Мъчениците, пострадали за Христа от безбожната власт в СССР и в България

Тази статия, в чието написване взе участие и дякон Георги Максимов, служител в Българското подворие в Москва, има по своя замисъл не само информативен характер. Това е преди всичко призив към Светия Синод на БПЦ и вярващия народ да предприемат практически стъпки за канонизирането на българските новомъченици, пострадали от комунистическия режим. В много други Поместни църкви тази канонизация вече е факт. 

В статията ще бъде показано, че няма никакви обективни пречки за прославата на подвига на свещенослужителите, пострадали в България. Страданията и смъртта, претърпени от тях за Христа, са същите като при новомъчениците, вече прославени от другите Църкви, и затова българските новомъченици не са заслужили с нищо пренебрежителното отношение към своя подвиг от страна на собствения си народ и Църква. 

«Гонението ще свърши и Православието отново ще възтържествува. Днес мнозина страдат заради вярата, но това е пречистване на златото в духовната пещ на изпитанията. След това ще има толкова свещеномъченици, пострадали за вярата Христова, колкото не помни цялата история на християнството» [1]. Тези думи, казани от митрополит Серафим (Чичагов) през 1937 г., малко преди да бъде разстрелян, се оказаха пророчески.

И наистина, след освобождението от комунистическо иго Православната църква канонизира много свои мъченици ― сред тях и самия митрополит Серафим. Прослава на новомъчениците, пострадали заради Христа по времето на безбожната власт, се извърши в Руската, Грузинската, Сръбската и Полската поместни църкви.

В Българската православна църква до този момент не е прославен нито един новомъченик, въпреки че репресии от страна на комунистическата власт е имало и тук ― известни са имената на репресирани свещенослужители и монаси, някои от които са хвърлени в затвора, а други убити. Сред българските християни се пази благоговейната памет за тези страдалци, изучават се обстоятелствата на техния живот и смърт и се обсъжда въпросът за необходимостта на тяхната канонизация.

Ние решихме да дадем скромния си принос за дискусията по този важен въпрос и да разкажем за подвига на вече прославените новомъченици, съпоставяйки го с известните сведения за пострадалите български свещенослужители, а също и да хвърлим светлина върху някои обстоятелства на мъченическия подвиг в условията на комунизма като цяло.

Между другото, трябва да се отбележи, че в сонма на руските новомъченици и изповедници има хора с различен етнически произход, в това число и един етнически българин ― свещеномъченикът Виктор (Киранов) (+1942).

I

Съществуват някои стереотипни представи за мъченичеството, които пречат на правилното осъзнаване и оценяване на подвига на новомъчениците. Например, някои хора смятат, че мъченик може да бъде наречен само онзи, който е загинал от ръцете на гонители, изрично деклариращи, че го убиват заради християнските му убеждения. Ако убийците заявяват, че са го убили по някакви други причини, например за престъпления срещу държавата, то това не е мъченичество.

За повърхностния поглед това може да изглежда убедително, но всъщност тук е налице съществена подмяна. Защото тази постановка на въпроса предполага, че не собствените думи, дела и състояние на духа на мъченика го правят мъченик, не неговото мъжество и вярност на Христос, а само намеренията на неговите убийци, като за тези намерения трябва да се съди по думите на самите убийци.

Подобен подход е несъстоятелен не само по принцип ― защото никъде в църковното предание няма да намерим случай, в който Църквата, определяйки някого като мъченик, да се е ръководела при това от свидетелството на мъчителите му, ― той е несъстоятелен и исторически. Да, в древността е имало случаи, когато самите убийци и гонители са заявявали изрично, че преследват даден човек само за това, че е християнин. Както гласи един от едиктите на Диоклециан: «за да изчезне самото име християни». Но дори по езическо време такава «принципност» не е била свойствена на всички гонители, и често пъти християните са били убивани не заради вярата им, а просто защото са отказвали да принесат жертви на боговете или на идола на императора, което се е разглеждало почти като държавна измяна.

Ако обърнем внимание на това, как са обяснявали действията си вдъхновителите на разпъването на Христос, ще видим в думите им същата риторика за политическа неблагонадежност и престъпление срещу държавната власт: «ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря. Всякой, който прави себе си цар, е противник на кесаря» (Ин. 19:12).

По същия път вървяха и комунистическите гонители през ХХ в. Те съзнателно се стараеха да оформят черното си дело тъй, че то да не изглежда като гонение по религиозен признак; за тази цел преследванията на новомъчениците бяха оформяни като наказания за държавни престъпления. Ето защо например в делата на руските новомъченици най-често срещаните словосъчетания са «народен враг», «контрареволюционна дейност», «противодействие на акциите на съветската власт» и т.н.

Можем да получим представа за начина, по който комунистите се изхитряваха да припишат на християните разнообразни «държавни престъпления», от житията на руските новомъченици. По-долу ще дадем няколко реални примера, завършили със затвор, а понякога и с разстрел.

Свещеномъченик Матвей (Александров) бил безкористен човек. Той не вземал пари за требите, които извършвал, и изобщо се изказвал пренебрежително за парите. Вследствие на това той бил арестуван, задето «водел в храма контрареволюционна пропаганда срещу съветските пари и отказвал да ги приема» [2]. Свещеномъченик Михаил (Самсонов) уж искал чрез биенето на църковната камбана «да откъсне избирателите от участие в изборите» и «привличал отделни активисти от селото към църквата, като ги черпел с водка» [3]. Свещеномъченик Пьотр (Рождествин) пък «протакал църковната служба, за да попречи на работата в полето» [4].

Арестували свещеномъченик Илия (Бенемански) и не намерили нищо компрометиращо у него, но затова пък открили в дома му 45 рубли в дребни монети и въз основа на това го обвинили, че «умишлено задържал при себе си дребните монети, за да пречи на редовното парично обръщение» [5].

Свещеномъченик Константин (Некрасов) се оказал виновен за това, че, отбелязвайки в календара числата по стар стил, случайно написал цифрата «8» върху снимката на Сталин, което било оценено като «враждебно отношение към съветската власт и ръководителите на партията» [6]. Научили, че свещеномъченик Димитрий (Остроумов) дава лекарства на някои енориаши и го обвинили, че се «занимава с нелегално лечение на болни» [7]. За свещеномъченик Йоан (Покровски) твърдяли, че дома му посещават странстващи свещеници и че уж вследствие на това била пренесена заразна болест върху селските коне и свине [8].

Преподобноизповедник Рафаил (Шейченко), говорейки по време на проповед за живота на св. Йоан Дамаскин в двореца на халифа, казал: «Ние дори не можем да си представим онзи източен древен разкош, с който са били заобиколени източните владетели». За това си изречение той бил обвинен от следователя: «В тази проповед вие, сравнявайки живота на Йоан със съветската действителност, се изказахте клеветнически за материалното благополучие на трудещите се в СССР» [9].

Не е трудно да се види, че тези обвинения имат явно нагласен характер и са само прикритие за истинския стремеж на комунистите: да унищожат Църквата, да я лишат от свещенство и монашество на всяка цена. Ние съзнателно дадохме толкова много примери, за да стане ясно, че тук става дума не за изключения, а за едно системно явление. Фактите показват, че на репресии са били подлагани тъкмо дълбоко вярващите православни християни, репресивните служби са ги избирали според критерия за религиозна принадлежност, а обвинението е било нагласявано често вече след самия арест ― въз основа на поведението по време на ареста или на казаното по време на разпитите или в килията за предварително задържане. Първо набелязвали човека, а след това му измисляли «дело». Както казал свещеномъченик Григорий (Раевски), «поискат ли да ни хвърлят в затвора, ще го сторят и ще намерят в какво да ни обвинят независимо от всякакви закони» [10].

А в България е имало случаи, когато комунистите устройвали съдилища и произнасяли присъди чак след като обвиняемите са били вече убити. Например свещ. Йоан Тодоров бил арестуван на 13 октомври 1944 г. и пребит до смърт, а на 16 април 1945 г. в Плевен бил свикан съд, който post factum го обвинил и осъдил на разстрел [11] . Същото се случило и със свещ. Рафаил Раев. На 9 септември 1944 г. партизаните го хванали, докато се прибирал у дома, и го закопали жив, а на 2 март 1945 г. Плевенският народен съд го осъдил задочно на смърт [12]. Ясно е, че не можем да се отнасяме сериозно към подобен вид «социалистическа законност» и към обвиненията, отправяни срещу новомъчениците – това е само опит да се оправдаят вече извършените беззакония и да им се придаде лустро на законност.

Да се отнасяме сериозно към тези нагласени, тенденциозни, набързо скалъпени обвинения срещу новомъчениците означава да вярваме съзнателно на лъжите срещу тях. А приемем ли за истина тези обвинения, започнем ли да се съмняваме в мъченическия венец на пострадалите, то целта, заради която са били измисляни тези лъжи, ще бъде достигната. По време на един разпит следователят го заявил направо на свещеномъченик Николай (Кобранов), казвайки му с насмешка: «Не се тревожете, светец няма да ви направим» [13].

А красноармейците, които водели на разстрел свещеномъченика Варсонофий (Лебедев), му се подигравали: «Не бързай, ще успееш да стигнеш в Царството Небесно!» На връщане пък казали на енориашите, които тичали към мястото на разстрела: «Тичайте, тичайте! След три години на мощи ще стане!» [14].

За разлика от древните гонители-друговерци, комунистическите гонители от ХХ в. в Русия и България  били възпитани в православна среда и знаели какво е един мъченик за Църквата. Знаели го не само редовите палачи, пазачи и следователи, но и хората, които замисляли репресиите, давали  им зелена светлина и необходимото юридическо оформяне. Не можем да не отчитаме това обстоятелство при разглеждане на въпроса за канонизирането на новомъчениците на комунистическия режим.

Връщайки се към темата «обвинения», трябва да посочим и съвсем цинични случаи, като този на свещеномъченика Василий (Преображенски), който бил арестуван и осъден на десет години трудов лагер за «клевета срещу политиката на съветското правителство». Тази «клевета» се състояла в думите му, казани на енориашите: «Съветската власт хваща виновни и невинни и ги хвърля в затвора за нищо, та и мен, ето, ще ме арестуват и ще ме хвърлят в затвора» [15].

Нерядко следователите дори не са си давали труд да търсят нещо осъдително в действията на подсъдимите, а сами им измисляли «престъпленията». Тъй, свещеномъченик Виктор (Киранов) бил заедно с група свещеници обвинен в подготвянето на терористичен акт – уж че искали да отровят кладенците в деня на изборите [16].  Свещеномъченик Сергий (Покровски) бил обвинен през 1937 г., че «провеждал систематична контрреволюционна агитация и възхвалявал Хитлер и фашистка Германия» [17], а свещеномъченик Николай (Заполски) – че уж бил казал: «Скоро от Италия ще дойде папата и ще изпрати всички комунисти в ада… Скоро папата ще отмъсти за нещастните селяни» [18].

Отношението на новомъчениците към обвиненията, отправяни срещу от тях от комунистическата власт, се изразява добре от думите, написани от свещеномъченика Сергий (Гортински) върху протокола на разпита: «Това, в което ме обвиняват, не признавам, защото то е явна лъжа» [19]. «Вина срещу властта не знам да имам» [20], свидетелствал пред следователя свещеномъченик Сергий (Бажанов). А свещеномъченик Сергий (Флорински) в края на протокола на разпита написал: «Вината ми е само в това, че съм свещеник, за което се и подписвам» [21].

«Не се признавам за виновен» – тези думи минават като червена нишка през всички протоколи на разпитите на руските новомъченици.

Същото виждаме и при българските свещеници, репресирани от комунистите. За невинността си свидетелствал пред съда отец Александър Дянков [22], а отец Ангел Хубанчев [23] в деня преди разстрела написал на роднините си писмо с красноречивите думи: «Оставам невинен пред закона, по който ме съдят; виновен съм само пред Бога. Господи, прости ми!»

Мъчениците не приемали да «признаят» престъпленията, които им приписвали гонителите, защото едно такова съгласие би било форма на лъжесвидетелство. Този отказ изисквал голямо мъжество, защото обикновено следователите се опитвали да изтръгнат от подсъдимите «признание» с бой и изтезания, поради което някои мъченици дори не дочаквали присъдата ― имало мнозина като свещеномъченик Василий (Канделябров), които умирали от травмите, получени в кабинета на следователя.

Съветските съдилища и следствени органи се отнасяли без особено внимание към твърдите и непреклонни изявления на новомъчениците за тяхната невинност, но за Църквата свидетелството на самите мъченици за себе си има решаващо значение и не може да бъде пренебрегвано или поставяно по значимост по-долу или дори на едно ниво със свидетелството на репресивната машина на атеистичната държава.

II

Някои могат да кажат за комунистическата епоха: та нали тогава на репресии са били подлагани не само свещениците. По същия начин са страдали и хората, заемали при предишния режим офицерски длъжности в полицията и армията, критикували публично марксизма и изобщо всички, подозирани в политическа неблагонадеждност. И те са били изтезавани, хвърляни в затвора, екзекутирани, като някои от тях проявили голямо мъжество и борбеност. Значи ли това, че всички те трябва да бъдат канонизирани?

Не, защото мъченик според православното разбиране става не всеки, който е пострадал и е бил несправедливо убит, а само онзи, който е поел по пътя на страданието именно заради своята вяра и служение на Христос.

Светите отци казват, че «Бог цени делата според намеренията» (преп. Марк Подвижник. Слова, 1.184) и че «във всичките ни дела Бог гледа намерението ― правим ли го заради Него или по друга някаква причина» (преп. Максим Изповедник. Глави за любовта, 2.36).

Тоест нравственото и духовното достойнство на дадена постъпка се определя от намерението, с което тя е извършена. Християнската милостиня се различава от хуманистичната филантропия именно защото се върши в името на Христос и заради Христос, въпреки че външно те могат да изглеждат еднакво ― и в единия, и в другия случай хората дават парите си на нуждаещите се. Християнското целомъдрие се различава от половото въздържание, практикувано поради психологични или физиологични причини, тъкмо защото се върши заради Христос, за да се изпълнят Неговите заповеди ― въпреки че формално и в двата случая виждаме едно и също избягване на блудството. Постът се различава от вегетарианството тъкмо с това, че се върши заради Христос, в Негова памет и като подражание на Неговия пост. Вегетарианецът, въздържащ се от животинска храна, не посвещава това въздържание на Христос, не очаква от Него награда, и съответно не получава никаква духовна полза от своето въздържание нито в този, нито в бъдещия живот ― въпреки че, разбира се, може да получи временна телесна и душевна полза.

Тъй и мъченичеството се различава от всяка друга мъжествена и героична смърт именно по своята посветеност на Христос: «който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси» (Mк. 8:35).

Има определена логика в начина, по който комунистическата власт е избирала своите жертви. Бившите полицаи и офицери отивали на дръвника отчасти като отмъщение ― в качеството си на врагове, с които до неотдавна се е водела въоръжена борба, ― а отчасти и като превенция срещу хора, които биха могли да оглавят една евентуална въоръжена съпротива. Интелигенцията била преследвана, за да се премахнат евентуалните умни критици, които биха могли да дадат идеологическа обосновка на свалянето на комунистите от власт. Казаното важи в една или друга степен и за другите категории репресирани лица, с изключение на случайните жертви.

Но то не важи за свещенството. Както знаем, Църквата, следвайки заповедта «да се подчинява и покорява на началства и власти» (Тит. 3:1), е запазвала лоялност към комунистическата власт (както и към всеки друг режим, в чиито рамки е била принудена да съществува) и е призовавала чедата си към подчинение, а не към бунт. Да, имало е случаи на открита критика на властта от страна на едни или други свещенослужители, но не това е било истинската причина за арестите, защого репресиите се стоварвали не само върху критикуващите: мнозина от пострадалите на са се изказвали никога срещу властта. Тъй било и в Съветския съюз, и в България.

Може да се посочи примерът на свещеномъченик Пьотр (Петриков), който заявил по време на разпита си: «Винаги съм изпълнявал всички засягащи ме законови наредби – не знам нито един случай да съм нарушил някоя от тях. Ползвам се от свободата да вярвам в каквото искам според основния закон на страната – конституцията… Църквата не е от този свят. Моите интереси са чисто духовни: да получа благодатта и да придобия съвършенствата, които притежава Бог, в Когото вярвам. С политически въпроси никога не съм се занимавал и не разбирам нищо от тях. Подчинявам се на властта по съвест и съм готов да жертвам за нея всичко, което имам, ако трябва. Само вярата си в Бога не мога да жертвам по никой начин» [24].

Че тъкмо такива хора били арестувани, хвърляни в затвора и разстрелвани, означава, че това се вършело тъкмо заради онова единствено нещо, което те не могли да жертват.

В своите антирелигиозни гонения комунистите преследвали дори хора, които изобщо не можели да бъдат заплаха за тях. Например свещеномъченик митрополит Серафим (Чичагов) бил в момента на ареста си отдавна оттеглен от всякаква активна дейност, имал навършени осемдесет и пет години, бил прикован към леглото; по време на ареста го изнесли на носилка и го доставили с кола на «Бърза помощ» в Таганския затвор, след което го осъдили на смърт и разстреляли. По същия начин и свещеномъченик архиепископ Алексий (Белковски) бил толкова болен, че не можел да се придвижва самостоятелно; той бил на деветдесет и пет, когато дошли служителите на НКВД и го изнесли върху чаршаф. В затвора той не доживял дори до края на следствието.

Има ли някаква рационална необходимост в това да издирваш и да влачиш в затвора болни старци, отдавна оттеглили се от всичко, доизживяващи последните си дни? Та те не били вече действащи архиереи, никъде не се изказвали, никаква литуратура не издавали, не вършели никаква публична дейност, а вследствие на телесната си немощ дори не извършвали богослужения. Каква заплаха представлявали те за съветската власт? С какво биха могли да й навредят? Очевидно е, че единствената причина за преследването им било това, че принадлежали към служителите на Църквата Христова.

Комунистите възприемали религията като конкурираща идеология, чието съществуване пречи на тоталното разпространение на безбожното им учение. Тъкмо поради това те се борели с нея по различни начини, единият от които бил тъкмо този – репресиите и убийствата на най-изтъкнатите свещенослужители, монаси и миряни. По този начин те ги преследвали именно заради вярата им [25], въпреки че се опитвали да прикрият това с политически и дори углавни обвинения.

Впрочем, има запазени свидетелства за открити изявления на гонителите, че преследват именно християнската вяра. Свещеноизповедник Зиновий (Мажуга) си спомнял: «През 1936 г. ме арестуваха и без да ми обяснят в какво ме обвиняват, ме държаха няколко месеца в ростовския разпределител. Веднъж попитах следователя: «Добре де, в какво е вината ми, за какво ме обвинявате?» Следователят мълчаливо посочи расото ми» [26].

Още един пример. Когато един благочестив селянин, Дмитрий Клевцов, бил изправен през 1929 г. на съд, съдията го попитал, знае ли за какво го съдят. «Сигурно защото не съм се харесал на някого», казал Дмитрий. Тогава съдията му казал откровено, че го съдят заради вярата му и заради някогашната му заможност. «Откажи се от вярата, встъпи в колхоза, и няма да те съдим. Ще ти дадем работа, дори ще те направим началник на малка комуна, ще ръководиш». На това Дмитрий отговорил: «Тъй ли? За вярата ли ще ме съдите? Съдете ме, винаги съм готов» [27].

III

Ако разгледаме обвиненията срещу свещениците, пострадали от комунистическия режим в България, ще видим, че типологически те са същите като онези, които комунистите отправяли срещу руските, сръбските и полските новомъченици.

В България най-характерно за първите следвоенни години било обвинението в сътрудничество с полицията на стария режим. Свещ. Борис Вълканов бил осъден на смърт като «предател» и «полицейски доносник» [28]. Свещ. Александър Дянков бил обвинен в сътрудничество с фашисткия режим. За същото обвинявали и свещ. Рафаил Раев, твърдейки, че той уж заедно с други хора «доброволно следял и донасял за придвижванията на партизаните».

Същите обвинения и по същото време комунистите отправяли и срещу сръбските новомъченици, например срещу свещеномъченик Йоаникий (Липовац) и свещеномъченик Лука (Вукашевич), както и срещу холмските и подляшки мъченици, прославени от Полската православна църква. Подобни обвинения били отправяни и срещу руските новомъченици. Тъй, свещеномъченик Василий (Смоленски) бил осъден на разстрел през 1942 г. по обвинение в «предателство» и «помагачество на германците», временно окупирали селото му, въпреки че светецът категорично отрекъл тази клевета. И свещеномъченик Матвей (Крицук) бил през 1950 г. арестуван, задето уж бил помагал на германците по време на войната.

Струва ни се, че най-изчерпателен отговор на всички подобни обвинения може да се намери в думите на свещеноизповедник Николай (Лебедев): «Обвиняват ме, че съм бил свързан с царската политическа полиция, че съм бил уж неин агент, служител, разузнавал съм къде ще има митинги, следял съм ораторите и след това съм ги предавал на правителството. Това твърде тежко, чудовищно обвинение ме възмущава до дън душа като несправедливо и абсолютно неотговарящо на действителността. Решително заявявам, че никога не съм имал връзки с царската политическа полиция, не съм бил на нейна служба, не съм се занимавал с шпиониране, пък и не бих могъл да го върша, защото това противоречи и на моите убеждения, и на моята дейност, и на онези взаимоотношения, които се установиха от самото начало на моето служение в енорията между мен и гражданската власт» [29].

IV

В България звучали и други обвинения, разбира се. Архимандрит Калистрат (Наков) бил обвинен, че е извършвал панихиди на гроба на цар Борис [30]; йеромонах Макарий (Апостолов) – че пречел на провеждането на акциите на «народната власт» и че организирал екскурзии до Рилския манастир, «за да насажда религиозни чувства у хората» [31]; свещ. Григор Попалександров – че уж проповядвал империалистическа идеология и агитирал хората да излизат от ТКЗС [32]; свещ. Цветан Диковски – че уж бил член на «фашистка организация, планираща да унищожи партийните ръководители на Бяла Слатина» [33]; свещ. Ангел Хубанчев – че уж «от 1941 до 1944 г. разпространявал по време на молебените, проповедите и изказванията си фашистки идеи».

Всичко изброено намира паралели в житията на вече прославените от Църквата новомъченици. Свещеномъченик Владимир (Лозин-Лозински) бил осъден на десет години лагер за служене на панихиди за царя-страстотерпец Николай II и неговото семейство. Мъченик Йоан (Емелянов) бил обвинен, че «с контрареволюционна цел прославял гроба на починалия йеромонах Аристоклий, организирал поклонения на него» [34], свещеномъченик Димитрий (Плишевски) – че участвал в «бунтовна шпионска организация» [35]. Преподобномъченица Ирина (Фролова) била арестувана по обвинение в съпротива срещу акциите на съветската власт на село. Мъченика Йоан (Малишев) обвинили в «системно водене на контрареволюционна фашистка агитация» [36]. Срещу мъченик Никифор (Зайцев), както и срещу мнозина други, било отправено обичайното обвинение в агитиране срещу колхозите като «антихристово начинание», без дори да обърнат внимание на факта, че самият той бил колхозник.

Трябва да се каже, че е имало и една категория обвинения, по които мъчениците са признавали «вината» си – когато ги обвинявали в несъгласие с комунистическата идеология и критика на антирелигиозните и антицърковни действия на властта. Например мъченица Олга (Кошельова) на въпроса на следователя: «Казвала ли сте, че съветската власт арестува невинни свещеници и затваря църквите противно на волята на вярващите?», смело отговорила: «Да, казвах това; и сега, след като видях как ме арестувахте без вина, още веднъж повтарям, че съветската власт хвърля без вина в затвора свещениците и вярващите» [37]. А на преподобномъченик Вартоломей (Ратних) следователят прочел показанията на свидетел, който бил чул от него думите: «Да, всичко плаче, светът плаче и още дълго ще плаче», и попитал: «И защо плаче светът?» Светецът отговорил: «От страданията, които му е причинила съветската власт», но не се съгласил, че това е контрареволюционна агитация: «Та това си е самата истина; казвам това, което е, което виждам» [38].

Могат да се дадат още примери от разпитите на новомъчениците: «Не съм враг на съветската власт… но съм против антихристиянската политика на тази власт, а също и на материализма като учение, отричащо религиозната идея» (свещеномъченик Владимир (Пичулин) [39]; «материалистичното учение не признавам изобщо и го смятам за враждебно на моя светоглед. Затова не съм съгласен с действията на комунистическата партия в страната ни, когато тя налага своя светоглед на другите граждани, мислещи по друг начин» (свещеномъченик Владимир (Сперански) [40] ; «на всички акции на съветската власт гледам като на гняв Божи, и самата тази власт е наказание за хората… трябва да се молим на Бога и да живеем в любов – само тогава ще се отървем от нея» (преподобноизповедник Севастиан (Фомин) [41] .

Същото може да се види и в протоколите на разпитите на свещениците, пострадали в България. Тъй,  свещ. Григор Попалександров казал: «Признавам, че съм имал изказвания, които не отговарят на мнението на властта… Марксизма възприемам като цялостен светоглед, насочен към унищожаване на вярата в човека, докато капитализмът позволява на човешката личност да се придържа към християнското учение; по този начин човекът живее не само с проблемите на икономиката, а с потребностите на духа и по-точно с вярата в Господа». Можем да напомним и за архимандрит Калистрат (Наков), арестуван, освен всичко друго, и заради публичното си осъждане на несправедливите смъртни присъди, издавани от комунистическата власт,  и заради изказванията си срещу национализирането на манастирските имоти.

V

Някои смятат, че не трябва да наричаме мъченици християните, пострадали заради явното си несъгласие с комунистическата идеология, критикували и нея, и антицърковната политика на комунистическата власт. Според тях тези свещенослужители са пострадали не заради Христос, а заради политическата си дейност и затова уж не могат да бъдат светии. Ако бяха уж само служели литургия, никой нямаше  да ги арестува, хвърля в затвора, разстрелва.

Но това гледище е чуждо на Църквата. То би било отчасти справедливо, ако ставаше дума за критика на онези политически акции на властта, които нямат отношение към религията. Но нали новомъчениците са говорели не за това – те са критикували безбожната идеология и антирелигиозните действия на властта. И с това са изпълнявали пастирския си дълг, точно както и мъчениците от древността.

Например през II в. бил арестуван и изправен пред съд св. мъченик Аполоний. В присъствието на множество свидетели префектът Теренций заявил на светеца, че според законите на империята и указа на императора той трябва да «принесе жертва на боговете» и да се «закълне във Фортуната на светлейшия Комод». «Голямо безчестие е да се пада по очи пред нищожни създания и би било долно раболепие да се боготворят неща, които не струват това. Глупци са били онези, които са създали идолите, и още по-неразумни са онези, които ги боготворят и ги почитат», отговорил светецът (Апология, 16). А когато префектът попитал: «Не знаеш ли, че според решението на сената не трябва да има християни?», мъченикът казал: «Решението на сената не може да отмени решението на Бога. Защото хората, които лекомислено мразят и убиват онези, които постъпват добре, са в много отношения далеч от Бога» (Апология, 24).

Не е ли това критика на правителствените разпоредби? Пряко неподчинение на властта и нейните закони? Явно изказване срещу идеологическите основи на държавния строй?

А когато един друг светец от същия век, Аристид, пише в своята апология до Адриан, езичника-император на езическата империя, че езичниците са «допуснали смешни, глупави и нечестиви твърдения, зовейки несъществуващи богове в съгласие с лукавите си въжделения», и че «езичниците се заблуждават и мамят сами себе си, понеже, вървейки в тъмнина, като пияни, се събарят едни други», какво е това, ако не критика на държавната идеология?

И отново, когато св. Юстин Мъченик в своята втора апология до римския сенат, протестирайки срещу гоненията срещу християните като нещо, което «безразсъдно се върши от вашите управници навсякъде», заявява, че «злите демони, винаги враждуващи срещу нас, настройват управниците ви да ни преследват с такъв бяс, сякаш са полудели», и ги нарича «беззаконници», нима това не е могло да бъде оценено от езичниците като «враждебно отношение към властта и ръководителите» и «противодействие срещу акциите на властта»?

Светците се подчинявали на властта, не вдигали въстания срещу нея, плащали данъци, изпълнявали предписаните закони – но не могли да мълчат за факта, че насажданата от безбожната държава идеология е лъжа, а гонението срещу Църквата е грях и беззаконие. Тъй постъпвали не само древните мъченици, живяли сред езичници, но и новомъчениците, живяли под комунистическо иго.

Но, разбира се, не трябва да изпадаме в другата крайност и да отъждествяваме мъченичеството и политическото дисидентство. Отношението на мъчениците към политиката като цяло е могло да бъде различно, могло е да варира до известна степен и отношението към комунистическата власт – от рязко неприемане до спокойно търпение. По разбираеми причини не е могло да има само искрено съгласие, защото, както е отбелязал по време на разпита преп. Леонтий (Стасевич), «ако свещеникът попадне под влиянието на комунистите, под влиянието на материалистическите убеждения, той вече няма да бъде свещенослужител» [42].

Мъченичеството се определя не от политическите възгледи на пострадалия, а от неговата вярност на Христос. Образец за такава вярност е начинът, по който страдалците са изминали всички етапи на своята Голгота и христоподобието, показано от тях на всеки такъв етап.

VI

Някои смятат, че кръстният път на мъчениците и изповедниците започва от момента на ареста им. В действителност това е ставало много по-рано. Може би това не важи за цялото време, през което на власт са били комунистите, но е справедливо поне за периодите на особено силни гонения.

Дори само за да служиш добросъвестно по време, когато и държавата, и значителна част от населението се отнасят рязко негативно и презрително към това, което вършиш, когато постоянно идват новини за арестувани, осъдени, разстреляни свещеници, трябва приложиш немалко усилия, за да не допуснеш мисли за сваляне на расото или поне за бягство.

Скоро след първите години и дори месеци от началото на революцията свещениците в съветска Русия разбрали много добре в какви условия живеят и каква заплаха тегне постоянно над тях. Мнозина тогава постъпвали като свещеномъченик Яков (Маскаев), който предварително си бил подготвил торба с всичко необходимо за затвора. Някои овреме изпращали семействата си на друго място и живеели отделно от тях, за да не им навредят, както направили свещеномъченик Николай (Лебедев) и свещеномъченик Йоан (Великов).

Нима тази решимост и тези жертви, направени още преди ареста, не свидетелстват за изключителната преданост на новомъчениците към Христос? Може би това все още не е самото изповедничество, но безусловно е първата крачка към него.

Мъчениците на Руската православна църква първи пили от чашата на страданията, приготвена от безбожната власт, и със своите страдания и смърт предупредили православните християни в България, Сърбия, Румъния и Полша какво следва да очакват в случай, че комунистите дойдат на власт.

Наясно с това са били и българските свещенослужители, пострадали през онези години: Неврокопският митрополит Борис (Разумов) през 1944 г. говорел открито пред всички за Сталиновите гонения срещу вярата, а свещ. Петър Дивизиев още през 1940 г. публикувал книга «СССР без маска», в която подробно описал репресиите срещу свещенството и страданията на руските новомъченици [43]. Наясно с това са били, разбира се, и останалите страдалци. Още повече, че и до идването си на власт българските комунисти вече били успели да се покажат: свещ. Николай Грънчаров бил убит от партизаните през 1943 г. – повече от година преди смяната на властта [44].

Свещенослужителите знаели какво ги очаква; мнозина можели да избягат, а някои дори били настойчиво подтиквани към това от приятели и близки. Свещеномъченик Сергий (Кротков) бил предупреден за готвещия се арест, но продължавал да служи невъзмутимо в храма, отхвърляйки съветите на своите роднини да се спаси с бягство. «Какво – казвал им той, – хората ще дойдат да се молят, а аз ще се окажа дезертьор, предал Бога и паството си?» Така той останал да служи до самия си арест, след който последвал разстрел. А свещеномъченик Фьодор (Недосекин) отговарял на подобни съвети: «Абе и един ден да е, ама да е мой – и то пред Божия престол!»

Същото виждаме и в България. В началото на деня, в който бил убит свещ. Борис Вълканов, някакви хора предупредили дъщеря му Мария, че баща й ще бъде арестуван. Тя веднага му съобщила за това, но отецът останал невъзмутим и не се опитал да избяга от кръста, който му бил отреден. По същото време близките на свещ. Йоан Тодоров му сочели заплашващата го опасност и му предлагали да избяга в Румъния. Но отец Йоан отказал с думите, че не може да живее без паството и храма си. И останал да служи до момента на ареста, след който го пребили до полусмърт и закопали жив в земята.

Нима не сияе в тези постъпки светлината на христоподобна смелост и саможертва? Нима от този съзнателен избор в полза на непоколебимата вярност към Църквата Христова не се вижда, че служенето на Христос е било за тези страдалци по-ценно от самия им живот? И ако светът се възхищава дори от воините, останали въпреки смъртната опасност на поста си и изпълнили дълга си, то как да не се възхитим от подвига на тези воини Христови и да не им отдадем дължимото?!

Ако по онова време е било необходимо мъжество дори само за да останеш честен и добросъвестен пастир, то колко ли по-голяма смелост се е изисквала, за да издигнеш глас в защита на вярата и Църквата! Нима когато митрополит Борис (Разумов) пишел открити протести срещу безчинствата на комунистическата власт в Неврокопска епархия, той не разбирал до какво могат да го доведат те? Нима когато архимандрит Калистрат (Наков) се изказвал срещу национализацията на манастирските имоти, той не знаел с какво го заплашва това? Нима когато йеромонах Макарий (Апостолов) изпратил през 1958 г. до редакцията на в. «Правда» изобличително писмо по повод на публикуваната там антихристиянска статия, той не бил наясно какво ще последва?

Може би за днешните хора това не е толкова очевидно, но по онова време да се изкажеш публично или да напишеш дори една дума срещу действията на властта съвсем не е било същото, което е сега. Особено ако тази дума е изхождала от човек с расо. Разбира се, и митрополит Борис, и отците Калистрат и Макарий са се досещали, че безбожниците няма да оставят изказванията им без последици.

Като руски паралел можем да посочим постъпката на свещеномъченик Димитрий (Овечкин), който се съгласил на публичен диспут с лектор-атеист, въпреки че хората го разубеждавали и предупреждавали, че след това ще бъде арестуван. Но св. Димитрий отишъл на диспута и защитавал християнската вяра, след което наистина бил арестуван и осъден.

В посочените примери виждаме това, което може да се види при всички православни мъченици от всички епохи – ревност за вярата и липса на страх от хората. Те показват, че за тези страдалци любовта към Божията правда е била по-скъпа от самия им живот. Това е изповедничество още преди ареста.

VII

Следващият етап на Голгота е арестът и следствието. За един неподготвен човек дори обикновеният психологически натиск по време на разпитите е сериозно изпитание, но комунистическите следователи далеч не се задоволявали само с него, те използвали откровени издевателства, побоища и изтезания.

Както в Съветския съюз, така и в България следователите криели истинските причини за ареста, намирали лъжливи свидетели, фабрикували доказателства, но най-вече се опитвали да изтръгнат от подсъдимите «признания» за измислени престъпления срещу държавната власт.

Архимандрит Калистрат (Наков) бил по време на следствието подложен на «конвейер» – непрекъснати многодневни разпити – и измъчван с глад. Следователите няколко дни пребивали свещ. Цветан Диковски, опитвайки се да изтръгнат от него признания за антикомунистически действия, които той в действителност не е вършил; мъчителите дори се качвали върху стълба и скачали оттам върху гърдите му. Свещ. Ангел Хубанчев бил по време на следствието шест пъти пребиван до полусмърт, а също и каран през града на каруца с надпис «Юда» на гърдите. Свещ. Григор Попалександров бил мъчен с ток. Свещ. Александър Дянков бил многократно пребиван, късали му космите от брадата.

И въпреки всичко това те останали непречупени. С тези свои страдания те се уподобили на Христос, претърпял побоища и издевателства в двора на първосвещеника – след като бил арестуван, но преди още да бъде закаран пред съда на Пилат.

Както казва игумен Дамаскин (Орловски), един от най-големите труженици на Синодалната комисия за канонизация към Московската патриаршия, при разглеждането на въпроса за причисляването на един или друг страдалец към сонма на светците се изучава внимателно неговият случай с оглед на това как се е държал по време на следствието. Важен, дори ключов критерий е това доколко страдалецът е останал твърд, не се е поддал на натиска и не е признал лъжите, отправяни срещу него, а също и не е дал показания срещу другите обвиняеми.

Много хора по онова време били хващани и мъчени от комунистическата власт, но ние смятаме за мъченици и изповедници не всички, а само онези, които страдали заради искрената си вяра, принадлежността си към Църквата, служенето на Бога и изповядването на Неговата правда, и които не се уплашили, не се предали, а останали твърди. Слава Богу, имало е немалко такива хора и в Русия, и в България.

VIII

Има още един признак на вътрешното христоуподобяване на страдалците по време на тяхната Голгота. Да, голяма сила е нужна, за да не е се поддадеш на мъченията, но на хората, издържали тези мъчения, е крайно трудно да избягнат чувството на силен гняв и дори омраза към мъчителите. Трудно е да не се пречупиш, но още по-трудно е да не се озлобиш.

И нашите новомъченици, избягвайки това изкушение, подражавали на Христос, Който се молел за палачите: «Отче! прости им, защото не знаят какво вършат» (Лк. 23:34). Много от тях изрично повторили тези думи на Спасителя. Например, жените, които проследили скришом разстрела на свещеномъченик Николай (Любомудров), разказали след това, че когато бил изправен пред палачите, той се прекръстил и с думите: «Господи, приеми духа ми. Прости им, защото не знаят какво вършат» вдигнал ръка и ги благословил. И след това бил убит [45]. Същите думи казал и свещеномъченик Макарий (Гневушев), и дори ободрил един от палачите, смутен от това, че трябва да разстрелва духовно лице [46]. Тези слова Христови повторили преди екзекуцията и свещеномъченик Сергий (Шеин), и свещеномъченик Михаил (Каргополов).

Но и преди това мъчениците христоподобно прощавали всички, които ги били предали, писали доноси, свидетелствали срещу тях, мъчили ги в затвора. Свещеномъченик Онуфрий (Гагалюк) писал: «Мен са ме карали с позор под стража много пъти по улиците. Лежал съм в затвора сред крадци, убийци и насилници… Но като гледам сега назад, към живота в заточението, аз виждам само светли картини. Всичко тъмно, мрачно е забравено. А при това аз изтърпях от хората всякакви лошотии, злоба, презрение, насмешки, печатна клевета, видях явно предателство от страна на близките ми, бях ранен, изпитвах нервни страдания и големи страхове. И от всичко това днес няма и следа… Да бъде волята Божия. Навсякъде Господ е с нас, стига само ние да не се отдалечаваме от Него. Той подкрепя душата ми, насочвайки я към пътищата на правдата» [47].

А преподобноизповедник Рафаил (Шейченко) тъй писал от лагера за хората, които го изпратили в него: «Скъпо мое дете, моля те: и заради мен, и заради себе си не се сърди на никого… както не се сърдя и аз, и съм простил на всички още в часа на голямата ми скръб на 11 юли; и сега, и до самата си смърт ще се моля за тях не като за врагове и мъчители мои, а като за благодетели на моето спасение: да ги помилва и спаси Господ» [48].

Същото истинско християнско благородство виждаме и в подвига на свещениците, пострадали в България. Свещ. Йоан Кирилов простил жената, която писала доноси и свидетелствала срещу него, и в трудно за нея време – по време на болестта й – се грижел за нея тъй, че я довел до искрено покаяние [49]. Свещ. Александр Дянков довел с незлобливостта си в залата на съда до разкаяние момичето, което лъжесвидетелствало срещу него. А когато карали свещ. Ангел Хубанчев на смърт през града и до него крачели групи от пропагандисти, скандиращи: «Смърт! Смърт!», отец Ангел мълчаливо ги благославял.

И смъртта си мъчениците посрещали христоподобно – непречупени, без страх и озлобеност.

Свещеномъченик Макарий (Гневушев) бил екзекутиран в група от 14 души. Разстрелвали ги един по един. Владиката бил последен, той се молел с броеница в ръце и благославял всекиго: «Върви си с мир». По същия начин и в България палачите включили свещ. Петър Дивизиев в група от 39 души. Разбивали им главите с лопати един по един, за да не хабят патрони. Последен убили отец Петър, като му дали време да прочете заупокойна молитва за онези, които били убити преди него. Каква сила на духа трябва да имаш, за да продължаваш да вършиш пастирския си дълг и, гледайки до себе си ужасни убийства и съзнавайки, че това са последните минути на живота ти, да напътстваш спокойно умиращите!

IX

Съгласно разпространения стереотип гонителите непремено трябва да поискат от мъчениците отричане от Христос в замяна на живота и свободата. Такива епизоди наистина се срещат в житията на мнозина древни светци. Имало ги е и по комунистическо време. В Съветския съюз мнозинството от свещениците чували още докато били на свобода в частни разговори с представителите на властта подкани да се отрекат от вярата и да свалят публично расото – и обещания за значителни кариерни перспективи в този случай, както и заплахи в случай на неподчинение. А след ареста и по време на следствието на някои – но далеч не на всички – следователите предлагали прекратяване на делото срещу публично отричане от Бога. В редки случаи е ставало тъй, че подобен избор се предлагал на християнина непосредствено преди екзекуцията. Например, служителят на НКВД попитал преди разстрела свещеномъченик Тихон (Архангелски): «Няма ли да се отречеш?» «Няма да се отрека!», отговорил свещеникът и приел смърт за Христа [50].

Подобни неща се случвали и в България. Тъй според свидетелството на очевидец комунистите принуждавали свещ. Йоан Русинов «да се отрече от Господа, но той не се отрекъл», след което безбожниците му изболи очите и го пребили до смърт [51].

Разбира се, ситуацията на изрично предложения избор подчертава най-силно висотата и красотата на мъченическия подвиг, и все пак не тя е това, което прави мъченичеството мъченичество. Не само в житията на новомъчениците, но и в някои жития на древни мъченици няма да видим такава ситуация – да им предложат непременно отричане от вярата в замяна на живота.

Не предложили такъв избор на свещеномъченик Теоген, епископ Парийски, арестуван по времето на Лициний за това, че отказвал да служи във войската на езическия управник. Подложили го на побой, а след това по заповед на Лициний го удавили в морето. Не го предложили на светите Азийски мъченици Марта, Мария и брат им Ликарион; екзекутирали ги веднага след като разбрали, че са християни. Също и св. мъченик Никифор Антиохийски бил екзекутиран просто поради факта, че изповядал вярата си в Христос, без да го заплашват и убеждават.

Не предложили отречение и на свещеномъченик Панкратий Тавроменийски: неколцина озлобени срещу него езичници избрали подходящо време, тайно го нападнали и го убили. Не го предложили и на преподобномъченица Евдокия Илиополска: след смъртта на предишния наместник-християнин новият наместник-езичник, знаейки, че Евдокия е изтъкната християнка, изпратил воини да й отсекат главата без всякакъв съд и присъда. Не дали никакъв избор и на свещеномъченик Протерий, патриарх Александрийски, когото убийците-монофизити долго търсели и умъртвили веднага след като го намерили.

Най-сетне такъв избор не бил предложен и на преподобномъчениците от Синай и Раита. Убили ги при едно грабителско нападение срещу манастирите им, и все пак Църквата нарича монасите, загинали при това нападение, «пострадали и умрели за Христа».

Изборът «отречи се или ще те убият» стои пред всеки мъченик независимо от това дали ги изричат хората, които го разпитват, съдят, изтезават или убиват. Този избор поставят пред него бесовете по време на духовната бран, изпитвана от всеки мъченик, който върви към своята Голгота. Доказателство за това са онези нещастници, които, бидейки призовани към изповеднически подвиг, не са го издържали и са паднали.

Ето един документално засвидетелстван случай за това. Свещ. Василий К. бил арестуван през 1929 г., по време на следствието признал «вината» си, каел се пред безбожниците, обещавал им: «Ако ме пуснете, повече няма да бъда свещеник, защото разбрах, че религията е опиум за народа». Но това не го спасило и той получил толкова, колкото по онова време получавали повечето свещеници – три години концлагер, където работел в рудник, получил туберкулоза и ревматизъм, и накрая починал година след освобождението си [52].

Подобен случай е имало и десет години по-рано, когато в една нощ арестували свещеномъченик епископ Митрофан (Краснополски) и викария му епископ Леонтий. По време на следствието св. Митрофан се държал мъжествено, Леонтий пък давал показания срещу него, а себе си наричал «единствения руски епископ… съчувстващ напълно на властта», подчертавал готовността си да проповядва комунизма в Църквата и всякак се подмазвал на следователя. Но това не помогнало на Леонтий да спаси живота си и той бил разстрелян в един ден заедно с епископ Митрофан [53].

Как да обясним поведението на епископ Леонтий и свещеник Василий? Самите комунисти не предлагали на тези хора да се отрекат от Христос, вярата и Църквата и не им обещавали спасение или свобода за това. Но това правели бесовете, които им внушавали тези малодушни помисли. И тези падения показват през каква вътрешна бран са минали всички мъченици. Защото и те са могли да постъпят тъй, както са постъпили падналите, а последните, от своя страна, са могли и да не се предадат, подобно на светците. Такава е реалността на избора, пред който са били изправени мъчениците.

И дори онези мъченици, на които им оставали само броени минути след внезапната поява на убийците, също са могли да проявят малодушие и да молят за пощада. Убийците съвсем не са били длъжни да удовлетворят тази молба, но самата ситуация на избор е съществувала. И, разбира се, онези, които са се уплашили, които са молели за пощада, не са станали мъченици дори след като са били убити. А християните, които са показали христоподобно мъжество и са запазили невъзмутимост, са станали същите мъченици като онези, които са били подтиквани да се отрекат, защото са направили същия избор, и дори и да не са произнесли думите: «Няма да се отрека», то с делата си са показали, че са имали еднакво настроение и еднаква решимост с онези, на когото Господ е дал възможността да произнесат публично тези думи.

Струва си да цитираме характерните думи на отците, пострадали във Фаран: «Те приеха смъртта без страх и скръб, радвайки се и благодарейки на Бога за своята участ. Мислите им бяха насочени към техния Владика. С праведния си живот те се превърнаха в храмове на Светия Дух. Те презряха мирската суета и прелест, избраха да следват само Бога и накрая умряха за Него сред различни видове мъчения» [54].

В тези думи е посочено още едно важно обстоятелство, характерно за мъченическия подвиг: «Умряха за името Негово». С името Христово се зоват всичките Му последователи – християните. И затова всеки, който бива убит именно в качеството си на християнин, който умира за името Му, е мъченик – стига, разбира се, да не се опита да избяга от кръста, да не прояви малодушие, а да бъде твърд до края.

X

В своето «Увещание за мъченичество» св. Киприян Картагенски представя мъченичеството като духовна борба на мъчениците с дявола и победа над него, и в тази борба гонителите с всичките им изтезания и екзекуции са само оръдия на дявола. При това самите гонители могат и да не съзнават ролята, която им е отредена, – подобно на разбойниците, нападнали манастирите в Синай и Раита. Но за установяването на факта на мъченичеството значение има съвсем не това, което са мислели убийците, и начинът, по който те са оправдавали своите злодеяния, а това, което са мислели мъчениците и начинът, по който те са посрещали страданията и смъртта.

За да разберем това, е достатъчно да прочетем думите, които мъчениците са казвали по време на разпитите и които са се запазили в техните «дела», записани с ръката на безбожника-следовател. Мъченица Татяна (Егорова): «Иисус всичко изтърпя, и аз също всичко ще изтърпя и ще понеса; на всичко съм готова» [55]. Преподобномъченица Агатия (Крапивникова): «Аз вярвам в Бога… нека да ме разстрелят, от Бога няма да се откажа» [56]. Преподобномъченик Пьотр (Тупицин): «Аз съм вярващ човек и съм готов да пострадам за вярата, срещу която сега има гонение. Това гонение не е новост» [57]. Мъченик Никита (Сухарьов): «Още по времето на Римската империя е имало гонения срещу християните, и същото гонение понасят християните сега, по времето на съветската власт. Но както е свършила Римската империя и е възтържествувало християнството, тъй ще свърши и сегашното гонение срещу християните» [58].

Преподобномъченик Евтимий (Любовичев): «От туй, че лежах в затвора… аз съм много доволен, защото страдам заради вярата» [59].

Свещеномъченик Георгий (Степанюк) в навечерието на разстрела си написал следните думи: «Чувствам, че страдам заради вярата». Същото свидетелство намираме и в България: свещеник Ангел Хубанчев казал на последното свиждане с близките си: «Умирам невинен, не тъгувайте за мен! Умирам в името на Христа!»

Именно това свидетелство има решаващо значение за установяването на факта на мъченичеството – свидетелството на мъчениците, а не свидетелството на палачите. Разбира се, става дума за свидетелство, изразено не само с думи, но преди всичко с дела. В своето «Похвално слово за славните мъченици, пострадали из целия свят» [60] преп. Ефрем Сириец сочи следните признаци на мъченика: предаността му към Бога, мъжеството, липсата на всякаква злоба към мъчителите, готовността да се отрече от себе си и всичко свое заради Христос. Всички тези признаци са налице при християните, пострадали от ръцете на комунистите в Русия, Грузия, Сърбия, Полша, и прославата им вече се извърши в Руската, Грузинска, Сръбска и Полска поместни църкви. Своята прослава очакват очакват свещенослужителите, монасите и миряните, пострадали за Христос в Румъния, Албания, Гърция, Китай и, разбира се, в България.

Дори от един толкова кратък обзор, какъвто е нашият, се вижда, че в страданията и смъртта на българските свещенослужители сияе същата светлина на христоподобното мъжество, както и в страданията на руските и другите новомъченици, канонизирани от Църквата. Ако всичко това не беше налице в живота на тези страдалци, то не би имало смисъл да говорим за канонизиране, но тъй като всичко това го има при тях: и готовност за саможертва, и мъжество, и незлобие, и кръв, пролята в името Христово, то общоцърковната им прослава става наш общ дълг.

И в това дело може да се окаже полезен опитът на Руската православна църква. Например към Синода на Българската църква би могла да се формира специална комисия за канонизация, в която да влязат благочестиви православни християни и компетентни специалисти. Тяхната задача би включвала разработване на критерии за определяне на кандидатите за канонизация, проучване на живота им и най-вече на обстоятелствата на техния мъченически или изповеднически подвиг, и изпращане на подготвените материали в Синода. Тази комисия би могла да се консултира както със Синодалната комисия за канонизация към Руската църква, така и с агиографите, подготвящи материалите за канонизация на новомъчениците в другите Поместни църкви.

Струва ни се, че прославата на новомъчениците ще преобрази и ще подобри духовното състояние на българския народ. Това ще бъде и покаяние пред Бога за греховете на онзи период, и християнско осмисляне на собствената ни история, и благодарност към онези синове на Българската църква, които ни оставиха с живота си и смъртта си прекрасен и величествен пример за вярност към Христос. Чрез тях вечните ценности на Православието ще грейнат отново за българското общество и ние ще добием духовната помощ на цял един сонм свети застъпници, ходатайстващи за нас пред Божия престол. Както след изповед душата на християнина усеща утеха, благодат Божия и радост духовна, тъй и прославата на новомъчениците ще донесе благи плодове за верните чеда на Българската църква, и пак тя ще бъде принос и дар от българския народ за цялата Вселенска Православна Църква.

Бележки

[1] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Жизнеописания и материалы к ним. Кн. 2. Тверь, 1996. С. 347.

[2] Николай Доненко, протоиерей. Наследники Царства. Т. 2. Симферополь, 2004. С. 485.

[3] Иосиф (Ключников), иеродиакон. Жития новомучеников земли Чувашской. Чебоксары, 2009. С. 20.

[4] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Май. Тверь, 2007. С. 127.

[5] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 3. Тверь, 1999. С. 572.

[6] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 7. Тверь, 2002. С. 209.

[7] Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века Московской епархии. Тверь, 2005. Доп. т. 2. С. 179.

[8] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 7. С. 52.

[9] Жития новомучеников и исповедников Оптиной пустыни. Издание Введенского ставропигиального мужского монастыря Оптина пустынь, 2008. С. 206–207.

[10] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 3. С. 209.

[11] Тук и по-нататък сведенията за отец Йоан Тодоров се дават по: Николов М. Клеветата // Църковен вестник. 2003. № 5.

[12] Николов М. Мъченичество и оправдание… // Църковен вестник. 2003. № 11.

[13] Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века Московской епархии. Доп. т. III. С. 275.

[14] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 5. Тверь, 2001. С. 219–223.

[15] Новомученики и исповедники Ярославской епархии. Ч. 2–3. Романов-Борисоглебск, 2000. С. 125.

[16] Николай Доненко, протоиерей. Новомученики Бердянска. Феодосия; М., 2006. С. 148.

[17] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 7. С. 157.

[18] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 6. Тверь, 2002. С. 133.

[19] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 4. Тверь, 2000. С. 283.

[20] Дамаскин (Орловский), иеромонах.Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 6. С. 237.

[21] Нестор (Кумыш), иеромонах. Новомученики Санкт-Петербургской епархии. СПб., 2003. С. 23.

[22] Тук и по-нататък сведенията за отец Александър Дянков се дават по: Николов М. Белослатинският пастир // Църковен вестник. 2003. № 14.

[23] Тук и по-нататък сведенията за отец Ангел Хубанчев се дават по: Макавеева Милена. Живот в името на Христа // http://www.dveri.bg/content/view/10989/1/

[24] Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века Московской епархии. Доп. т. 1. С. 191.

[25] Разбира се, комунистите са преследвали не само православните християни, както и по времето на Диоклециановите гонения, когато репресиите се стоварвали не само върху православните, но и върху разколниците-новациани и разнообразните еретици, наричащи себе си християни.

[26] Глинская пустынь и ее старцы. Издание Свято-Троицкой Сергиевой лавры, 1994. С. 47.

[27] Николай Доненко, протоиерей. Новомученики Бердянска. С. 194.

[28] Тук и по-нататък сведенията за отец Борис Вълканов се дават по: Николов М. Неправедният съд на омразата // Църковен вестник. 2003. № 22.

[29] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 5. С. 200.

[30] Тук и по-нататък сведенията за отец Калистрат (Наков) се дават по: Архимандрит Калистрат Наков, игумен на Рилския манастир // Църковен вестник. 2002. № 23.

[31] Тук и по-нататък сведенията за отец Макарий (Апостолов) се дават по: Николов М. Страдалец за вяра и съвест // Църковен вестник. 2004. № 2.

[32] Тук и по-нататък сведенията за отец Григорий Попалександров се дават по: Николов М. Свещеник Григорий Попалександров – човек на духа // Църковен вестник. 2004. № 10.

[33] Тук и по-нататък сведенията за отец Цветан Диковски се дават по: Диковски Ц. Един свещенослужител пред «народния» съд // http://www.pravoslavie.bg.

[34] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 7. С. 202.

[35] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Январь. Тверь, 2005. С. 68.

[36] Пак там. С. 95.

[37] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Февраль. Тверь, 2005. С. 346.

[38] Николай Доненко, протоиерей. Новомученики Феодосии. Феодосия; М., 2005. С. 257.

[39] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Январь. С. 401.

[40] Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века Московской епархии. Доп. т. 3. С. 140.

[41] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Апрель. Тверь, 2006. С. 82.

[42] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Январь. Тверь, 2005. С. 422.

[43] Тук и по-нататък сведенията за отец Петър Дивизиев се дават по: Николов М. Свещеник Петър Дивизиев от гр. Разлог // Църковен вестник. 2004. № 23.

[44] Николов М. Тъжното село Тъжа // Църковен вестник. 2003. № 7.

[45] Новомученики и исповедники Ярославской епархии. Ч. 2–3. Романов-Борисоглебск, 2000. С. 60.

[46] Михаил Польский, протопресвитер. Новые мученики Российские. Нью-Йорк, 1949. С. 76.

[47] Софроний (Макрицкий), иеродиакон. Священномученик Онуфрий (Гагалюк). М., 2003. С. 29–30.

[48] Жития новомучеников и исповедников Оптиной пустыни. Издание Введенского ставропигиального мужского монастыря Оптина пустынь, 2008. С. 217.

[49] Илчевски С. Отец Йоан простил на своите предатели // Църковен вестник. 2002. № 1.

[50] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Жизнеописания и материалы к ним. Кн. 5. Тверь, 2001. С. 285.

[51] Николов М. Дни на падение – изборът на двама Божии служители във времена на изпитания // Църковен вестник. 2004. № 13.

[52] Королев В.А. «Душу не погублю». М., 2001. С. 84–85.

[53] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Июнь. Тверь, 2008. С. 461.

[54] См.: Димитрий Ростовский, святитель. Жития святых. Январь.

[55] «Были верны до смерти». Книга памяти новомучеников и исповедников Рязанских. Т. 1. Рязань, 2002. С. 158.

[56] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Январь. С. 503.

[57] Умолкнувшие колокола. Новомученики Российские. Жизнеописания. М, 2002. С. 287.

[58] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Июнь. С. 406.

[59] Жития новомучеников и исповедников Оптиной пустыни. С. 78.

[60] Ефрем Сирин, преподобный. Творения. Т. 2. М., 1993. С. 329–335.

| www.pravoslavie.ru | Превод: Андрей Романов