако смятаме, че дяволът не съществува и не ни следи постоянно, то рано или късно заради своята небрежност ще се окажем точно там и чувствайки тласък в гърба, ще загинем, падайки в бездната. Затова в духовния живот е толкова важно да се вземат необходимите мерки за сигурност.

Навярно е нужно никога да не забравяме, че дяволът е много дълбок и тънък психолог, притежаващ огромен опит. Той е не само психолог, познаващ човечеството като цяло, но той познава всеки от нас, защото следи всеки от нас от деня на нашето рождение. Той е много по-внимателен към нас от самите нас и затова освен технологиите за измама въобще, той прилага индивидуални конкретни методи към всеки от нас. И се надявам, че ще имаме повод да се замислим: как дяволът мами именно мен самия? Ще разгледаме само няколко от най-разпространените видове лъжи, от които всички ние многократно страдаме през целия си живот.

Много проста и като че ли битова, но много опасна лъжа е внушаваният от врага помисъл: „Не бързай и утре е ден“. Случва се, че сме наясно, че трябва да се покаем и да се поправим и нямаме време за губене. Благодатта Божия е докоснала нашето сърце и вече е налице чувството за покаяние, жаждата за изцеление… Врагът вижда, че не успява да направи нищо: ние с Божията помощ сме се промъкнали през онова състояние на нечувствителност, в което ни е държал и започваме стремително да вървим напред. Тогава той действа много предпазливо, много ласкаво и в нашето сърце започва да звучи неговият глас, който ние измамно приемаме за гласа на нашето уморено естество или на измъчената ни с различни преживявания нервна система. Този глас шепти: „Браво, че си решил да се поправиш, това трябва да се случи. Но защо тъкмо днес? Виж, вече е обяд, уморен си и няма да можеш да свършиш всичко както трябва, по-добре го остави за утре“. А на следващия ден още от ранна утрин се случват разни неща, които ни объркват, а вечерта звучат почти същите изречения. Ако не се вземем в ръце и не се осъзнаем кой ни шепти всичко това, то безусловно ще отлагаме и отлагаме, и отново ще сме в онова състояние на сърдечна ожесточеност, от която преди време Божията благодат ни е пробудила. Както пише свети Теофан Затворник в своята книга „Път към спасението“, може да настъпи такъв момент, когато нашето сърце ще стане съвършено глухо към призивите на благодатта. А също той говори строго и определено, изхождайки от своя опит: ако казваш: „не днес, а утре“, то кажи простичко – „никога“, защото точно така и ще стане.

За още една страшна и регулярно повтаряща се лъжа пише преподобният Йоан Лествичник. Когато врагът ни изкушава и се натъква на препятствието на страха Божий в нашето сърце, той използва един прост, но много успешен начин да заобиколи това препятствие. Ние се страхуваме да грешим и той тихо ни нашепва с удивителна топлина и умиление: „Ти знаеш колко милостив е Господ. Той също знае колко немощно и несъвършено е Неговото създание. Безусловно знае и че ти можеш да паднеш и Той няма да те осъди. Виж колко много грешници има в човешката история, които са съгрешавали като теб, кръв са проливали и нищо, покаяли са се и Господ им е простил“. Тази апология на греха заедно с лъжепревъзнасянето на милосърдието Божие може да трае пет минути, час, ден, а понякога и дни наред. И ако в края на краищата отстъпим и си кажем: „Действително, Господ е милостив и знае колко ми е тежко да се боря с изкушението, така че ще бъде милосърден към мен“ – то безвъзвратно пропадаме в бездната.

Веднага щафетата поема втората лъжа: врагът започва по същия начин – той е абсолютно безсъвестен в този смисъл, както разбира се и във всички останали, да ни шепти в ухото противоположното на това, което вече му е казал: „Господ е правосъден, Господ е строг, Господ е праведният Съдия и вече за тебе няма прошка. Ти знаеш какво те очаква за тези ти дела“. Веднага се появява огромно количество примери – из житията на светиите, от Свещеното Писание, които потвърждават, че Господ е праведен Съдия. И действително, на извършилите такива дела не се полага Царството Божие. И ако първата лъжа има за цел да ни вкара във водовъртежа на греха, то втората ни вкарва в бездната на отчаянието.

Още една достатъчно разпространена измама е тази, когато Господ ни изпраща изпитания, врагът ни атакува с предателската мисъл: „Господ те е забравил, не вижда, не чува и даже не знае, какво се случва с теб“. Намирайки се в такова състояние, ние започваме да изнемогваме. Можем да направим една аналогия: когато сме на операционната маса, правят ни операция и въпреки упойката чувстваме болка, тогава много ни помага мисълта, че сме в ръцете на опитен хирург, на когото се доверяваме изцяло и дори да ни боли сега, то значи трябва да ни боли и няма нищо страшно. Ако по време на операцията възникне мисъл, че лекарят е неопитен, некомпетентен и е възможно сега да сгреши, изпадаме в паника и със сигурност ще му попречим колкото и опитен да е той да си върши работата. Същата паника врагът се опитва да провокира у нас, когато ни налага да мислим, че Господ не ни помни. Ние започваме да се суетим, да се мятаме от една страна на друга и в резултат на първо място се лишаваме от венеца да претърпяваме тежките изпитания, а на второ – просто започваме да грешим, което води до още по-заплетена ситуация, от която е още по-трудно да излезем.

Друга лъжа е когато в минути на тежки изпитания врагът започва да ни внушава, че те няма да имат край. „Ти боледуваш, – ни говори той, – ти ще боледуваш цял живот“. И действително, боледуваме седмица, две, три, а врагът продължава: „Ето, видя ли. Тази болест никога няма да те остави на мира“. Изпадаме в униние, защото едно е да потърпим седмица или месец, а съвсем друго е да приемем мисълта, че трябва да търпим това до края на дните си. Тук е много полезно да се опитаме да се откъснем от настоящето и да се поставим над изкушението. А като се повдигнем, какво ще видим? Пред нашия поглед ще се появят множество подобни ситуации, които вече сме преживяли и те са имали добър край. И болести са ни налягали, но сме се излекували, и някой се е отнесъл лошо с нас, а след това сме оправили отношенията си, друг не ни е разбирал, но вече ни разбира. Всяко нещо има своя край – и лошото, и доброто, и не трябва да се лишаваме от този натрупан опит и с негова помощ да се противопоставяме на бесовските лъжи.

Още едно лукавство на врага на човешкия род се състои в това, че той ни заставя да ставаме мнителни и подозрителни, да предпочитаме да вярваме само на себе си, а не на обективните факти. Преподобният авва Доротей говори, че понякога преживяваме следното изкушение: присъединявайки се към група хора, виждаме как те изведнъж млъкват, щом ни видят. И ни се струва, че те току0-що са говорили нещо лошо именно за нас. Ако започнем да вярваме на подобни бесовски „откровения“, непременно ще попаднем в беда. В Патерика четем следния пример: един брат се поддал на изкушението в подозрителност и започнал да вярва на всичко, което му нашепвал врагът. Той успял да убеди брата, че в техния манастир един брат живее нерадиво, друг греши, третият… С две думи, заобиколен е от негодяи. Един ден този монах бил на полето и видял снопи. Но му се привидяло, че това не са снопи, а друг брат блудства с жена. Той дълго се борил със себе си, но се приближил, ритнал с крак и извикал: „Как не ви е срам, престанете!“. И изведнъж измамата изчезнала, той видял, че това все пак са снопи и проумял, че врагът го е обсебил напълно и се покаял за това, че се е доверявал единствено на своите помисли. Може би не така ярки, но подобни примери можем да намерим и в собствения си живот. Отстрани сигурно изглеждаме смешни, жалки, а понякога и страшни. Затова в никакъв случай не трябва да приемаме за чиста монета това, което ни се струва очевидно. Винаги трябва да проверяваме мислите си.

Още една подобна уловка… през целия си живот постоянно попадаме в ситуации, когато не е съвсем ясно кой е прав – ние или тези, пред които отстояваме правотата си. Трудно ни е да разграничим представата си за това как трябва да бъде и страстите, които бушуват в сърцето ни. Търсим справедливост, а дали именно справедливост търсим, или така се проявява нашето самолюбие? Трудно е да решим веднага. Врагът обаче много лесно улавя душата ни и започва:“«Разбира се, че ти си единствено прав“. Оказва се, че сме „съвършено прави“ в една ситуация, в друга, в трета – съответно, винаги и навсякъде сме прави, а всички наоколо не са. Разумният човек ще получи основание да се замисли сериозно: а възможно ли е това? Това не е ли пътят до състоянието на прелест. Затова, когато ни се струва, че сме прави, трябва много сериозно и много внимателно да проверим дали това е точно така.

Следващо изкушение, свързано с предшното, което споменахме – изкушението в собствената святост и праведност. Струва ни се, че това не е по нашите възможности, но не, случва се. Когато сме много ревностни, много целеустремени в своя християнски живот, врагът винаги търси пролука, напипва слабостите на всеки един от нас. И се оказва, че слабостите ни са гордост и тшеславие. Буквално мисъл след мисъл, доверявайки се на врага, ние съвършено губим здравата представа за нас самите и за своя вътрешен живот. Знаем немалко примери, когато подвижниците, хора с истински свят и праведен живот, започвайки да приемат един след друг тънките помисли, всявани от врага, са достигали до състояние на прелест: слагали са край на живота си, връщали са се в света, а някои просто са изпадали състояние на такова умопомрачение, че събратята им с голям труд са успявали да ги измъкнат, а в някои случаи дори не са могли да помогнат.

В противоположност на това изкушение е друго – измамната мисъл, че няма да се спасим, защото вече сме погинали. Започваме да вярваме, че вече сме заклеймени с печат: „осъден навеки“. Врагът събира всичко лошо, което сме направили, показва ни го и шепти: „Виж, всичко това е твое дело. И не само си го направил, но и продължаваш да го правиш, нима можеш да се спасиш? Да, другите могат да се спасят и грешниците се спасяват. Защо? Защото те са били велики грешници, но и покаянието им е било такова. А ти живееш никому непонятно как, така че няма на какво да се надяваш“. Но това винаги е лъжа: докато сме живи има надежда за спасение. Един свят старец отговарял така на лукавия, когато го изкушавал с подобни мисли: „Добре, нека съм погинал и ще горя в ада. Но ти, дяволе, ти ще бъдеш още по-ниско и огънят, на който ще се печеш, ще бъде по-силен. Затова остави ме, нека аз се погрижа за себе си“. Така отразявайки всички вредни помисли, той не изпадал в отчаяние.

Има и друго измерение на тази лъжа. Ние започваме някакво действие, дали четене, дали молитва, дали работа над себе си, дори някаква работа, несвързана с нашето спасение. Веднага се появява дяволът и ни шепти: „Ти даже и не започвай и без това нищо няма да направиш“. Сигурен съм, че на всеки от нас се е случвало. Стараейки се да преборим тези помисли, можем да си спомним за светоотеческата притча за необработената нива. Бащата изпратил сина да обработи нивата. Когато синът я видял, разбрал, че сам не би се справил. Тогава легнал и заспал в нивата, защото в състояние на униние друго не би могъл да направи. Това се случвало ден след ден – тръгвал уж да работи, лягал в нивата и заспивал. Дошъл бащата, видял спящия си син и казал: „Сине, ако всеки ден обработваше мястото, на което спиш, досега да си обработил поне половината нива“.

Така и ние можем да отразим дяволския помисъл, че за нас няма спасение. Да, няма да станем светии, но и няма да погинем защото когато се трудим, когато влагаме усърдие и сили, все нещо ще ни се получи, особено ако става дума за духовни дела. Понякога приличаме на малко дете, което със слабичките си ръчички се старае да майстори нещо с части от конструктор, но повече чупи, отколкото изгражда. Но родителите го наблюдават и си мислят: браво, юнак, все още е малък и глупав, но се опитва да прави нещо, трябва да му се помогне. Точно така Господ възприема и нашите усилия. Ако вижда, че сме искрени, че се трудим с всички сили, без да се оправдаваме със своята немощ, то Той обезателно ще довърши това, което сами не можем да довършим, ще ни укрепи със Своята Божествена благодат.

И отново можем да открием уловка. Започваме да правим нещо, Господ ни помага и врагът, несъумял да ни внуши помисъл за напразния ни труд, веднага променя изречението: „Да, добре ти се получава и с още малко труд ще бъдеш най-добър от всички“. Ние захапваме въдичката, захапваме дяволското ласкателство, възнасяме се до небесата и… падението е сигурно!

С две думи, методите на врага са много и най-различни. затова трябва да сме много бдителни, винаги да проверяваме себе си какво мислим, какво ни се струва, това именно нашите мисли ли са или идват от другиго. Най-важното е да не следваме известната логика: „Ах, да ме излъжеш е лесно, аз се самозалъгвам с удоволствие!“. А за съжаление ние почти винаги разбираме, че врагът ни мами, но сме доволни: правейки това, което ни се иска, въпреки съвестта си, а после се крием зад „оправданието“: но, моля ви, врагът ни обърка.

Въпроси след беседата

Чела съм в книгите на светите отци, че врагът не може да чете мислите ни и някак си се досеща за намеренията ни по външни прояви. Но защо когато външно няма никакви прояви, започват изкушенията? Например, отиваш да се помолиш и външно все още няма прояви, а започват помислите.

Вие така си мислите, че няма външни прояви. А врагът е толкова наблюдателен, че за него те са очевидни. На практика, даже когато двама близки живеят заедно дълго време, те толкова добре са се изучили, че по настроението, по изражението на лицето могат да се досетят, че първият иска да се моли, вторият да вари борш или е решил да излиза. Не е трудно да се отгатне това. А пък врагът още по-лесно се сеща, защото той е много по-внимателен от нас към самите нас, отколкото сме ние към себе си. Да чете мислите ни, това му е абсолютно ненужно. Освен това, той често не само познава нашите бъдещи действия, но и „измъква“ от нас съкровеното, което крием в сърцето си, с помощта на провокацията. той си играе с нас като котка с мишка: провокирал ни е с нещо и чака реакция. Нашата реакция му помага да разбере много за нас. Ето защо е важно да сме сдържани и да владеем чувствата си.

Случва се, че преди изповед ти се струва, че не си извършил нищо нито лошо, нито добро. И някой ти нашепва: „Нямаш нито добри, нито лоши дела. Отложи изповедта за другата неделя“. Започваш да мислиш, че ако си съгрешил, е по-лесно да се изповядаш. И тук ли ни шепти сатаната?

Има едно мъдро решение на въпроса: щом съгрешиш да отидеш на изповед. Разбира се, че това е твърде изкривен възглед. Смятам, че можем да се изповядваме в едно – в неведение на греховете, защото ние постоянно грешим. А ако разбирате, че някой нещо ви нашепва, а вие го слушате, то в изповедта трябва да се покаете за това.

А как да се отнасяме към добрите си дела? Аз се срамувам да отида да се причастя, ако знам, че не съм свършила много неща, които е трябвало.

Не разбирам защо смятате, че Причастието е награда? То е нещото, без което е невъзможно да се живее, милост и дар Божий. Затова такива мисли трябва да бъдат изгонени веднага. I www.pravoslavie.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска