Любов към Бога без любов към ближния?

„Най-вече, възлюбени братя, сме длъжни да обичаме Бога и след това ближния, защото това са първите заповеди, които са ни дадени.“ (Първо монашеско правило на свети Августин)

„Нужно е да знаем, че всички заповеди и закони зависят от тази заповед. Всяка грешна постъпка и всеки правилен ход, всяко добро или зло се отсъжда чрез тази мярка. Всеки грях означава похулване на тази заповед и всяка добродетел е приемане на тази заповед. Не съществува нищо друго“, казва старецът Емилиян Симонопетритски.

Нека видим как той анализира тази заповед – какъв е нейният етос и практическо приложение. Защото теорията е едно, а практиката – друго, едно са абстрактните неща, а друго – конкретните…

Старецът Емилиян казва: „Може заради Бога да правя коленопреклонения, да постя и да се моля, да се подлагам на страдание, но в действителност всичко това да бъде израз на егоистично упорство. Идолска жертва, принасяне на тамян, което спомага за обожествяването на моето аз, а не за служението на истинския Бог“. Едно е какво се вижда, а друго е в действителност. Следователно всичко се отсъжда от подбудите, които ни движат, от истинската причина, която ни кара да правим нещо.Привидно мога да правя нещо за Бога, но в дълбините на душата си всъщност да го правя от егоизъм – всичките усилия, които полагам, може да не са нищо друго, освен едно себевъзвеличаване. Затова е толкова нужно да откроим кога правим нещо от егоистични подбуди, тоест кога това е обожествяване на собствената ни личност, за да се почувстваме важни, че сме успели да постигнем нещо, и кога става дума за искреното ни желание да служим на Бог. Това се превръща в наша прелест – да вършим добродетели, да изпълняваме Божиите заповеди… И това парадоксално да бъде хула срещу Самия Бог.

Затова изпитваме вътрешно объркване, не познаваме истинското покаяние и не чувстваме радост от това, което правим. Белег за това дали постъпваме правилно е мирът, който идва в сърцето ни, също така нашата готовност да обичаме врага, тоест равновесието, което имаме в нас. В противен случай имаме дисбаланс. Старецът Емилиян продължава: „Отците никога не говорят за любовта на Бога без под това да разбират любов към ближните. Това не са отделни неща, а едното утвърждава другото. Оттук св. ап. Павел говори за една любов, без да споменава дали тя се отнася към Бога или към човека“.

Истинската любов е една, тя е Самият Бог. Критерий за нашата идентичност, тоест дали искаме да бъдем членове на Тялото Христово, е любовта, но не теоретичната, а практическата любов. И старецът Емилиян я откроява, като казва: „Ти ме изморяваш? Тогава е шега да казвам, че обичам Бога.“

Истинската любов към Бога се вижда от това дали съм способен да се радвам с ближния, дали не се измъчвам с мисли (и помисли) спрямо другия и неговото поведение, тоест любовта към Бога се доказва от това дали съм „подлудял“, дали съм „оглупял“ и дали съм спрял да покровителствам себе си. С други думи, ако умът ми е „повреден“ и не се дразня от поведението на другия човек, това е знак, че съм човек, който обича Бога.

Казваме, че обичаме Бога, но това е в нашия ум, в нашата фантазия, то обаче не винаги е реалност. Реалността е: „Когато дори в много малка степен преживяваш Божията любов, какъв ставаш? Ставаш огън, издигаш се нависоко и ставаш несъществуващ за Земята, тоест не изпитваш тревога, разбираш, че нямаш връзка със Земята, и това не се отнася само за материалните блага, а и за преодоляването на нашето желание да надделеем над другия, да се чувстваме оправдани пред него; тревогата ни да не бъдем засегнати…“ Когато обаче обичаш Бога, ти не се засягаш, не се нараняваш, ставаш, както казахме, напълно „оглупял“.„Този човек, който е вкусил макар и малко от Божията любов, не може да се оскърбява от образа на възлюбения Бог.“ Кой е образът на възлюбения Бог? Човекът, ближният. Ето защо, когато „оглупееш“, тоест започнеш да вкусваш от любовта на Бога, нямаш възможност да се противиш и да се оскърбяваш. Едно е да казвам на думи, че обичаш Бога, и друго е да се виждат белезите на тази любов.

„Никой не може да отдели видимия бог и да възлюби невидимия Бог.“ Кой е видимият бог, кой е богът, който виждаме? Това е нашият брат, но не само нашият спътник, но и нашият враг – видимият бог е моят враг и брат. Не бива да отделяме отделя тези две неща, тоест да отделя видимия бог от невидимия Бог. Ако ги отделя, това е фалшива любов.

* * *

За съжаление, днес се забелязва едно институционализиране на човешките отношения. Става въпрос за една екзистенциална и духовна джунгла. Казват ти, че трябва да уважаваш другия. Много добре. Но коя е причината, защо да уважавам другия, питам аз… Е, за да можем да си съжителстваме в нашето биологическо съществуване, ми отговарят. И ако това не е джунгла! Тоест, ако няма нещо друго, което да ме вдъхновява, нещо друго, по-мощно, за да обичам другия и да го уважавам, от просто „да прекараме добре малкото години, които ще живеем“, това псевдоуважително отношение няма особена стойност. След като няма да сме на тази Земя много години, кой ще има силата да не се подаде на това изкушение – да надделява над другия, да го експлоатира… Когато животът е кратък и е само път към смъртта? Какво е направила системата? Тя е сакрализирала, обожествила е нормите, безличните правила, и чрез заплахата на закона или под общия знак на хуманизма, се опитва да наложи на света мярката на справедливостта, и тази мярка е смъртта и разделението. Докато богословието, което казва – обичам другия, защото той е образ на Бога и защото така се наслаждавам на Бога, е напълно различно нещо. Представете си един човек, на когото казвате:
– Трябва да обикнеш! Трябва да се влюбиш!
– Но другият не ме привлича.
– Ама трябва!

Това е едно, но съвсем различно е, ако опитът от любовта ме освобождава. И така, Бог се открива като Такъв. Тоест първо от преизобилието на Своята любов Той ме е направил вечен, дал ми е Неговото дихание, придобил съм божествени елементи, паднал съм, отдалечил съм се от Него, но отново ме връща чрез Своята любов. Той побеждава смъртта, открива ми друга перспектива и ми показва колко драгоценен е всеки човек – така разбирането ми за ближния придобива друго измерение.

„Видимият бог винаги е по-осезаем, Бог е създал човека по Свой образ, за да имаме всеки ден до нас частица Негово присъствие“. Колко хубаво го казва старецът Емилиян – Бог сътворил човека, за да може чрез него постоянно да бъде близо до всеки от нас. Не осъзнаваме колко значимо и съществено е това, тоест въпросът как се отнасям към другия. Ще се отнасям добре с него само защото съм получил добро възпитание вкъщи, което ме е научило, че трябва да се държа добре, за да се утвърдя в света, да ме приемат хората? Това няма особена цена. Аз обаче дължа уважение на другия човек, защото той е мой бог. Нека, когато погледнем към другия, се запитаме: „Ако Христос беше близо до мен, как щях да се отнасяме с Него?“ Тази мисъл ме кара да се отнасям към всеки човек така, както бих се отнесъл с Христос – към жена ми, мъжа ми, децата ми, приятеля ми, колегите ми… Така ще възлюбя и Бога. Ако не се разбирам добре с моя спътник, дори и с Бога няма да мога да се разбирам добре. Ако не се разбирам добре с човека до мен, не е възможно да се разбирам добре с Бога. „Ама другият е крив, чепат!“ Какво всъщност означава да се разбирам добре с някого? Въпросът не е да се разбирам с него външно, привидно, подтикнат от рационални причини, а вътре в мен да се настроя спрямо неговото безумие и да се чувствам свободен – ще работя върху това, ще се боря за това, ще моля Бога.

Ако някакъв вътрешен гняв ме подлудява, ако ми минават мисли от рода на „Този е антихрист, той се отнесе несправедливо към мен, измами ме, и трябва да намеря моето оправдание…“, ако тогава започна да търся какво казва св. Писание по въпроса, какво казват отците, какво казва нашият духовник, но той не ме разбира, да търся друг „просветлен човек“ и понеже не го намирам, да отида накрая например при кафеджийката да ми реши проблема, като ми каже колко съм онеправдан, това означава, че не съм могъл да реша определен проблем вътре в себе си, защото не искам да имам Бога. Имам Бога, когато вътре в мен мога да се настроя спрямо трудния и чепат човек и да приема, че той е мой бог.

„Следователно, доказателство за нашата любов към Бога е любовта към ближния“. Ето кое е доказателството, че познаваме Бога. И знаете ли, когато казваме любов към ближния, не разбираме някаква човеколюбива нагласа към един абстрактен човек, а любовта към този, който ни дразни, с когото имаме спор… „И ближен е всеки човек, близък и далечен“, казва старецът Емилиян.

Как обичаш един човек, как се влюбваш? Как се обвързваш? Чрез опознаването. Първо започваш от нещо външно и след това връзката ви се задълбочава чрез общуването, тя се определя от равнището на това общуване. Оттук нататък трябва да има нещо по-съществено, и по този начин човек се обвързва с най-дълбоката онтологична причина за живота. Така се обвързваш и не се откъсваш. В този смисъл същото става и с Бога – говориш с Него, Той ти говори, придобиваш преживявания и спомени, както в една човешка връзка.

Как да позная Бога? Някой ще каже – чрез четенето. Разбира се, то е нещо важно, но по-важна е личната връзка с Бога – молитвата, Тайнствата на Църквата… „Нещастен е човекът, който не се е научил от млад да се моли, защото дори и на старини ще е трудно да се научи, така че молитвата да стане негова духовна храна. Колкото повече човек се посвещава на молитвата, толкова повече той познава Бога, и това познанство поражда още по-голям копнеж по Него“. Някой ме пита: „Как да възлюбя Бога?“. След като никога не си коленичил, как да го възлюбиш? След като не си Го потърсил в сърцето си, след като никога не си се скарал с Бога, как ще станеш приятел с Него? Много по-ценно е да влезем в спор с Бога, да се скараме с Него, дори да Го поставим под съмнение, отколкото да сме равнодушни християни, нагодени към Тайнствата на Църквата, които (в този случай) не са Тайнства в смисъла, че не действат тайнствено преобразяващо в нас.

„Когато някой първо познае Бога, тогава може да Го обича истински, но тази любов има много степени – тя не се издига повече от ръста на човека, ако няма връзка с ближния“. Ако любовта към Бога няма връзка с ближния, тази любов не се изкачва по-високо от нашия ръст и е немощна, анемична, в нея няма енергия. Акоима връзка с ближния, „тогава нейният отзвук стига до небето“. Ето как любовта към Бога ни отвежда на небето – именно когато се свързваме с нашия брат. „Опознавайки по-добре човека, или човешката природа, както Бог я е създал и както грехът я е деформирал, разпознавайки Божията ръка във всяко творение, ние се докосваме до него, сякаш докосваме и се грижим за Самия Бог. Започваме да с цялото си същество да опознаваме сърцето, което се движи до нас и което бие със същия ритъм като нашия, разбираме пулса на божествения копнеж на ближния и прегръщаме човешката природа“. Тоест, опознавайки човека, опознаваме в дълбини и човешката природа; ако познаваме себе си, тоест, ако познаваме границите на нашия аз, на нашите копнежи, падения, тревоги… тогава виждаме нашето безсилие и граници. Тогава започваме да схващаме болката на всеки човек и започваме реално да ценим човешката природа, състрадаваме й, обичаме я, усещаме божествения копнеж на нашия ближен. ..

Божественият копнеж на човека може да се прояви дори и чрез греха. Защото в този случай знаеш какво значи грешен човек, знаеш какво е грехът, знаеш хала си, знаеш демона си. Човекът, който не може да обикне грешника, да почувства падението му и да разбере болката му, той не е разбрал човешката природа и означава, че изобщо няма връзка със самия себе си. „Това значи, че неговата религиозност и светско съществуване са един фалшив живот; този човек никога не е живял истинно“. А ние какво правим? Не сме изживели истинно дори нашия грях, нито човешката ни природа, затова и нашето търсене е фалшиво, и бога, на който служим, е фалшив. Само ако живееш в ада и почувстваш ада, и разбереш какво е ад, тогава можеш да оцениш човека, тогава се влюбваш в човешката природа, във всяка човешка личност. Как обаче да преживееш ада, след като си се уредил: изповядал си греха си, правиш и поклоните си, изпълняваш задължения си… и си приключил дотук. Има обаче нещо повече от това, тоест човек постоянно трябва да бъде в безпокойство, вътре в него нещо винаги да се движи, да търси Бога.

Някои родители се оплакват от своите деца в периода на тяхното юношество, или като по-големи. Един мъж веднъж ми каза:
– Ах, какво направи брат ми! Баща ми толкова се тревожи за него. Влюби се в една жена и тя го използва, отче, кола й даде, къща й нае, за будала го взе!
– Шегуваш ли се?! Възможно ли е един влюбен да не прави това? Възможно ли е да обясниш логично на един влюбен човек, че прави грешка? Остави го да си изпати, след като ти не си влюбен и не разбираш ближния!

Влюбеният мисли, че колкото повече дава, толкова по-радостен ще бъде! И добре, че е така, за да може след това да разбере каква жертва е направил, когато „обере пешкира“. Тогава ще проумее проблема, за да може узрее. Той трябва да си изпати, за да може в свободата си лично да разбере ситуацията. Няма кой да ни замести в тази отговорност. Това, което ни липсва, е автентичността, не сме истинни дори в греха, за да кажем: „Да, извърших го! И поемам отговорността пред Бога!“. Само така можем да имаме уважение и любов към другия, да разберем неговата болка.

„Отношенията ми с ближния трябва да бъдат откровения на моята любов към Бога“- С други думи, чрез тези отношения се открива колко обичам Бога, какъв вид и качество е моята любов. Как се вижда дали обичам Бога – от това дали имам търпение или съм нетърпелив. Дразня ли се от другия? Дразня ли другия? Наранявам ли го? Всичко това са състояния на душата, които се проявяват на дело. Не трябва просто да потисна истинските си чувства, за да се отнеса добре към ближния, а това, което спонтанно излиза от мен, да е с любов – това открива каква връзка имам с Бога и дали Бог е в мен. С други думи, важен е начинът, по който реагираме към ближния, по който поемаме отговорност, по който усещаме състоянието, в което е другият човек. Да си задаваме въпроса какво избираме в дадена връзка – нашето желание или желанието на другия? Какво поставяме като приоритет – себе си или другия? Нашата или неговата воля?

„Лъжем се, когато казваме, че обичаме Бога, ако нашето отношение към другия не е напълно положително.“ Какво означава да е напълно положително? Тоест винаги да имаме позитивни чувства ли? Положителното чувство (именно защото е основа) е от значение каква форма ще придобие, тоест дали отговаря на реалната нужда на другия. Но откъде да зная коя е неговата реална нужда? Ето, любовта ще ме научи коя е тази реална нужда. Нямам оправдание да бъда ням, да не разбирам другия, защото той не ми е споделил нещо. Белег на любов е, когато без другият да ми каже, аз разбирам неговото състояние, разбирам неговите желания, безпокойства, затруднения. Любопитното е, не можем да си го обясним, но най-неми в това отношение са християните. Да не би нашето християнство да се е ограничило до няколко религиозни обреди? Другите, светските хора често имат по-добро възприятие, по-добра чувствителност и гъвкавост в разбирането на човека. Това трябва да ни накара да се замислим! Най-будният човек трябва да бъде християнинът, не защото това е негов дълг, а защото това е естествена последица от вярата. След като имаш Бога в себе си, ти вече си открит и свободен човек. Буден си и не може да си позволиш да бъдеш глупав.

И така, да обичаш другия означава да разбираш неговата нужда, да се опитваш да запълваш празнините в душата му, да го утешаваш, да го освобождаваш от тревогите и безпокойните мисли. Например ако някой ми каже нещо грозно, има два начина да подходя към неговата постъпка – първият е да видя какво казва законът: „Направил си или си казал еди-какво си? Край! Това е неприемливо!“. Но дали това освобождава човека? Но, ще каже някой, не е ли нарушил заповедта?! Разбира се, но е по-добре да поставим нещо друго като приоритет (и то превъзхожда заповедта) – личността. Интересува ни личността, как тя ще се усъвършенства, как ще придобие божествена утеха, за да повярва в радостта, която има в себе си, в радостта, която Бог й е дал. Следователно, нашият приоритет е как човекът ще бъде вдъхновен да повярва в ценността, която Бог му е дарил и да продължи по своя път напред.

„Естествено е било светецът да постави любовта като първа заповед, след като от положението на човека, от неговия поглед, от спокойствието, което излъчва, от характера му, можем да разберем дали е възлюбил Бога… И най-трудният човек да е до тебе, най-грешният, най-лекомисленият, най-дръзкият, най-лошият, най-големият враг на Бога, той е огледало, който ще ти покаже дали ти имаш Бога в себе си“. За щастие, имаме огледала, за да разберем какво реално се случва в нас, но ние ги пренебрегваме и вманиачено оставаме случката да ни обсеби. Съсредоточаваме се над мисълта, че сме били онеправдани, и търсим защита от Бога, бързаме към Църквата, за да ни защитят. Как става това? Когато отиваш при духовника си и искаш той да те разбере и оправдае, нима това не е показва нагласата Църквата да ни защити от нашия враг, който е другият? Църквата обаче ни казва нещо друго – че нашият враг е нашият аз, и ако искаш да се защитиш от врага си, трябва да се предадеш на него. Ако намериш сила в себе си да се предадеш, означава, че си свободен, че си толкова смирен, че врагът не може да надделее над теб, колкото и да се опитва.

Знаете ли, това, че не се разбираме добре с хората, означава, че нямаме радост в себе си, че нямаме мир и трябва да се постараем да вкусим от тази радост на живот в Бога. Първата радост, която можем да получим и е светлина за нас, е да не се отчайваме от себе си. Да не започваме с „Ах, колко съм окаян, възможно ли е да правя такива неща?!“. Това е дори по-лош грях от злото. Нека си казваме: „Да, това е моят хал!“, и да се предадем на Бога, да търсим Неговата милост. И ако сме малко повече будни, ще разберем, че след като сме на този хал и надеждата ни е в Божията милост, тогава не бихме могли да съдим другия. Когато поработим над това, сърцето ни омеква и постепенно започваме да намираме разбирателство с този ближен.

Ако се опитваме да говорим с ближния чрез логически аргументи, с които всъщност се опитваме да утвърдим нашата правота, от това няма да излезе нищо. Най-голямото проклятие, когато има диалог по определен проблем, е човек да оправдава себе си, а не другия. Ние искаме другият да ни разбере и не разбираме, че най-същественото от всичко е ние да го разберем. Това означава, че аз разбирам неговите затруднения, неговия проблем, оправдавам го и имам добри мисли към него. Ако правя това, сърцето ми несъмнено ще вкуси от сладостта на истинската любов към Бога…

Превод: Константин Константинов