Как да се справим със страха от смъртта

И аз, както навярно всеки човек, се страхувам. Но особено ме е страх от умирането. А да застана пред Бога с греховете си ми е трижди по-страшно. Вътрешно съм тъмен като комин. И даже не съм притеснен от това, че нищо не може да се направи – просто свикваш да живееш така. Да, има и радост, и много други емоции.

Но когато те липсват, пак ме е страх. Страшно е, защото така гадно преживях живота си. В очите на околните може и да не изглеждам лош. Но аз си знам какъв лицемер съм вътрешно, съвестта си не можеш да излъжеш. Може да не сте съгласни с мене, но това е мнението ми: на изповед свещеникът не опрощава греховете. Той е като психолога: изслуша те, поучи те – и ти олекне. Греховете прощава само Бог, тъй като човек греши пред Него, а не пред свещеника. А това, че той е ръкоположен – ръкоположен е не от самия Бог, а също от човек, при това грешен. И докато аз живея по плът на тази земя, докато не се преставя пред Него, аз си оставам грешен.

Познавам много хора, които след изповедта „му отпускат края“, тръгват „през просото“. И знаете ли защо? – Престанаха да се страхуват. Опростиха им се греховете – и хайде. А като натрупам пак грехове – отново ще ида на изповед. Като автомат за газирана вода: допие ти се – цък, и готово. Съвсем просто. За мене обаче не е просто.

Мене ме е страх. Понякога се измъчвам: как да направя тъй, че да измия поне един грях, макар и най-малкия? Отговорът е прост. НИКАК.

С този си „багаж“ и ще се явя. Аз наистина знам, че съм „клиент“ на онези долу. А пък да мисля, че ще попадна в рая – това е връх на безумието. Знам със сигурност какво ме чака. Не знам дали ще ми простят. Ако ме питат какво съм направил в живота за спасението? – няма да лицемеря, нищо не съм направил. Просто живях гадно и безцелно. Това е. Ами страшно е, много страшно… И не знам възможно ли е да се справя с този страх?..*

Как така Небесният Отец внушава на някои от нас ужас? На въпроса на читател отговаря психологът Александър Ткаченко.

Съществува спасителен страх, който предпазва от грях там, където без този страх човек би могъл и да съгреши. Съществува и изгарящ душата страх, който вкарва човека в униние, лишава го от най-малката надежда. Способността да се различава единият от другия вид страх идва само с опита, както казва Пушкин „и опыт, сын ошибок трудных“ [и опит, син на трудни грешки]. Затова няма нищо чудно в това, че християнинът може да обърка отравящия страх на отчаянието с изцеляващия страх Божи. Между впрочем духовната разлика между тях може да се открие по един прост знак.

Страхът на отчаянието не води човека към покаяние и промяна на живота. В него липсва надежда. Като изпитва такъв страх, човекът изцяло прехвърля отговорността за своята погибел върху Бога, устроил света така, че хората да загиват в него.

И вместо да се опита да поправи живота си, човекът, отдал се на отчаяние, продължава да греши и да се бои от бъдещото наказание, което, както му се струва, е невъзможно да избегне.

А страхът Божи, напротив, се подхранва от надеждата, че Бог действително е всемогъщ, а следователно и способен да изправи даже това, което вече е невъзможно да се промени с никакви човешки усилия. И трябва само човек да се постарае да не греши занапред, да не повтаря направените грешки. Да, на първо време този страх може да е мъчително чувство. Но постепенно, според мярата на преодоляване на тежките грехове, той преминава в новото си качество, за което преподобни Йоан Касиан Римлянин говори в много трогателни образи: „Този страх е такъв, че синът се бои и от най-нежния баща, или брат от брата си, или приятел от приятеля, или съпруг от съпруга; но тук ние се боим не от наказание или укори, а от най-малкото оскърбление на любовта и винаги много се опасяваме, да не би не само с някаква постъпка, ами даже и с една дума да не охладим пламенността на любовта към нас“.

Не ужас от неизбежно наказание, а желание да се съхрани съкровището на взаимната любов и радост в отношенията с Бога – ето това е състоянието, за което в крайна сметка е призван християнинът. Да, към това състояние ще трябва да се премине и през първоначалния мъчителен страх, защото ще се наложи да отсечеш тежките грехове от душата си по строг, даже суров начин. Обаче дори на първия, болезнения етап на преживяване на това чувство човекът, изпитващ страх Божи, запазва надеждата за своето спасение и вярва в любовта и милосърдието на Бога.

Впрочем всичко това може да се прочете в подробности в творенията на светите отци на нашата Църква. А тук ми се иска да поговоря малко за друг аспект на този проблем. За онези причини за заразния страх, които имат не толкова духовен, колкото психологически характер. Ще се опитаме тук да разгледаме някои от тях.

Мнозина от нас са имали проблеми със земните си бащи; това изопачава възгледа ни за Небесния Отец.

Никой никога не е виждал Бога – тези думи на апостол Йоан Богослов свидетелстват за важната истина: човек не просто не е виждал Бога. Той по принцип не може да Го види, никога и при никакви обстоятелства. Сътвореното същество не е способно да види своя Творец лице в лице, това са две съвършено различни равнища на битието. Но психиката на човека е устроена така, че за всяко ново понятие той непременно търси аналогия от своя опит. И най-близката от всички аналогии на образа на Бога се оказва, че това е образът на земния баща. Иначе Иисус Христос не би употребявал в проповедите си с особена настойчивост именно този образ.

Бог в думите на Спасителя не е някакъв източен деспот, който щедро награждава особено отличилите се пред него, и жестоко наказва провинилите се в нещо. Бог е любящ Баща, готов винаги с нежност да приеме и най-заблудилото се и най-пропадналото от Своите многобройни чеда. Този образ е бил за юдеите абсолютно нов, и особено, че Иисус Христос е употребявал за него нежната и изразяваща доверие дума, с която децата в юдейските семейства са се обръщали към любимия си баща: „авва“ – не просто „баща“, а „татко, тате“. Този, който те обича от все сърце, който винаги те спомня, даже ако ти си му се обидил и си заминал в далечна страна, който силно се надява да се завърнеш и е готов да отдаде за тебе всичко, дори и живота си. Явно такива са били благочестивите бащи в Юдея във времето на евангелската проповед.

Днес обаче този образ се възприема от мнозина съвсем другояче, макар че Бог, разбира се, е останал все същият любящ ни Баща. Причината за тази промяна в отношенията е дълбоката криза на самия институт на бащинството. Протойерей Фьодор Бородин казва по този повод: „… трагедията на нашето време е в това, че разговорът за християнството в предходното десетилетие би било много добре, ако започваше с притчата за блудния син. А сега – влизам в клас в училище и разбирам, че почти всички, които седят пред мен, не живеят с бащи, не знаят какво е да имаш нормален баща. И ето този пример, който Господ е взел, за да разкаже, че Бог очаква всеки каещ се човек и във всяка ситуация е готов да го приеме – този пример сега се нуждае от допълнително разясняване, защото е престанал да бъде вътрешно очевиден пример за човека“.

Ако продължим тази мисъл, може да се каже също, че в редица случаи образът на бащата за някои хора се оказва неприятен, откровено страшен или даже ужасен. Баща, който крещи на децата и на жена си, който посяга да ги бие и ги унижава по всевъзможни начини. Баща, който в безделие се излежава на дивана пред телевизора с бутилка алкохол в ръка. Баща, изневерил на майката, създал другаде още едно семейство. Най-сетне, баща, заченал дете и завинаги се махнал от неговия живот, изоставил ги заедно с майката още преди то да се роди. Уви, всичко това днес изобщо не са изключения, а в обществото подобни „примери“ на нездраво бащинство се срещат къде-къде по-често. Но образът на бащата и образът на Бога, поради най-близката аналогия от познатите ни, са свързани в нашата психика архетипно, независимо от качествата на земното бащинство. Затова човек несъзнателно пренася всички известни му качества на земния баща върху образа на Бога.

Ако опитът от общуването със собствения баща е бил нездрав и тягостен за човека, много черти от такова общуване могат да се пренесат и върху взаимоотношенията му с Бога. И тогава всички думи на Спасителя за милосърдието и любовта на Небесния Отец просто ще минат покрай слуха му.

Вместо това в паметта на човека ще остават само онези места от Евангелието, където се говори за страшни наказания на грешници, за суров съд, за безпощадно възмездие и други подобни образи, които ще се натрупат в неговия емоционален опит: „отец, баща – това е онзи, който може да причини болка“.

Така човешкият грях осакатява психиката на детето, преобръща наопаки най-важния принцип на възприемане на Евангелието. Там, където би трябвало да възникне пълно доверие и откритост във взаимната любов, у хората, травмирани от бащите си, може да се появи или хладно отчуждение: „ще се старая да върша всичко, което е задължително, само да ме оставят на мира“; или страх: „колкото и да е добър Бог, от Него все пак трябва да се очаква нещо лошо“; или пълно отчаяние като крайна форма на този страх: „каквото и да правя, Бог всякак ще намери повод да ме унищожи“.

Всичко това, ще повторя, се отнася по-скоро до областта на психологията. Обаче подобни проблеми могат сериозно да повлияят и на духовния живот на човека, когато образът на собствения неблагочестив баща затуля и даже подменя в душата образа на Небесния Отец. От гледна точка на психологията този проблем може и трябва да се решава с помощта на психотерапията при специалист, работещ с детски травми и техните последствия.

А от духовна гледна точка навярно си заслужава центърът на вниманието да се пренесе на по-яркото откровение на Бога за Себе Си. Въпросът е в това, че Иисус Христос е проповядвал в свят, който още не Го е познавал като Въплътилия се Бог. Затова образът на благочестивия любящ баща е бил за Неговите слушатели най-близката аналогия, позволяваща да се разбере какъв е Бог по отношение на хората. Днес обаче ние имаме много по-точен и проявяван в най-малките детайли образ на Бог Отец. Това е самият Иисус Христос, Неговият земен живот, описан в Евангелието. Взирайки се в това описание, можем да си съставим такава представа за Бога, в която вече не съществуват поразителните съпоставки с печалния опит от собственото детство. И остава само изпълненият с милосърдие образ на смирения и кротък по сърце Цар, който преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси (Мат. 12:20).

Друга психологическа предпоставка за възникване на безизходния страх и обреченост в отношенията с Бога е повишената тревожност. Един от главните ѝ признаци е неспособността да се понесе и преодолее състоянието на неизвестност, на неяснота.

В ситуация, където има макар и най-малка вероятност за неблагополучен изход от събитията, човекът с повишена тревожност ще се съсредоточи именно върху тази вероятност, колкото и нищожна да е тя. Този страх от възможно поражение бива дотолкова мъчителен, че човек е готов още преди да се е случила реална беда, предварително да се признае за победен. За него това става парадоксален начин някак си да контролира ситуацията и да намали терзаещото го състояние на неизвестност. Тук е напълно уместен известният афоризъм „По-добре ужасен край, отколкото ужас без край“. И макар в случая на повишена тревожност ужасът да е по-скоро следствие на негови субективни емоционални процеси, от това на тревожния човек не му става по-леко.

Такива хора никак не обичат ситуации на съревноваване, състезателни игри, когато за да излезеш победител трябва много да се постараеш, да изпревариш всички останали и т. н. И ако изведнъж в живота им възникне такова нещо, те предпочитат да напуснат още преди началото. Така човек може да се откаже от опита да постъпи в престижен вуз с конкурс, или да се запознае с красиво популярно момиче, защото вече се е признал за неподходящ, недостоен, за „изгубил играта“.

В църквата тази ситуация на съревноваване е много рязка: или спасение – и… каквото око не е виждало, ухо не е чувало и човеку през ум не е минавало, което Бог е приготвил за обичащия Го, или – вечна погибел… и там ще бъде плач и скърцане със зъби. И у тревожния човек „се задейства“ обичайният травматичен шаблон: той веднага ще се види погиващ, измъчван, безкрайно страдащ.

Но за разлика от битовите ситуации, в тази метафизическа „вилка“ между спасението и гибелта човекът вече няма възможност да излезе от играта, защото тук няма трето положение: ще наследиш или Царството, или геената. А да живееш десетилетия с мисълта, че си грешник, обречен на вечна погибел – за тревожния човек това е непоносимо тежък товар.

Ако съсипващият душата страх е предизвикан от нещо подобно, тогава преди всичко е важно да се разбере, че проблемът тук не е в Бога и не е в християнството, а в индивидуалните особености на психиката. И докато проблемът не се реши с помощта на психотерапия, повишената тревожност на човека все така ще хвърля мрачната си сянка и върху неговия духовен живот, ще го кара да се вижда безнадеждно загиващ, а Бог – безмерно жесток.

А при хората, които преодолеят тревожността и неудържимия стремеж да контролират бъдещето си, подобните страхове изчезват, тъй като те изцяло са били породени от негативно емоционално състояние.

Най-сетне, има едно просто аскетическо правило за разумното съотношение между страха от наказание заради греха и упованието в Божието милосърдие: когато имаш намерение да съгрешиш – спомни си за наказанието, за да не паднеш в грях, но когато грехът вече е сторен – спомни си за милосърдието, за да не изпаднеш в униние.

Обаче дяволът упорито се стреми да обърне наопаки и тази спасителна последователност. Отначало чрез помислите той уверява човека, че грехът, моля ви се, не е чак толкова голям, а Бог е милостив и всичко ще прости. Но после, след като грехът е извършен, същият този зъл дух хвърля човека в бездната на отчаянието, като му внушава, че грехът му е безмерен, а Бог е неумолим. И там където човек се е хванал в този бесовски капан, в душата му се възцарява страхът пред неотвратимото възмездие, плавно преминаващ в откровена вражда спрямо Бога.

Светите отци на Църквата имат надежден лек за тази духовна болест, изказан например в словата на преподобни Тихон Задонски: „Преди греха си представи Божието правосъдие, за да не съгрешиш; но когато престъпиш чертата и съгрешиш, помисли за величието на Божието милосърдие, за да не изпаднеш в отчаянието Юдино. Защото каквото е Неговото величество, такава е и Неговата милост. Колкото и грехове да имаш, колкото и големи да са, у Бога има още повече милости и щедрости: само се покай и се пази занапред да не грешиш…“

От самото начало на своя духовен живот в Църквата християнинът се озовава в ситуация между страха и надеждата. Това постоянно пребиваване между две противоположни състояния изисква сериозно напрежение.

И ако човек чувства, че за това не му достигат духовни сили, значи трябва да търси източник за укрепването им.

Отклоняват ли те от пътя на спасението неверни мисли за Бога – търси правилните отговори на въпросите си от опитни духовници и в творенията на светите отци. Ако личният ти травматичен опит ти пречи да се довериш на Бога – намери добър психотерапевт и реши най-сетне психологическите си проблеми, защото вече си зрял и самостоятелен човек. Не можеш сам да се справиш с унинието и страха – търси приятели, които да ти помогнат, както приятелите на разслабления от Евангелието са му помогнали.

Изобщо използвай всякакви достъпни ти средства. Само не отпадай от Бога, не допускай в душата си помисли, че Той е безпощаден или равнодушен към твоята участ. И тихо, постепенно привиквай да живееш в условия на частична неизвестност във всичко, защото други условия в този свят просто няма.

И главното, помни: спасението не може да се заслужи. Бог ни спасява не заради наши заслуги. Той е готов да спаси всекиго изключително поради Своята любов към нас. Онзи, който е разбрал това и е готов да се довери на Бога, непременно ще бъде спасен. А ето и единственият гарантиран начин да отпаднеш от това спасение: ако престанеш да вярваш в Божието милосърдие. Във всички останали случаи Бог със Своето всемогъщество просто няма да допусне да погине онзи, който вярва в Него като в Спасител.

Надежда за това Църквата предлага на всекиго от нас в удивителните думи на утринната молитва към Иисус Христос: „Който вярва в Мене, си казал, о, Христе мой, ще бъде жив и няма да види смърт вовеки“. А щом вярата в Тебе спасява загубилите надежда – ето, аз вярвам, спаси ме, защото Ти си мой Бог и Създател. Дано ми се зачете вярата вместо дела, Боже мой, защото не ще намериш никакви дела, които да ме оправдават. Но вместо всички тях, дано е достатъчна тази моя вяра – нека тя отговаря, нека тя ме оправдае, нека тя ме изяви за участник в Твоята вечна слава. И да не ме похити сатаната и да не се похвали с това, че ме е откъснал от Твоите, Слово Божие, ръце и закрила. Но искам или не искам, спаси ме, Христе, Спасителю мой, скоро ми се притечи на помощ, побързай, загивам – защото Ти си Бог мой още от майчината утроба! | foma.ru

* На сайта на списание „Тома“ [„Фома“] отдавна съществува постоянната рубрика „Въпрос към свещеника“. Всеки читател може да зададе въпроса си и да получи личен отговор от свещеника. Но на някои от въпросите не може да се отговори с едно писмо – те изискват обстойна беседа. Преди известно време получихме нелесен въпрос: „Как да се справим със страха от смъртта“.

Превод от руски: Венета Дякова