Кой изкушава човека

Акад. Владета Йеротич

Съществителното „изкушение” и глаголът „изкушавам” в разговорния език означават „проба”, „опитване” или „пробвам, изпитвам, вкусвам” нещо, докато в християнското учение „изкушение” е едно от централните понятия, означаващо изпитанията, през които всеки човек преминава в живота си. Няма исторически период, през който отделният човек или и цял народ да не се е сблъсквал с най-различни трудности и препятствия, или да не се е препъвал в „камъка за препъване” или „камъка на изкушението”. Скърбите на човека, които могат да се разбират и като изкушения или предизвикателства, започват от самото раждане и не престават, с по-кратки или по-дълги периоди на отдих, до края на живота; независимо колко дълъг е този живот. Петстотин години преди Христа Буда е учил, че за човека всичко е духовна мъка: и раждането и умирането, и любовта и омразата, и приятелството, и мъжът за жената, и жената за мъжа. Единственото спасение от тази непрестанна житейска мъка – скръб, изкушение, предизвикателство – е угасването на желанието за живот, достигането на равнодушие или някакъв вид атараксия (у гръцките стоици по-късно), която води до нирвана.

Ако през двухилядолетната, отворена към света християнска традиция, белязана с активност, борбеност и творчество на нас като християни винаги ни е била дълбоко чужда основната будистка философия на живота, нека да си спомним, дори и неохотно, дните и седмиците, когато небето е покрито с черни облаци, когато пулсът в тялото замира, когато е настъпила „тъмната нощ” на душата, когато вече не виждаме никакъв изход от лабиринта. Но кой ни е въвел в „областта на мрака” или какво ни е довело до задънена улица, кой ни изкушава до отчаяние или тъга (Киркегор)? За будистите, както видяхме, това е непресъхващото желание за живот, волята за съществуване, която не представлява нищо друго, освен „воля за власт” (Шопенхауер, Ницше, Адлер). Като че ли Буда преди две хиляди и петстотин години ясно е видял последиците от „сляпата воля за живот”, която, макар и да не е била сляпа „в началото”, е довела цивилизацията в двадесетия век до слепотата и абсурда на съществуването. И в християнската средновековна философия, и особено във философията на Новото време, волята играе важна роля както в мисловната система, така и в практическото приложение. Противно на волята за власт, тоест за подчиняване на слабите от силните като естествен закон на живота, в който „човек за човека е вълк” (Англия е била „избрана” страна, в която са се родили и са творили Джон Лок, Дейвид Хюм, Чарлз Дарвин; в нея е кроял планове за „световна революция” Карл Маркс; в Англия е умрял, след написването на последното си забележително есе „Моисей и монотеизмът”, Зигмунд Фройд), Христовата молитва Отче наш си остава най-значимата и най-трайна молитва на всички времена, две хиляди години устните и сърцата на християнина повтарят молбата: да бъде Твоята воля! Така още веднъж се разкрива двойствеността на човешката природа, болезненото раздвояване между нейната земна част (от земята, от пръст си създаден, човече, пак в земята се връщаш и ставаш пръст!) и небесната част (Божието дихание, Божия дух, от който човекът стана жива душа) още от времето на сътворението на човека; раздвоеност между Божията заповед към човека да бъде господар над природата и да властва над всички нейни блага и човешкото „забравяне“ от Кого му е дадена тази заповед; между моята воля и Твоята воля. Така за мен още веднъж се потвърждава истината за християнството като „полудуалистична религия” (Джефри Ръсел), която вярно посочва какво се случва с човека от раждането до смъртта, през времето на нашето съществуване, в което „войната е баща и цар на всичко” (Хераклит). За разлика от властната необходимост (ананке), на която са подчинени и самите богове, както и върховният бог Зевс в гръцката митология и философия, и която несъмнено чувстваме и като християни, могъщата свобода запазва винаги непостоянното равновесие между Закона и Благодатта; свободата, за която никой и никога извън християнския богословски, мистичен, философски и художествен свят не е изпял такива химни, каквито познаваме от времето на Светите Отци на Църквата до Николай Бердяев, Булгаков, Шестов и другите съвременни християнски мислители. Признавайки и приемайки двете цялости, възникнали след „космическия взрив”, подтикнат към движение от „неподвижния двигател” – необходимостта и свободата – човек и днес поставя стария въпрос: кой ме изкушава, и то дали на затворения кръг на раждането и умирането, или на вечното махало, люлеещо се между Вечносъществуващата и тук-съществуващата сила, или на правата или спираловидна пътека от Алфа до Омега? Отговорът, или както скоро ще видим, отговорите на така поставения въпрос: кой ме изкушава? ще зависят от нашия предходен отговор на въпроса откъде е необходимостта и откъде е свободата. Знаем и най-често срещаните отговори в хилядолетната история на човешката мисъл: и необходимостта, и свободата произлизат или от случая, или от Бога. И ако науката, още от времето на Демокрит и до днес, се справя все по-добре с понятието и значението на необходимостта, то понятието за свободата, специално изтъкнато от началото на християнското летоброене, се е натъквало, когато е било анализирано по мисловен път, на непреодолими препятствия. Накрая (или може би още в началото) то е било оставено на мистиците и тяхното преживяване на свободата. Но тъй като и по този начин не получаваме единствения удовлетворителен отговор, защото преживяването на мистиците е предоставено на нашата вяра или неверие, то признаваме нашата немощ и посредством преживяването да стигнем до разясняване на същността на свободата.

Ако свободата не е даденост, т.е. изобщо и не съществува, ако свободата не е осъзната необходимост, тогава свободата е или от Бога, или от Нищото. Тази последна представа за свободата е опасна, привлекателна, необичайна, рядка, доколкото коренът ѝ не може да се намери у досократиците или у будистите; определено изглежда, че тя е преживяна по мистичен начин от Якоб Бьоме и така възприета от Шелинг и Николай Бердяев. Коренът на такава свобода трябва да е Ungrund (непреводима немска дума). Тя е сътворена от Нищото, изниква от само себе си, няма никакви основи „под себе си” и „зад себе си”; тя е толкова недоказуема колкото и безпричинна. Върху такава безпричинна свобода дори Бог няма нито влияние, нито власт, откъдето може би отчасти произлиза и „скритостта на Бога” (Deus absconditus). Не е лесно нито с разума, нито с ума да достигнем дълбочината и многозначността на едно такова мистично преживяване на Бьоме (до него трудно биха могли да достигнат книгите на досократиците или будистите), още по-малко разбираемо е защо е било необходимо на руския православен философ Николай Бердяев, посредством Шелинг, да се остави на обаянието на оригиналния немски протестант Бьоме. Но когато отидем малко по-далече в дебрите на Бердяевата философия, няма да се изненадаме особено от неговия избор на любима философска и религиозна литература. За Бердяев християнството не е само „полудуалистична”, а наистина дуалистична религия, въпреки че строго се разграничава от онтологичния дуализъм от типа на дуалистичните религии на Зороастър, гностиците или Мани. Въпреки това, колкото и успешно да се е освободил Бердяев от влиянието на гностиците, някъде по средата на пътя на неговото учение, остава чудноватата и привлекателна представа за борбата, която продължава и сега, но не между два еднакво силни бога, а между Бога, Твореца на света ex nihil, и именно онази част от Нищото, която Бог все още не е усвоил от хаоса, не е осмислил и не е влязъл в нея със Светлина. Сякаш от такова Нищо и към Бога, и към Неговото творение струи тази безпричинна Свобода. Понякога се учудвам, че Жан-Пол Сартр със своята привлекателна опасна идея за „абсолютната свобода” не е намерил единомишленик или предтеча в лицето на Бьоме и Шелинг.

Най-голямата сила в нас, онези два силни коня в Платоновата колесница, които действително трябва да управлява кочияшът, но много по-често се случва конете да управляват кочияша, са нашите два нагона – сексуален и агресивен. Нито мъдрият философ, нито смиреният монах могат да избегнат изкушението на необходимостта на своите нагони. Законите са установени в прастарото историческо време, преди всичко за да може по един видим, външен начин да се регулира действието на невидимите, вътрешни сили на човека. Така човек е подвластен и на вътрешния и на външния закон на необходимостта, но не и без Божия дар да замени закона с вярата, а необходимостта със свободата. Съвременната дълбинна психология, макар и несигурно и неохотно, все пак признава възможността за „сублимация” на сексуалния и агресивния нагон у човека, което не значи нищо друго, освен кочияшът в Платоновата колесница да държи поводите здраво в ръцете си. С други думи, човек може да владее своите страсти и афекти, опасните изкушения, идващи от „сферата на съзнанието” или от по-малко познатите и прастари пластове на сложната и пространна човешка душа.

На въпроса не са ли изкушенията, които сами си причиняваме (както и онези, които причиняваме на другите, а и другите на нас), полезни за нашия „процес на индивидуация” или за християнското усъвършенстване, не са ли те част от Божия Промисъл, а не само от човешкия – ще посочим като пример игумена, който изпитва послушника, или родителите, които изпитват децата. Не можем да отговорим точно, докато не успеем да развием в себе си Божия дар на прозорливостта, който ясно ще види добрите или лошите „помисли на сърцето” на човека, изкушаващ съзнателно или несъзнателно и себе си, и другите. Достатъчно е да бъдем будни, и все по-будни, а такива ставаме колкото повече опознаваме себе си – по отношение на изкушенията, които сами си създаваме. Защото: Друго изкушение вас не е постигнало, освен човешко; верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите (1 Кор. 10:13). Следователно, ако ни се струва, че Бог като на отделни човеци или като на народ ни изпраща по-големи и по-тежки изкушения, отколкото можем да понесем, тогава трябва да сме сигурни, че не сме с Бога, нито Бог е с нас. Изкушенията, които ни сполетяват (самоубийство, отчаяние, тежка душевна или телесна болест, материална загуба или пропадане на държавата), са предизвикани от нас, хората, те са плод на нашите гнойни рани, а също така са и наказания, изисквани от нашата собствена съвест. Нито Бог, нито някоя духовна сила над човека има нещо общо с бурята на предизвикателствата, която руши къщата, „построена на пясък, а не на камък”.

Ще завършим нашия малък текст за изкушението и изкусителите с вероятно най-трудния въпрос: Бог изкушава ли човека?

Християнският Бог, в образа на Света Троица, не е никакъв деистки или пантеистки бог на просветителите и философите хуманисти на Европа, нито някакво далечно, непонятно индийско божество Брахман-Атман, а Личност, второто Лице на Света Троица, Иисус Христос, Бог и Човек (Богочовек), Който „заради нас, човеците, и заради нашето спасение” слезе на земята, стана човек, взе греховете на всички хора по света, възкръсна и се възнесе на небето, където „седи отдясно на Отца”. Едва тогава Христос – тъй като, и според думите на еврейските пророци, и според предсказанията за идването на Месия почти у всички народи и религии в света, е изпълнил всичко както подобава – изпрати на земята третото Лице на Света Троица е могъл да изпрати третото Лице на Светата Троица, Дух Свети, на всички, които с вяра, надежда и любов признаха и приеха Отца и Сина, без Когото няма никога и никъде Дух Свети.

За верния християнин, живеещ вярата си на дело, тоест опитният, който вече не трябва да вярва, защото знае, на когото Божията Благодат и неговият личен труд са помогнали „умът да почива в сърцето”, Бог е навсякъде и всичко. Макар че в този реален, земен живот, лежащ в злото, православният подвижник и всеки истински християнин болезнено преживява трагизма на дуалистичната истина за властването на княза на тоя свят над Земята едновременно с извоюваната победа на Възкръсналия Христос за всички времена и всички еони над силите на мрака и преди всичко над смъртта, той е абсолютен монист, за когото Бог, както казахме, е „навсякъде и всичко”. Ако попитаме такъв екстатичен християнски визионер кой изкушава човека, той, без да се колебае, би възкликнал с Давидовия псалом: Господи, Ти си ме изпитал и знаеш (в оригинала: „Господи, Ти ме изкушаваш и знаеш” – Бел. прев.) … Още думата ми не дошла на езика ми, Ти, Господи, вече точно я знаеш… Възляза ли на небето – Ти си там; сляза ли в преизподнята – и там си Ти… Не са били скрити от Тебе костите ми, когато съм бил създаван тайно, образуван в дълбочината на утробата… Изпитай (в оригинала: Изкуси – Бел. прев.) ме, Боже, и узнай сърцето ми; изпитай ме и узнай моите помисли; и виж, дали не съм на опасен път, и ме насочи във вечен път (Пс. 138).

Ето удивителния отговор на всички наши въпроси за изкушението. За просветления човек, който е „Давид” пред Бога, всички изпитания, на които са подложени и праведникът, и безбожникът на земята, са дело на „Божиите ръце”, на Неговия Промисъл. Той ни изпитва и когато сами изкушаваме себе си, и когато сме изкушавани от други хора, и когато сме подложени на демонските нападения, защото всичко е за наше добро и всичко е поставено на пътя на нашето спасение от волята на мъдрия Управител на нашия живот.

Да се молим на милостивия Бог предано, дълго и искрено за онези хора, които днес са все по-многобройни по света, които не вярват в Бога, нито в дявола, нито в другите хора, нито в природата, които са оставени изцяло на самите себе си и поради това търпят най-горчиви изкушения, равни на християнските представи за адските мъки. Изкушавани от самите себе си, без вяра, надежда и любов, те спадат към онези нещастници, за които Симон Вейл казва следното: „Единствената беда, в която човек може да се окаже, е да бъде оставен сам на себе си съприкосновението със злото. Тогава човешкото нищожество може да се провери на дело”.

Откъс от книгата „Остават само делата на любовта“ на Владета Йеротич, София, Омофор, 2017

Заглавна снимка: Mark Kostabi, 1960