Как да преодолеем духовната разслабеност

Евангелският разказ за физически разслабения и обездвижен човек във Витезда напомня за нашата духовна обездвиженост, за духовната ни парализа. За това как да се борим с нея и по-конкретно с нежеланието да се молим, да ходим на църква и да участваме в църковните тайнства – потърсихме мнението на няколко духовници.

„Не бива да чакаме в нас да се пробуди желание да правим това, което е наше  призвание, просто трябва да се принуждаваме”

Игумен Нектарий (Морозов), предстоятел на Петропавловската катедрала в Саратов, главен редактор на портал „Православие и съвременност”

Духовната разслабеност не е неутрално състояние, с което можем да се примирим. Това е болест, която задължително трябва да се лекува. Разбира се, може да твърдим, че за съвременния човек по принцип е характерна такава разслабеност; неговият ум и нервна система са буквално изтощени от информационния поток, който неуморно поглъща от интернет, телевизия, радио или просто от заобикалящия го свят, изпълнен с ярки, проникващи паметта рекламни образи. Сега животът е забързан, изпълнен със суета и неизбежния стрес. Има и много други фактори, предизвикващи разслабеността – невъзможно е да се изброят всички…

Как да се преодолее това състояние? Необходими са постоянни усилия, работа върху себе си с цел да се придобие изключително ценния навик да се концентрираме върху главното и да отместваме настрани второстепенното. Трябва да се насилим; да не чакаме да се пробуди в нас желание да правим това, което трябва да изпълнява християнинът, необходимо е да се принуждаваме и да насочваме усилията си в правилната посока. Това всъщност винаги е възможно, с много малки изключения. На практика рано или късно то ще принесе плодове. Ние сме много зависими точно от навиците си. Ако успеем да си изградим навик да преодоляваме себе си, то по-късно той ще се превърне в своеобразна духовна патерица. И най-важното, Господ като види, че не стоим със скръстени ръце, а се борим и се опитваме с малки стъпчици да се движим напред, ще ни помогне, ще ни даде Своята благодат, а тя ще ни изпълни с така необходимата ни сила. Та нали единствено Бог, както някога, така и сега, въздига от одъра разслабените …

Никога не бива да забравяме молитвата – това универсално средство за избавление от състоянието на разслабеност. Не е задължително да е храмова молитва, не е задължително да е пред икона в молитвения кът (въпреки че и това е много важно), дори да е най-кратката молитва, но тя трябва да е постоянна, искрена и да е изпълнена със сърдечно съкрушение: „Господи, изведи ме от това състояние, помогни ми да стана жив за Теб, научи ме да върша Твоята воля, дай ми сила и събраност, душевна и телесна сила…” Тази молитва също не остава безплодна.

„Вниманието и трезвението са основа на духовния живот”

Свещ. Сергий Бегиян, предстоятел на храма „Св. Георги Победоносец” в Столбци, Беларус

Как да се избегне духовното разслабване – това е сложен въпрос, защото е невъзможно непрекъснато да си под напрежение. Дори и сърцето се отпуска в определени части. Ако един мускул е непрекъснато свит, той все някога ще се повреди и после дълго време няма да е дееспособен. А и църковният устав показва, че при човека трябва да има периоди на усилване на духовната бран, например – поста, и периоди на отпускане – като празника на Рождество, Светлата седмица и т.н. Проблемът е в това, че ние често не успяваме да се отпуснем в такава степен, че впоследствие лесно отново да влезем в режим на внимателен духовен живот. Как да се научим на това да се отпускаме с мяра, да не разтягаме Светлата седмица до Възнесение? Тук има психологически нюанс: ние така „изнемогваме” от духовния труд, че на Пасха вече не вървим, а пълзим. Изтощени сме не толкова от оскъдната храна, колкото от това, че извън поста сме свикнали да живеем охолно. Постът толкова рязко ограничава пространството за ума, че през светлите празнични дни умът започва необуздано да „разговява” – гледане на всякакви предавания, филми; освен това заменяме обичайното молитвено правило с кратките Пасхални часове. В крайна сметка всичко изброено води до това, че в сряда след Радоница*, мнозина се усещат едва към обяд, че всъщност това е постен ден – първият след Пасха.

Вниманието и трезвението са основа на духовния живот. Който се старае да живее внимателно през цялото време, а не само в дните на пост, той няма проблем след празника отново да застане на духовния път. Това може да се сравни със спорта. Всеки спортист дори през отпуската се старае да се запази във форма и не смята минималните тренировки за някакво натоварване. Също по време на интензивна тренировка, когато вече сърцето ти изскача и треньорът казва: „Две минути почивка”, сядаш на пода от изтощение, но след две минути, подканван от треньора, ставаш и се чувстваш много по-отпочинал, защото имаш предварителната нагласа, че почивката ще продължи само две минути и никой няма да позволи повече да седиш. Затова подсъзнателно в това време мускулите се отпускат така, както при друг – за половин час. А ако зависеше от нас, бихме почивали много по-дълго…

В християнството тази външна дисциплина трябва да стане вътрешна. За да не загубим онзи огън (виж Лк. 12:49), трябва непрекъснато да раздухваме въглените. За християните това е четенето на светите отци. Тук искам да обърна внимание на това, че нашата литература условно може да се раздели на информационна и деятелна. Първата група включва разкази и описания: житията на светиите, история на Църквата, литургични и полемични съчинения. Втората част – това е аскетическото богословско наследство, което ни учи как да се борим с конкретен грях, с една или друга страст, като цяло – как да водим духовен живот. Често при изповед виждаме, как човек, начетен в информационната литература, не познава основите на духовния живот, молитвените правила, воденето на духовната бран и т.н. Разбира се, аскетическата литература не се чете така леко, както житията; налага се понякога да препрочиташ страницата. Четенето на аскетическата литература е също духовен труд, както, да кажем – молитвата. Към това също трябва да се принуждаваме. Но задължително ще има духовна полза ако не на десетата страница, то поне на стотната. Ако не познава аскетиката, християнинът прилича на войник, който е изучил купища литература за сраженията, но никога не е държал в ръцете си оръжие. Основна аскетическа книга е „Поучения на авва Доротей”. Разбира се, важно е прочетеното да се изпълнява предпазливо, след съветване с духовник.

Освен това духовният взор на християнина трябва да е насочен повече навътре, а не навън. За това способства правилната молитва и самоанализът. Трябва да сме внимателни и по време на пост, и когато не постим. За това най-доброто средство е внимателната молитва. А за да се молим внимателно, трябва да обичаме молитвата. И това вече е голям проблем. За нас молитвата е предимно тегоба. Да стоим на молитва ни е тежко, сякаш носим тухли. Отдръпваш се от иконите, а сърцето ти е празно – значи си се молил неправилно. Плодът на правилната молитва е тиха радост, мир, кротост, въздържание, любов към всички без изключение.

За това как да се научим да се молим правилно, четете в писанието на светите отци. Най-близкият по време за нас учител на молитвата е свети Игнатий (Брянчанинов). Е, и последният съвет е – всичко трябва да бъде с мяра. Не е грях да гледаш един филм, да отидеш на гости, да пееш светски песни. Лошо е, когато след първия филм гледаш втори, после – трети и т.н. Когато развлеченията започват да те засмукват. Не казвам, че тогава трябва да се спреш, казвам, че е трябвало по-рано да спреш. Затова когато отпускаме духовните сили, да не забравим да си кажем формулата на опитния треньор: „Почивката е две минути”. И Бог да помага.

„Увредеността на волята е главният духовен недъг на всеки от нас”

Свещ. Димитрий Фетисов, преподавател в катедрата по теология на Рязанския държавен университет „С. А. Есенин”

Евангелският разказ за изцелението на разслабления несъмнено е не само описание на една от многото прояви на милосърдието на Христа спрямо човешкия род. Но то е и алегория, която описва и разрешава проблем, актуален през всички времена. Идея за това се съдържа и в самото последование на службата в Неделя на разслабления.

Образът на евангелския разслаблен, който в продължение на много години без чужда помощ не може да слезе в лековитата вода, която се намира на две крачки от него, ни показва водещата духовна немощ на всекиго от нас. Това е увредеността на волята ни, която вследствие на греха вече не ни е напълно послушна. Тъй или иначе, от това страда всеки. Даже и апостол Павел смирено пише за себе си : „ … защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша” (Рим. 7:19). Колкото повече човек е разяден от греха, толкова повече той губи скъпоценния и прост дар – да може да се разпорежда със самия себе си, а не да робува на страстите и немощите си, а във века на информационните технологии – още и на глупави приказни илюзии, на въображаемо общуване и на прелестни блянове.

Сега положението ни е много по-леко отколкото на нещастния разслаблен, който години наред напразно очаква чудното слизане на ангела, което прави водата лековита. Защото до нас са много по-близо чудотворните дарове не само за телесно изцеление, но за общение със Самия Бог – тайнствата на Църквата, които в зависимост от нашата решителност могат моментално да ни изцелят духовно и напълно да ни обновят. Но колко често ние сутрин буквално не можем да „се вдигнем” за литургия или да направим крачка към покаяние.

Разбира се, разказът за разслабения е укор и предупреждение към всеки от нас. Ние всеки ден минаваме покрай десетки „разслабени”, към които е добре да се отнесем по-внимателно и да им помогнем поне малко да се доближат до Христа и до Неговата Църква. Но ние все нямаме време…

Освен това, ако се замислим, не случайно в Евангелието е посочена конкретната цифра – 38 години, през които този болен безпомощно лежи, без да има възможност да се изцели, като се потопи в къпалнята.

От една страна се вижда, колко жестокосърдечни са били околните хора, след като години наред не са го забелязвали и не са се опитали да му помогнат. Но от друга страна, можем да направим тъжния извод, че преди болестта си той вероятно е проживял егоистично живота си – само за себе си и за удовлетворяването на страстите си. Съдейки по всичко, и болестта му е пратена заради греховете му, защото Господ го предупреждава: „…ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо” (Йоан 5:14). Най-вероятно затова той не е имал нито роднини, нито приятели, които всеотдайно да му помогнат.

„Нима ще те мързи в присъствието на Господа”

Дякон Валерий Духанин, зам.-ректор на Николо-Угрешската духовна семинария

Има една приказка: „Ако не можеш да тичаш към целта, върви към нея; ако не можеш да вървиш – пълзи; ако не можеш да пълзиш, то поне легни в нейната посока“. Определи поне вектора на твоите стремежи. И моли Бог да ти даде сили. Мярата на разслабеност при всеки е различна и всеки има свои възможности за укрепване.

На първо място, трябва да се прави разлика между духовната разслабеност и физическата и душевната преумора. Когато човек се намира в състояние на нервно свръхнатоварване, когато дълго е работил в изтощителни условия, разбира се, не му остават никакви вътрешни сили за молитвеното правило. Дори и да се принуди да изчете правилото, умът му няма да успее да се включи в молитвата – просто няма да има душевни сили. Затова е толкова важно винаги да се следим, дали в живота си оставяме място за общение с Бога или работим до изнемога в стремежа си да печели все повече, след което вече не ни е до храма. С други думи, човек съгрешава не само с безделие, но и с цялостно потапяне в светска суета и в работа, без да оставя пълноценно време за грижа за вечното си спасение.

На второ място, може да става дума за индиферентност към вярата, за топлохладност. Такъв човек е духовно спящ, безразличен към своето спасение. Интересува го само това, което вижда; удовлетворява го само това, което може да се усети с тялото. Той сякаш признава, че Бог съществува, но „някъде там, далеч, а аз съм си сам за себе си”. Евангелието, молитвата, богослужението, тайнствата – всичко това за него е напълно неактуално. Да помислим: човек бърза да отиде на лекар, само когато изпитва остра болка. Ако например те заболи зъб, щеш–не щеш започваш да го лекуваш. Проблемът е, че повечето наши душевни недъзи са скрити от погледа ни, по-скоро ние самите се стараем да не ги забелязваме – като че ли всичко ни е наред, а значи, не е толкова задължително да се молим, да ходим в храма, да участваме в тайнствата. Такъв човек може да се пробуди и насочи към духовно активен живот само при големи житейски скърби.

Трето, въцърковените хора са уязвими от особен вид изкушения, които преподобни Йоан Лествичник нарича „нечувствие на душата” или „духовна вкаменелост”. Това се случва след положени усилия, когато човек е обзет от леност и не чувства в себе си вътрешното горене на вярата. В светоотеческите описания на страстите „леността към всяко добро дело и специално към молитвата” се отнася към страстта на унинието. Унинието е вътрешна апатия, безжизненост, нерадение. То произтича от загубата на надежда в Бога и от пасивността в живота. Униващият човек не прави добро на никого, в действията му няма нищо жертвено, никаква духовна активност и затова той се отпуска. Освен това, духовната разслабеност е следствие и от самосъжалението. Човек акцентира вниманието си върху себе си, върху своите немощи и от това разслабването става още по-силно.

Светите отци пишат за необходимостта да организираме времето си. Например, ако не отделяме специално определено време за сутрешни и вечерни молитви, а чакаме кога душата сама ще поиска да се моли, то може завинаги да се разделим с духовната жизненост. Нашето естество е грехолюбиво и изисква принуждаване към всичко духовно. Това може да се илюстрира с разказа за Сократ. Той вървял с учениците си, а насреща му – хетера, която му казала надменно: „Сократе, ти се смяташ за мъдрец и учениците ти те уважават, но ако кажа само дума, те всички ще тръгнат след мен”. Сократ й отговорил: „В това няма нищо чудно. Ти ги зовеш надолу, а за това не са необходими никакви усилия. Аз пък ги призовавам към възвишеното, а това изисква повече труд”. Можем да постигнем нещо добро, само ако си наложим да сме в тесния път.

Един манастирски старец от следвоенно време – отец Йосиф, споделя, че на седем години са го научили да чете и да пише и вече седемдесет години той ежедневно чете Светото Евангелие и не само че не му е омръзнало, но четейки познатите редове, той намира в тях все по-дълбок смисъл. Защото за него Евангелието е непосредствено съприкосновение с Бога, както е и молитвата, и храмовото богослужение. А нима ще те мързи в присъствието на Господа?

Представете си, че сте влюбени. Сега не говорим за това, че има разлика между любовта и влюбването. Но какъв източник на вдъхновение е това! Какъв ти тук мързел! Човек мислено е изцяло с любимия и е готов на всичко заради него. Значи, леността е субективно усещане, което няма безусловен характер. Заради любовта към когото и да е, човек е в състояние да измени живота си, да преодолее леността си. Така е и в духовния живот: излиза че не е трудно да четеш Евангелието, да се молиш, да ходиш на църква, ако имаш дори и малко, но живо чувство към Бога, към близките, които обичаш и за които се молиш, към собственото вечно спасение. I www.pravoslavie.ru

Превод: Евгения Николчева