Къде са границите на християнската търпимост

Акад. Владета Йеротич

Господ Иисус Христос даде на хората отпреди две хиляди години идеалите за съвършенство: Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец!, които идеали изглеждат непостижими, нереални и прекалени – докато самите хора не започнат да ги прилагат лично. Владика Николай Велимирович е отговорил на недоумението на човека как е възможно да правим добро на онези, които ни мразят, когато това е противно на човешката природа, с думите: „Никога не би задал този въпрос, ако поне веднъж в живота си се опитал да направиш някакво добро на човек, който те мрази”. Следователно само личният опит, личният труд може да принесе плод и отговор от човек към човека на иначе винаги абстрактния въпрос за възможностите човек да се усъвършенства според пълната мяра на Христовото съвършенство.

По същия начин стои въпросът и с търпимостта на човека към другите хора, особено към различните по вяра, народ, раса, идеологически убеждения. Както е лесно „да бъдеш добър в доброто”, така е относително лесно да се движиш в кръга на хора, със същите като твоите религиозни, политически или някакви други убеждения. Личният опит, личният подвиг започва тогава, когато нашите родители или деца, нашите роднини или приятели, нашите колеги, с които работим всекидневно, имат други, понякога и съвсем различни вярвания, мислене, възгледи, поведение.

Защо често слушаме, че християните, а и не само те, но и всички вярващи от останалите монотеистични религии (юдаизъм, ислям), са изключително нетолерантни по отношение на всички, които не вярват като тях. Докато пък истинската търпимост винаги била качество, с което се отличавали всички азиатски религии (особено будизмът и браманизмът)? Ако разгледаме дори повърхностно двухилядолетната история на войните в християнския свят и многото примери на ясно изразен фанатизъм не само на отделни хора сред т.нар. християни, но и в самите християнски църкви (особено тези на Запад), които „с огън и меч” са гонили своите противници, би трябвало да се съгласим, че толерантността, особено религиозната толерантност, не е била силна страна на християнството през вековете, та чак до най-ново време.

Без да търся на всяка цена оправдание за този факт, бих искал да напомня, че християнството е било и е останало млада религия; и единствен Господ Иисус Христос от всички религиозни учители в световната история е изпълнил Своята задача на земята млад, в 33-тата година от Своя живот.

Въпреки че Иисус Христос много пъти е изтъквал, че Неговото Царство не е от този свят и че човек трябва да придобие на земята онези блага, които единствено могат да му послужат и на небето, Той не е отхвърлял този свят като дело на някое по-низше божествено същество или на слепите природни сили, подвластни на неизбежния закон за вечната промяна и разпад. В действителност Иисус Христос със Своя живот и учение е потвърдил старозаветното еврейско вярване, според което Бог е сътворил света и всички живи същества „от нищо”, благославяйки тяхното размножаване на земята. С това всеки християнин (а значи и човекът от западноевропейската цивилизация) дори когато не признава, че „anima naturaliter christiana” (“душата е християнка по природа” – Тертулиан – Бел.ред.) вмъкнал съм превода за да не се затрудняват някои читатели, носи дълбоко в своето същество потребност, подтик, бих казал един вид духовна „генетична програма”, усъвършенствайки себе си и изправяйки по този начин последиците от първородния грях, да изправя и усъвършенства и обществото и природата. Затова и на един западен християнски мислител, Карл Густав Юнг, е могло да дойде наум понятието, което той е нарекъл „индивидуационен процес”, и което в основата си не означава нищо друго, освен спонтанна и искрена потребност на християнския човек от самоосъществяване, индивидуално и лично, с крайната цел това свое аз от любов и свобода да го подари на Христос в себе си. Усъвършенствайки се чрез достигането на Христос в себе си, християнският подвижник (който не е задължително да е монах), неизбежно поправя и усъвършенства и другите, семейството и обществото, с които и в които живее.

Ревността и пламенността, с които Иисус Христос е поверил Себе Си на Бога, предавайки се изцяло на Неговата Воля, векове наред в християнската история са били пример и образец както за отделните хора, така и за християнските църкви – и те да постъпват така активно и борбено, донасяйки огън на земята и сътворявайки с него истинската история. Защо тази Христова ревност по Бога така често и трагично се е израждала във фанатизъм у т.нар. християни, които предварително не са се очиствали „чрез огън”, за да действат сред хората очистени и просветени от любовта, а този небесен огън бързо и лесно се е превръщал в кървав меч, посичащ всички „неверници” и „схизматици” около себе си? Поне засега нямам друг отговор, освен психологическия: там, където на някой страстен, силен и твърдо вярващ човек, или и на също такъв народ (например на руския или испанския), са били дадени много благодатни дарове, там е имало и много демонски изкушения, зли страсти и всякакъв вид грехове. С приемането на християнството всеки отделен човек, както и всички народи, които чрез кръста са се кръстили, са поели нелекото задължение да носят Христовия кръст, но не и да го налагат на другите!

Ще се върна още веднъж на насъщната потребност на всеки човек от търпимост. Различното у другите хора винаги ни безпокои, плаши ни и ни прави недоверчиви и затворени към непознатото и неизвестното. Защо има толкова религии, начини на вярване, поведение, обичаи, езици, раси, народи – се питаме често, дори несъзнателно. Колко по-добре и по-лесно би било за всички, ако бяхме православни или католици, или мюсюлмани, или комунисти! А тогава защо, питам се, има такава разноликост в природата, в растителния и животинския свят на Земята, защо на една ливада има толкова различни цветя, и то едно до друго, което изпълва с възхищение нашия поглед и нашите чувства, когато сме сред природата? А колко много и различни жилища има в дома на Моя Отец Небесен, в космоса, в милиардите слънчеви системи!

Колко пъти трябва да препрочитаме изключителното Първо послание до Коринтяни на апостол Павел (особено 12-а и 13-а глава), в което великият апостол на християнството непрестанно ни напомня че даровете са различни, но Духът е един, че не бива да има разногласия в тялото, но всички членове да се грижат един за друг, защото ние сме едно тяло Христово, а един другиму – членове!

Затова, струва ми се, трябва винаги отново и отново да търсим подобие и единство в различността; такъв е Божият план, проявяващ се във всички живи същества, това е онова прарастение на Гьоте, а всъщност Дух Свети, Който духа където иска.

Когато открием Едното в множеството, в нас вече няма да има страх и тревожност, а удивление и прослава на Твореца, Който пребогато се е излял във всичко видимо и невидимо. Нашата нетърпимост, усилена понякога до страшен фанатизъм, произлиза от слабост и страх. Виктор Франкъл има пълно право, когато казва:

„Вярата не бива да бъде строга, а твърда. Строгата вяра прави човека фанатичен, а твърдата – толерантен”, или когато един друг християнски мислител пише: „Хората много се пазят от онези, които искат да ги превъзпитат. Да не превръщаме евангелската проповед в предмет на нашата саможивост и нека винаги да уважаваме съвестта на другите. Най-много ще допринесем за Божието дело в света, ако бъдем истински почтени спрямо всички онези, които Бог е поставил на нашия път, независимо от техните вярвания. Откриването на царството Божие е нещо изключително свято и велико и не би трябвало да се осмеляваме да намесваме в това своите лични амбиции и желания да налагаме своето мнение на другите. В това най-опасното е да смятаме себе си за по-добри и по-значими от другите”.

Колкото повече разширяваме нашите сърца в любовта, надеждата и вярата с Христос в нас – но само ако преди това опознаем своя християнски произход и своята християнска принадлежност и реално се проникнем от Христовия Дух, – толкова по-бързо и в по-голяма степен ще вместим в себе си различността на света и различността на вярванията на народите. Именно разбирането за тази различност, в любовта и от любов, ще ни разшири може би наистина до пълната мяра на Христовото съвършенство.

Из книгата „Остават само делата на любовта“ от Владета Йеротич,

фондация „Покров Богородичен“, 2017 г.,

превод: Татяна Филева