Какво е човекът?

Източник: OrthodoxyToday.org

Обикновено си мислим, че знаем кои сме. Но знаем ли всъщност в пълния и дълбокия смисъл кои сме? Един текст, който е много важен за православното разбиране на човешката личност, е Псалом 63:7 – “дълбочината на сърцето”. Това означава, че човешката личност е дълбока тайна. Има дълбини – или, ако предпочитате, висоти – вътре в мен, които аз разбирам твърде малко.

Кой съм аз? Отговорът на този въпрос съвсем не е очевиден. Моята личностност като човешко същество се простира надалеч в пространството и времето. И наистина тя преминава отвъд пространството в безкрайността и отвъд времето във вечността. Нашата човешка личностност е сътворена, но тя надхвърля сътворения порядък. Както се казва във 2 Петр. 1:4, аз съм призван да бъда “участник в божественото естество”. Аз съм призван да участвам, така да се каже, в нетварните енергии на Живия Бог. Нашето човешко призвание е теосис, обожение, обожествяване. Както казва св. Василий Велики, “Човешкото същество е твар, която е призвана да стане Бог.”

Това ми припомня разказа за грехопадението в началото на книга Битие, за обещанието на змията, която казва на Ева, “ще бъдете като богове” (Бит. 3:5). Иронията в този разказ е, че именно това е било намерението на Бога. Човеците наистина са били призвани към божествения живот. Но грехопадението се състои в това, че Адам и Ева самоволно са посегнали към онова, което Бог, в Свое време и по Свой начин, е щял да им даде като дар.

Пределите на нашата личностност са наистина много широки. Ние трябва да възприемем един динамичен възглед за това какво означава да бъдеш личност. Да бъдеш личност означава да растеш. Да бъдеш на път. И това пътуване е пътуване, което няма предели, което се простира до безкрай, което продължава дори на небето. Някои хора си представят небето като място, където човек не прави нищо особено. Обаче това със сигурност е заблуда. Със сигурност небето означава, че ние продължаваме да напредваме по Божията милост от слава в слава. Небето е цел, която няма край.

Св. Ириней отбелязва, “Дори и в бъдещия век винаги ще има нови неща, на които Бог да ни научи и винаги ще има нови неща, които да научим.” И така дори на небето ние никога няма да можем да кажем на Бога, “Всичко това вече го знаем.” Напротив, небето означава неспирно удивление и безкрайно откривателство. По думите на Дж. Р. Р. Толкин в “Хобит”, “И напред ни повеждат пътеките вечно.”

Има конкретна причина за това загадъчно и неопределимо естество на човешката личностност. И тази причина ни е дадена от св. Григорий Нисийски, който пиша през четвърти век. “Бог”, казва той, “е тайна напълно непостижима.” Ние човеците сме създадени по Божи образ. Образът следва да възпроизвежда особеностите на архитипа, на първообраза. Така че, ако Бог е непостижим, тогава човешката личност, създадена по Божи образ, е също така непостижима. Именно защото Бог е тайна, аз също съм тайна.

Споменавайки образа, ние достигаме до най-важния фактор в нашето човечество. Кой съм аз? Като човешка личност, аз съм създаден по образ Божи. Това е най-значимият и основен факт по отношение на моята личностност. Ние сме живи икони на Бога. Всеки един от нас е тварно проявление на Божието безкрайно и нетварно себепроявление. А това означава, че е невъзможно да разберем човешката личност отделно от Бога. Човеците откъснати от Бога вече не са автентични човеци. Те са суб-човеци (sub-human).

Ако загубим нашето усещане за божественото, ние загубваме с него и нашето усещане за човешкото. Това ние го виждаме много ясно от историята например на съветския комунизъм през 70-те години, които последват революцията от 1917 г. Съветският комунизъм се стреми да установи общество, в което съществуването на Бога да бъде отречено, а служението на Бога да се преследва и премахне. В същото време съветският комунизъм показва едно ужасяващо незачитане на достойнството на човешката личност.

Аз мисля, че тези две неща вървят заедно. Който утвърждава човека, утвърждава също и Бога. Който отрича Бога, отрича също и човешката личност. Човешкото същество не може да бъде разбрано правилно, ако не е съотнесено към божественото. Човешкото същество не е автономно, не е самодостатъчно. Аз не съдържам вътре в себе си своя смисъл. Като личност по Божи образ, аз соча винаги отвъд себе си към божественото царство.

Спомням си едно посещение през студентските си години в Оксфорд на архимандрит Софроний, ученика на св. Силуан Атонски. Той говори за Православието, след което последва дискусия. Към края председателстващият каза, “Имаме време само за още един въпрос.” Някой се изправи от дъното на залата и каза, “Отец Софроний, моля кажете ни – какво е Бог?” А отец Софроний отговори съвсем кратко, “Вие ми кажете – какво е човек?” Бог и човешката личност са две тайни, които са взаимосвързани, и никоя не може да бъде разбрана отделно от другата. “По образ Божи” означава, че има едно вертикално съотнасяне в нашата личностност. Ние можем да бъдем разбрани единствено в светлината на нашата връзка с божественото.

Но тогава нека да помислим за един друг момент. “По образ Божи” означава по образа на Троицата. Както казва св. Григорий Богослов, “Когато кажа Бог, аз разбирам Отец, Син и Светия Дух.” Това е, което ние като християни разбираме под Бог. Ние не разбираме Бога като поредица от абстракции. Ние разбираме Бога като три Личности. И това го виждаме много ясно от Символа на вярата. Ние започваме Символа, като казваме, “Вярвам в един Бог”. След това не продължаваме с думите, “Който е първопричина, Който е първична реалност, Който е основание на битието”. Така говорят много съвременни богослови. А казваме “Вярвам в един Бог . . . Отец, Син и Свети Дух”. Ние продължаваме, така да се каже, с конкретни личностни понятия.

Бог за нас е Троица. И ако ние сме по образ Божи, ние сме по образа на Триединния Бог. Какво означава това за нашето разбиране на нашата личностност? Нека да помислим първо за Троицата, а след това за себе си.

“Бог е любов” (1 Иоан. 4:8). А св. Иоан в същата глава казва, в стих 18, “В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха”. В истинската любов няма недостъпност, няма ревност. Истинската любов е открита, не затворена. Бог е любов. В любовта страх няма. И затова Бог не е любовта на един. Бог не е любов в смисъл на себелюбие, обърнато към себе си. Бог не е затворена единица. Бог не е единица, а съюз. Бог е любов в смисъл на споделена любов, взаимната любов на три Личности в едно.

Когато кападокийците през четвърти век описват Бога, една от техните ключови думи е кинония, означаваща общение или връзка. Както казва св. Василий в своя труд за Светия Дух, “Съюзът на Бога е в кинонията, взаимовръзката на Лицата.” Ето това е тогава, което ни казва учението за Светата Троица: Бог е споделена любов, а не себелюбие. Бог е откритост, взаимност, сплотеност, себеотдаване.

Сега да отнесем всичко това към човешките личности, създадени по образ Божи. “Бог е любов”, казва св. Иоан Богослов. А онзи голям английски пророк на осемнадесети век, Уилям Блейк, казва, “Човекът е любов”. Бог е любов, не себелюбие, а взаимна любов, като същото се отнася следователно и за човешката личност. Бог е кинония, връзка, общение. Това също е и човешката личност по тринитарен образ. Бог е откритост, взаимност, сплотеност, себеотдаване. Същото се отнася и за човешката личност, когато живее в тринитарния модус според божествения образ.

Има една много полезна книга от британския философ Джон Макмъри, озаглавена “Личности във връзка”, публикувана през 1961 г. Макмъри набляга върху това, че връзката изгражда личността. Той твърди, че не съществува истинска личност, ако няма поне две личности, които общуват помежду си. С други думи аз се нуждая от теб, за да бъда себе си. Всичко това е така, защото Бог е Троица.

От това следва, че характеризиращата човека дума не е “аз”, а “ние”. Ако непрекъснато казваме, “аз, аз, аз”, тогава ние не осъществяваме нашата истинска личностност. Това е изразено в поемата на Валтер де ла Маре, “Наполеон”:

    Какво е светът, о войници?
    Това съм аз:
    Аз, този неспиращ сняг,
    това северно небе;
    войници, тази самота,
    през която вървим,
    съм аз.

Независимо дали историческият Наполеон е бил такъв или не, мисълта на де ла Маре несъмнено е вярна. Егоцентричността в крайна сметка е студенина, изолация. Тя е пустиня. Не е случайно това, че в Господнята молитва, образецът за молитва, който Бог ни е дал и който учи какви трябва да бъдем, думата “нас” се появява пет пъти, думата “наш” три пъти, думата “ние” веднъж. Но никъде в Господнята молитва не откриваме думите “мен”, “мой” или “аз”.

В зората на епохата на съвременната философия в началото на седемнадесети век философът Декарт изказва своята прочута мисъл, “Cogito ergo sum” – “мисля, следователно съществувам”. И следвайки този модел, множество дискусии от тогава са съсредоточени около понятието за себесъзнаване, самосъзнание. Но затруднението при този модел е в това, че не въвежда елемента на връзката. Затова вместо да казваме “Cogito ergo sum – мисля, следователно съществувам”, не трябва ли ние като християни, които вярват в Троицата, да кажем, “Amo ergo sum” – “обичам, следователно съществувам”? И дори нещо повече, не трябва ли да кажем, “Amor ergo sum” – “Обичан съм, следователно съществувам”?

Една съвременна поема, която особено обичам, от английската поетеса Катлийн Рейн, носи точно това заглавие – “Amo ergo sum”. Нека да цитирам няколко реда от нея:

    Защото обичам,
    слънцето лее лъчи златоживи
    лее злато, сребро над морето.

    Защото обичам,
    зелена израства тревата, и папратите, и
    облените в слънце прозирни дървета.

    Защото обичам,
    нощем реката се влива в съня ми
    и хиляди живинки заспиват в мойта прегръдка,
    спят бдейки и носят се в пълен покой.

Това е ключът към личността според тринитарния образ. Не изолирано себесъзнаване, а връзка във взаимна любов. По думите на големия румънски богослов о. Димитру Станилоае, “Доколкото аз не съм обичан, аз съм непонятен за себе си.”

Следователно, когато мислим за божествения образ, ние трябва да мислим не само за вертикалното измерение на битието ни като образ Божи; ние трябва да мислим също и за тринитарния аспект, което означава, че образът има хоризонтално измерение – връзка с моите ближни. Може би най-доброто определение за животното човек е “създание, способно на взаимна любов според образа на Бог-Света Троица”. И така ето същността на нашата личностност: съ-принадлежност; да живееш в другите.

Казаното от Христос в Неговата молитва към Отца на Тайната вечеря, несъмнено е от голямо значение за нашето разбиране на личността: “да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно” (Иоан. 17:21). Именно. Взаимната любов на трите Божествени Личности е видяна като образец за нашата човешка личностност. Това е жизненоважно за нашето спасение. Ние сме тук на земята, за да възпроизведем във времето любовта, която съществува във вечността между Отца, Сина и Светия Дух.

Това е адаптиран вариант на серия от лекции от епископ Калистос Уеър със заглавие “Човешката личност в православната духовност”, изнесени в Института за православни изследвания “Ийгъл Ривър” в Ийгъл Ривър, Аляска, през август 1998 г.