Как да разбираме израза „страх Божий“?

Изразът „страх Божий“ често ни вкарва в задънена улица: защо да се боим, щом сме длъжни да обичаме Бога? Можем да си спомним дори думите на апостол Йоан, който гласят: „Който се бои, не е съвършен в любовта“ (1 Йоан. 4:18). Тогава как едновременно да се страхуваме и да обичаме? По този въпрос ви предлагаме размислите на игумен Нектарий (Морозов)…

Не е лесно да обясним какво е това страх Божий на човек, който не усеща лична връзка с Бога. Обикновено с какво асоциираме страха? С паника, ужас, потиснатост. Страхът Божий няма нищо общо с тези състояния.

В този случай, както и в много други, се сблъскваме с феномена, че думите не могат да изразят до край реалиите и явленията в духовния свят просто защото са твърде несъвършени. Но ако все пак с думи се опитаме да обясним, какво е страх Божий, то можем да кажем, че това е дълбоко чувство на благоговение и свещен трепет пред Него.

В известна степен това състояние трябва да ни е познато, особено когато обичаме истински: боим се да не направим нещо нередно, да не обидим, да не оскърбим любимия, да не му причиним болка. Даже не се страхуваме, че ще паднем в очите на любимия и той ще се разочарова от нас, не, просто се опасяваме да не би да направим нещо несъответстващо, противно на тази любов, да прегрешим спрямо нея.

Но в отношенията с Бога има още нещо, което между хората го няма и не би трябвало да го има – това е чувството за огромното разстояние между нас и Твореца. От една страна, Господ е по-близо до нас от въздуха, Той ни обгръща от всички страни, носи ни и ни пази. Но в същото време, между нашето човешко несъвършенство и Божественото съвършенство лежи дълбока пропаст.

Когато пристъпваме към молитва, добре разбираме, че се обръщаме към Бога, Чието величие даже не можем да си представим. Чувстваме се дребни, немощни, нищо че в света се представяме за велики и безкрайно важни. Това също е чувство за страх пред Бога.

Нещо подобно изпитваме, когато се намираме в планината пред огромните каменни маси, където върхът е скрит от тъмни облаци. Господ говори с устата на пророка: „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища… Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми – по-високо от вашите мисли.” (Ис. 55, 8–9). И в тези думи прозира онова разстояние между човека и Бога, което действително е невъзможно нито да бъде измерено, нито да бъде постигнато докрая.

Много е важно благоговението пред Бога и страхът да не оскърбим Неговата любов да не изчезнат с течение на времето. Защото именно страхът Божий ни пази от много грехове, неверни постъпки, думи, помисли. Когато живеем, усещайки Божието присъствие, това се отразява върху целия ни живот.

Съществува интересна закономерност: когато много пъти се спираме на някоя важна мисъл, тя започва да се проявява у нас като изображение на фотохартия. Ако ние постоянно мислим, че навсякъде предстоим пред Господа, то у нас страхът Божий така или иначе ще е жив. Но когато живеем без да си спомняме за Бога, то в нашите сърца страхът Божий ще е като птичка, която ще излети без да можем да я хванем. Действително, лесно е да го изгубим, а трудно е да го придобием, затова и трябва да се стремим към него с всички възможни сили.

У хората, които живеят свят живот постепенно чувството за страх Божий става все по-постоянно и неотлъчно. Та нали християнското преуспяване не е само в победата над страстите, а именно в това, да живеем, усещайки Божественото присъствие. Да живеем в присъствието на Бога значи да постъпваме, мислим и чувстваме вече по съвършено естествен, а не по принудителен начин. Така, като че ли Той е сред нас.

От друга страна, това усещане за страха Божий у светците носи по-малко болезнен характер. То се преражда именно в любов, а не в страх. Защо съвършената любов побеждава страха, както ни учи апостол Йоан Богослов? Що за механизъм е това, така да се каже?

Съвършената любов гони страха като паника, като ужас, като стремеж да скрием главата си с ръце, чакайки върху нас да се стовари Божието наказание. Спомнете си как след своето грехопадение Адам и Ева се крият от Бога, Който пита: „Адаме, къде си?“. И получава отговор: „Чух Твоя глас и се уплаших“. Точно това е паниката, ужасът от мисълта за наказание.

Християните трябва да преодолеят такъв страх. Изкачвайки се по стълбицата на съвършенството този животински страх, адамов страх от наказанието за извършеното зло, постепенно изчезва, а чувството за благоговение и свещен трепет като свойство на съвършената любов на човека към своя Създател, обратно, става все по-дълбоко и силно.

Битува мнението, че има хора, които не ходят на църква и дори не знаят вярват ли в Бога или не, но живеят по съвест, по някакъв свой нравствен закон. Бих казал, че всеки един такъв човек трябва да бъде разглеждан сам по себе си. Някои твърдят: „Има невярващи, които са много по-добри от вярващите“. Съществуват ли? Да, но твърде малко.

В Църквата съм срещал и срещам хора, които в борбата със своя вехт човек побеждават – постъпват по повелята на християнския си дълг, въпреки земната човешка логика. При това, понякога се принуждават, но понякога го правят напълно естествено. И да твърдя, че невярващите, които са по-добри, са много повече нямам никакво намерение.

Откъде възниква подобна илюзия? Оттам, че прекалено много от нас, християните, често сме такива, че трудно можем да намерим по-лоши и затова понякога на нашия фон и невярващите са съвсем добри.

Усещането за добро и зло е заложено изначално в човешката природа. Друг въпрос е, че под влиянието на средата и собствената си недисциплинираност и разпуснатост ние можем да го потиснем дотолкова, че да станем неспособни да виждаме границата между едното и другото. Невярващите също имат свое вътрешно усещане за добро и зло и затова при тях може да се прояви страха на Адам, тоест предчувствието за възмездие за недобрите и неверни действия. Но именно страх Божий у тези, които отричат Бога, не би могъл да съществува.

Има и други нецърковни хора, които се ръководят от принципа на бумеранга: извършеното от теб ще ти се върне. Но това не са отгласи на страха Божий, това са преди всичко отгласи на познанието на истината, с които човекът е бил надарен изначално. Защо ние често наблюдаваме, как децата водят съвършено неведом, непонятен за възрастните религиозен живот, без да са били учени на това? Защото неосъзнатото, потиснатото изведнъж се изправя, така както тревичката, смачкана от невнимателни стъпки. Но то е много крехко и без развитие в края на краищата ще погине.

Някои вярват в принципа на бумеранга, други – в закона за съхранение на енергията, трети напомнят, че земята е кръгла. Но когато зад всичко това не виждаме главното – личността на Бога, то цената на тези разсъждения не е висока. Същността на християнството и въобще на религиозния живот не е в това да бъдем нравствени, честни и чисти хора, това само го съпътства. Главното е съединението ни с Бога и личните ни отношения с Него.

Едното, естествено, е свързано с другото: когато искаме да се приближим до Бога, ние разбираме, че ни пречи вътрешната ни нечистота и започваме да се борим с нея. Колкото повече се приближаваме към Бога, толкова повече и нечистотата ни намалява, и вследствие на борбата, и вследствие на приближаването.

Накрая трябва да подчертаем, че именно в личното ни отношение с Бога се ражда това, което наричаме страх Божий. А битието ни, дори когато се ръководим от някакви добри принципи и от чувството за неизбежност на възмездието, но нямаме лични отношения с Бога, не може да доведе до спасение. Защото ни спасява усещането за Божията любов и нашият отклик на тази любов. I www.pravmir.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска