Из „Покаяние, изповед, духовно ръководство“

Духовен и душевен живот

Мъжете и жените са създадени тъй от Господа, че да са необходими един на друг. На мъжкото сърце са необходими женската любов, женската ласка, женската мекота, разбиране. Именно женските. Никой не може така да сподели скърбите, трудностите, както любещата жена. Затова и съществува бракът.

По същия начин и на жената й е необходима опората на мъжа. Нужни са й мъжките душевни качества – мъжеството, твърдостта, здравината, силата, мощта, независимостта, безстрашието. И затова е закономерно, че мъжът винаги търси спътница в живота, а жената си търси спътник. Така е устроено от Бога. Но животът е тъй нареден, че на мъжа му е по-лесно да си намери спътница, отколкото на жената спътник. И много от тях не са се омъжили и нямат истински семеен живот, а дори и да са се омъжили, получават в семейния живот само мъки, страдания, обиди и се нуждаят още повече от мъжка подкрепа, защото мъжът е станал мъчител, а не любещ помощник, тиранин, а не по-силна половина. Такива жени много често идват в храма и търсят в свещеника опора, компенсация на мъжкото начало. Това е напълно закономерно, естествено, тук няма нищо нередно, лошо.

Свещеникът може и е длъжен да даде на жената тази опора, да приюти тези хора около себе си, да им помогне да живеят, да устрои църковния им живот. Но тук може да се появи нередност. Свещеникът не може да е мъж за никого, освен за своята презвитера. И не само по плът, но и по душа. Той може да бъде баща и това вече е много. Често жените получават от баща си тази опора на мъжкото сърце. А от духовния отец в още по-голяма степен, отколкото от физическия баща. Но непременно трябва да го има това отношение на баща и дъщеря. То е необходимо. Само такова отношение може да бъде законно.

Но жените много често не разбират това или, не притежавайки духовна трезвост, правилно разбиране, водени от естеството, искат да получат нещо повече, нещо от това, което не им достига в живота. Те искат свещеникът да им бъде не просто баща, не просто духовник, а нещо повече. Да им възмести онова, което им липсва в живота. Тук нямам предвид оня краен патологичен случай, когато жените просто се влюбват в свещеника. И това се случва нерядко, за съжаление. Но това си е просто изцяло патологичен случай, за който дори не ми се ще да говоря. Той изисква най-рязко отхвърляне от страна на свещеника. Това е тежък грях. Това значи да донесеш в храма прелюбодейни и дори още по-лоши страсти. Когато жената се влюбва в чужд мъж, това е лошо. Но ако тя се влюби в свещеник или монах, сиреч в онзи, който се е обещал на Бога, това е още по-отблъскващо. При такива тежки случаи свещеникът трябва просто да гони от себе си такива жени. Но понякога може да обясниш, да вразумиш, да туриш човека на място и да му помогнеш да се справи с това, защото често той го прави несъзнателно, не докрай сериозно.

Но аз не за това искам да говоря; казвам, че и без да стигат до такива крайности, жените често се стремят да завържат със свещеника отношения, които да имитират нещо като съвместен живот. Това не е непременно влюбване, а по-скоро стремеж към душевно задоволство. Те почват да искат от свещеника да им отделя непременно внимание, да разговаря с тях, да общува:

– А вие защо не ме попитахте за това или онова? А защо минахте покрай мен? Защо с нея разговаряхте много, а с мен малко? А вие защо сте толкова суров към мен, аз безразлична ли съм ви?…

Чувства и изживявания от този род означават винаги, че отношението на жената към свещеника е душевно, а не духовно. Тя търси у него не духовник, а компенсация за своя неуреден душевен живот. Тук може да няма влюбване, но винаги има някаква пристрастност.

Привързаността, казано въобще, не е нещо лошо; напълно естествено е да обичаш духовния си баща. Това е нормално, даже е редно, и такава любов може да бъде много силна, дори да е най-силната в живота на човека – любовта към духовния баща. Но важен е характерът на тази любов. Това трябва да е обич на дъщерята към своя баща. Обич духовна, заради Христос. Обич, която да вижда в свещеника пратения от Бога учител на духовен живот. Когато ти се иска да се смиряваш, да учиш, да слушаш, дори си готов да изтърпиш сурово научаване, строго смъмряне; когато вярваш, че свещеникът те обича, моли се за теб, мисли и в същото време с нищо не ти е задължен, не трябва да води с теб „приятни” беседи или нещо такова. Такава любов ще бъде и добра, и плодотворна. А душевните отношения, особено там, където почват обидите, са духовно безплодни и вредни. Те означават прелест.

Прелест е славянска дума, идва от думата „лест”, която се превежда като „лъжа”. Прелест значи самоизмама. Човек си мисли, че върви по верния път, а всъщност върви по лъжливия. Ако го оставиш на този лъжлив път, той може да си замине и непременно ще се залута, ще погине.

На свещеника тук му е много трудно. Защото дългът подсказва, че той трябва да смъмри някого, да му каже:

– Не, това изобщо не е редно. Ти трябва по съвсем друг начин да живееш. И отношенията ни трябва да са други.

Той го казва, а тя се обижда:

– Е да, ама на нея вие това не й го казвате. Нея я обичате, а мене не.

Не че тя иска влюбеност, на нея просто й трябват душевна ласка, душевна обич. Само по себе си душевното не е някаква болест, то не е нещо грозно, непременно лошо. Съвсем не. Човек е дарен с душа и тяло. И душата му може да се свърже с Божия Дух, може да почне духовен живот. Духовното много често започва от душевното. То започва тъкмо в душата, в душевния живот. Тъй че, както казват духовниците, душевното трябва да се съчетае с духовното, трябва да стане преобразяването на душевното в духовно. А свещеникът трябва да съумее да прехвърли човека върху правилни релси.

Идва човек и плаче. На него просто му трябва душевна топлина. Трябва да му кажеш:

– Е, какво се тормозиш толкова, ела, аз ще ти помогна, ще ти кажа нещо…

И една такава топла дума преобразява човека, променя живота му, привлича го. Това е необходимо на човека, то е негова законна потребност. Затова не бива да се мисли, че е нередно, ако свещеникът се обърнал към някого с душевна топлина. Свещеник, който е винаги суров и студен, който обича само „духовно” и никога не снизхожда до душевното е някакъв изкуствен образ, манекен. В живота такова нещо няма. И преподобни Серафим, и преподобни Сергий, и старец Амвросий – всички те са умеели да покажат душевна топлина, да кажат „радост моя”, да дадат някое бонбонче или нещо друго, да погледнат човека ласкаво. Но това трябва да бъде само в началото. А после от душевния живот, душевните отношения, душевната любов трябва да се мине задължително към духовен живот. Когато е дошъл човек, воден от душевно чувство или душевна потребност, трябва много скоро да му се каже:

– Е, а сега вече е време за смирение. Намери Църквата, откри църковния живот, новия път. Сега аз вече няма да те галя с перце, ами ще искам да се поправяш.

И точно тук се случва човекът да стигне до някакъв предел и да не иска да премине отвъд. Особено жените често не искат да минат от другата страна. Трябва им душевност и нищо повече и те се застояват в това. Свещеникът се тревожи, да изисква промяна, да обяснява:

– Така е безсмислено, безполезно; този път е безплоден.

А в отговор получава само обиди. В отговор – сълзи, истерии, упреци, скандали, понякога дори неприлични. Много са примерите, когато духовникът, дори опитният, добрият, не умее да излезе от това положение. Ако духовните сили са безгранични, защото се дават от Бога, хранят се от благодатта на Светия Дух и колкото е по-голяма нуждата, толкова повече дава Бог според принципа „ръката на даващия да не оскъднее”, то душевните сили на свещеника са ограничени. Той започва да изнемогва, не може повече така и накрая не издържа и казва:

– Махай се от главата ми. Повече не искам и не мога. Колко може да продължава това!

Трябва много мъдрост, търпение, обич, подвиг, за да не се окажеш в плен на душевните отношения, никого да не прелъстиш, да не измамиш, да не толерираш измамата, но и да не отблъснеш човека така, че той да си тръгне отчаян и да не се върне повече никога в храма.

Душевноболните хора

Трябва може би да завършим тази беседа с разговор за това, че днес в живота ни има много душевноболни хора. В целия свят те са много, у нас пък особено. Те са много и в Църквата. Къде да иде душевноболният човек, ако не в там? Това е неговото последно убежище, там той може да разчита, че ще намери милост. Църквата е пространството, където и той може да има някакво свое местенце. Навсякъде другаде му отказват, той не е нужен никому. А тук той се надява, че на Бога всички са Му нужни, и той също Му е нужен. Идва и търси тук това милосърдие, чака го. Тези хора могат да си намерят в храма някакво приложение и да се трудят с голяма полза. Но заедно с това те създават много тежък товар и болезнена атмосфера, която ляга върху раменете на свещеника. С болните си чувства, с болните си души те натоварват свещеника вече не в качеството му на духовник. В наше време свещеникът трябва да е и психиатър.

Страшно много психиатри идват днес в храма и молят свещениците за помощ. Те казват:

– Ние можем да дадем лекарства, да извадим човека от острия стадий. Ама после нали не можем да го държим вечно в болницата. Какво ще стане с него по-нататък? Нека да иде в храма. А вие трябва да го задържите там.

И наистина се оказва, че в храма такива хора се възстановяват, намират начин да живеят. Но заедно с това те изискват много голямо внимание към себе си, деликатност, усилия от страна на свещеника.

От друга страна, сред тях има такива, които не искат да се признаят за болни. Те искат да се считат за здрави и не съзнават своята болест. Това са най-мъчните случаи. Свещеникът трябва да обясни на такъв човек, че душевната болест не е позор. Това не е някакво задраскващо от живота състояние. Това е кръст. Някой куц, да речем, идва в храма. Нали никой няма да се прави, че го смята за здрав, никой няма да му каже: „Тичай и скачай като здравите хора”. Всички усещат недъгавостта му и няма да му дадат послушание, което той не може да върши. Така е и с душевните, психичните заболявания – те също са кръст. Такъв човек не може да прави някои неща, които здравите хора правят. Но все пак той може да се смирява и трябва да се смирява. Той много неща не разбира, но трябва да слуша. И ако успееш да убедиш такъв болен човек, че трябва да се смирява, тогава всичко е наред. Той непременно ще се възстанови и ще може да води нормален живот в храма. За него не са затворени нито Царството Божие, нито вечният живот. Но ако такъв човек не пожелае да се смири, ако по време на психичните си кризи той трови с психично нездравата си атмосфера и свещеника, тогава става лошо. Такива хора задължително трябва да се лекуват. Те много често казват:

– Ама вие защо ме благославяте да пия хапчета? С хапчета ли ще ме излекувате? Ето, аз дойдох в храма, прося благодат Божия, искам Бог да излекува болната ми душа. А вие защо ме пращате при лекарите? Какво, не действа ли Божията благодат?
Да, Божията благодат действа. Всекиго, дори най-болния, Бог в един миг може да излекува от всяка болест. Хромия Той може да направи прав, слепия зрящ, лудия нормален; това е безусловно. Но защо Той не иска да го стори? Ето, ти си куц и ще си куцаш цял живот. Защо? Ами защото Господ те смирява по този начин, този кръст ти е възложен от Него. А може и ти сам да си го избрал тоя кръст някога. Това също е напълно възможно.

Трябва да се смиряваме. Ето на теб не ти е съдено да гледаш с двете си очи, а само с едното. Ти пък си глух… И всички сме такива: глухи, кривогледи, слепи, сакати, и всеки от нас трябва да носи своя кръст. По същия начин и психичноболният човек трябва да носи своя кръст. Ето аз имам високо кръвно, трябва да пия хапчета. Господ може да ме излекува, да имам нормално кръвно. Но Господ предпочита аз да пия хапчета, а не да получа изцеление по чудо. Не съм достоен за такова чудо. Необходимо е да се смирявам и да съзнавам всеки ден своята немощ и безсилието си, да влача този ярем и да страдам от болестта си.

Същото е с всяка друга болест, и с психичната също. Господ може да те излекува. Но засега, или може би дори през целия ти живот, Той иска да пиеш хапчета. Това изобщо не значи, че не трябва да се причастяваш и че лекарствата ще ти бъдат вместо причастие. Аз също се причастявам, живея с благодатта Божия, но това не значи, че мога да не пия хапчета за високо кръвно. Трябва да ги пия. Господ може да ме изцери, но не го прави.

Трябва да успееш да убедиш човека в необходимостта да проявява послушание, да се стреми към смирение. Той трябва да се примири, че е болен и да приеме своята участ. Духовният живот е възможен само тогава, когато човек се съгласява да признае истинското си положение и да се смири; когато човек приеме да живее с кръста, възложен му от Господ. Точно това е вярата. Ако човек не иска да живее така, както Господ му заповядва, не приема кръста си и не следва Христос, не вярва, че пътят, на който Господ го е поставил, е спасителен, това значи, че той е невярващ. А ако е невярващ, с какво можеш да му помогнеш? Ето че и на свещеника му се налага да търпи, да се смирява, да се мъчи, да страда. Той си мисли: „Щом Господ ме товари с това, ще търпя, може би Господ ще стори нещо”. Във всеки случай свещеникът е длъжен непременно да види истината, да не позволи да го измамят с душевен сурогат. И трябва да каже истината на човека, за който се грижи. Дори ако той не иска да я чуе и да я приеме, свещеникът все пак трябва да я каже. Да свидетелства за истината е негов дълг. А след това – каквото Господ даде.

Откъс от книгата "Покаяние, изповед, духовно ръководство" [поръчай]