За любовта към ближните и към враговете

Днес, когато Църквата почита паметта на светите мъченици София и дъщерите й Вяра, Надежда и Любов, Православие.БГ навършва 12 години! Силно се надяваме, че, благодарение на вашата читателска подкрепа и доверие, още дълго време ще продължаваме да говорим и взаимно да споделяме опита във „вярата, която действа чрез любов“ (Гал. 5:6).

Мъченическата жертва на светите Вяра, Надежда и Любов, и тяхната майка София свидетелства именно за едно изключително упование в Христовата любов.

В празничния ден ви предлагаме размисли за неизследимите дълбини на Божията любов към човека, почерпени от живота на друг емблематичен православен светец – Силуан Атонски:

Старецът говореше и пише, че любовта Христова не може да понесе някой да погине, и че в грижата си за спасението на всички тя върви към своята цел по пътя на жертвата.

„Господ Иисус Христос, Синът Божи го кара. Той дава на монаха любовта на Светия Дух и от тази любов сърцето на монаха винаги скърби за хората, защото не всички се спасяват. Сам Господ дотолкова е скърбял за хората, че е предал Себе Си на кръстна смърт. И Божията майка е носела в сърцето си същата скръб за хората. И тя, подобно на своя възлюбен Син, е желаела всички, до един, да се спасят”. (из Писанията на стареца)

Истински по християнски може да спаси само любовта, т.е. привличайки; тук няма място за никакво насилие. В стремежа си да спаси всички любовта се стреми да стигне до всички, и затова тя ще обгърне не само света на онези, които днес живеят по земята, но и вече умрелите, и самия ад, и онези, които още има да се родят, т.е. целия Адам. И ако любовта ликува и се радва, когато вижда спасението на братята, тя плаче и се моли, когато вижда обратното, т.е. тяхната гибел. Попитахме стареца: как е възможно някой да обича всички хора? И къде да намерим такава любов, че да станем едно с всички?

Старецът отговори:

– За да станем едно с всички, както казва Господ: „Да бъдат всички едно” (Иоан 17:21), не трябва нищо да измисляме, всички имаме едно естество и затова за нас би било естествено да обичаме всички; а силата да обичаме я дава Светият Дух.

Силата на любовта е велика и победоносна, но не е докрай. В човешкото битие има определена област, където дори на любовта е сложена граница, където дори тя не е пълновластна. Коя е тази област?

Свободата.

Свободата на човека е истински реална и е толкова голяма, че нито жертвата на Самия Христос, нито жертвата на всички, тръгнали след Христос, не може непременно да доведе до победа. Господ е казал: „И кога Аз бъда издигнат от земята (т.е. разпънат на кръста), всички ще привлека към Себе Си” (Йоан 12:32-33).

Така любовта Христова се надява да привлече всички към себе си и затова слиза до последните дълбини на ада. Но някой – неизвестно кой, неизвестно дали ще са мнозина или малцина – може дори на тази съвършена любов и съвършена жертва да отговори, отхвърляйки Бога дори в плана на вечността, и да каже: а аз – не искам.

Тъкмо тази страшна възможност за свобода, разбрана в духовния опит на Църквата, е довела до отхвърлянето на идеята на оригенистите. Без съмнение оригенисткото съзнание не може да роди такава молитва, каквато виждаме при стареца.

Това, което старецът беше познал при Явяването на Христос, бе за него над всякакви съмнения и колебания. Той знаеше, че Явилият се е Господ-Вседържител. Знаеше, че смирението Христово, което беше познал, и онази любов, която го беше изпълнила до края на силите му, са действие на Бога – Дух Свети.

В Духа Свети той беше познал, че Бог е безпределна любов и безкрайно милосърдие

но това, че знаеше тази истина, не го беше довело до мисълта: „все едно, всички ще се спасят”. Съзнанието, че е възможна и вечна гибел, беше останало дълбоко в духа му и това беше така, защото в състоянието на благодат пред душата се открива мярката на човешката свобода.

***

За любовта към враговете

Както всеки рационалистичен мироглед има своята логическа последователност, своята диалектика, така и духовният свят има – разбира се, условно казано, – своя конструкция, своя диалектика. Но диалектиката на духовния опит е специфична и не съвпада с хода на обичайното мислене.

На рационалистите може би ще се стори странен критерият, който блаженият старец дава за истинска вяра, за истинско богообщение: признакът за истинско действие на благодатта, а именно – любовта към враговете.

Тук, при цялото си желание да бъдем възможно най-кратки и да избягваме всичко излишно, намираме за нужно да кажем няколко пояснителни думи.

На човека е дадена надеждата, че в бъдещия век ще получи дара на велико богоподобие и пълно блаженство, но тук той вкусва само „залога” на това бъдещо състояние. В границите на земния опит, докато е облечен в плът, човек може да съвместява по време на молитва пребиваването в Бога с помненето на света, но когато пребиваването в Бога достигне по-голяма пълнота, тогава „светът остава забравен”, както онзи, който изцяло „се е прилепил към земята”, забравя Бога.

Но ако в състоянието на по-пълно пребиваване в Бога светът е „забравен”, може ли да се определя любовта към враговете като критерий за истинно богообщение? Нали щом забравя света, човек не мисли нито за приятели, нито за врагове. Бог в Своята същност е надсветовен, задграничен (трансцендентен) по отношение на света, но със Своето действие пребивава (иманентен) в света. Пълнотата и съвършенството на това надсветовно състояние на Бога ни най-малко не се нарушава от Неговото непрестанно действие в света. Но човекът на земята, облечен в плът, няма такова съвършенство и затова, когато пребивава в Бога всецяло, т.е. с всичките сили на ума и сърцето си, тогава в неговото съзнание не остава вече нищо от света. И все пак от това не трябва да правим извода, че пълнотата на пребиваването в Бога няма връзка с любовта към враговете. Старецът твърдеше точно обратното, а именно, че между едното и другото съществува най-тясна връзка.

При явяването на Господа той бе получил онази степен на познание, която изключва всяко съмнение и колебание. Затова категорично твърдеше, че който обича Бога чрез Светия Дух, той непременно обича и цялото Божие творение и преди всичко човека. Тази любов той бе изпитал като дар от Светия Дух; беше я възприел като идващо свише действие на Бога; и обратното – изпитваше пълно потапяне в Бога, което идваше заради действието на благодатната любов към ближния.

Когато говореше за врагове, старецът употребяваше езика на средата, в която живееше, където хората много говореха и пишеха за враговете на вярата. Самият той делеше хората не на врагове и приятели, а на познали и непознали Бога. Ако историческата обстановка беше друга, тогава и старецът, предполагаме, би се изразявал иначе, както е бивало много пъти, когато говореше за любовта към съ-човека въобще, т.е към всички хора – и към добротворците, и към злодеите. Това за него беше уподобяване на Христа, Който разпъна ръце на кръста, „за да събере всички” (Йоан 12:32).

Откъде е силата на Христовата заповед: „Обичайте вашите врагове”? Защо Господ е казал, че онези, които спазват Неговите заповеди, ще узнаят откъде е учението Му (Иоан 7:17)? Как старецът разбираше това?

Бог е любов, любов абсолютна, преизобилна, обемаща всичко сътворено. Бог и в ада присъства като любов. Светият Дух дава на човека да изпита действието на тази любов, доколкото може да я понесе, и така му открива пътя към пълнотата на битието.

Там, където има „врагове”, там има и отхвърляне. Когато отхвърля, човек неизбежно отпада от божествената пълнота и вече не е в Бога. Онези, които са достигнали Небесното Царство и пребивават в Бога, виждат в Светия Дух всички бездни на ада, защото в цялото битие няма такава област, където да не присъства Бог. „Цялото небе на светиите живее в Светия Дух, а от Светия Дух няма нищо скрито в целия свят”; „Както Бог е любов, така Светият Дух в светиите е любов” (из Писанията на стареца). Като пребивават на небето, светиите виждат ада и обгръщат и него със своята любов.

Тези, които ненавиждат и отхвърлят брата, са осакатени в своето битие: не са познали истинския Бог, Който е всеобятна любов и не са намерили пътя към Него.

Невъзможността за човека да съвмести пълнотата на пребиваването в Бога с пълнотата на пребиваването в света в смисъл на „едновременност” води до това, че той може да съди за истинността или обратно – за „мечтателността” на съзерцанието, едва след като се „върне” към мисълта и усещането за света. Старецът твърдеше, че ако след духовното състояние, възприето като съзерцание на Бога и общуване с Него, няма любов към враговете, а следователно и към цялото творение, това е верен показател, че съзерцанието е било измамно, т.е. не в истинния Бог.

 

Превод от руски: Кръстю Банев

 

Из книгата “Св. Силуан Атонски”, ИК “Омофор” 2008