Основни аспекти на православната антропология

Християнската антропология като цяло и по-специално православната представлява обширен раздел на догматичното богословие, изискващ много време за представянето му по систематичен начин. В настоящото изложение ще представим няколко аспекта на дисциплината, които да бъдат от интерес и духовна полза за нашите читатели.

Трите аспекта, на които ще се спрем са следните:

1. Човекът, сътворен по образ Божи;
2. Възстановяването на човека в Христос;
3. Църквата като място за лично спасение

Поради факта, че цялата православна антропологична доктрина има дълбоко пневматологичен характер, още в самото начало трябва да се уточни, че връзката между Бога, човека и Църквата в Христа се реализира чрез Светия Дух. Той е извор на несътворената светлина, която се излива в Църквата и света от Отца чрез Сина в Духа, тъй като в Духа и чрез Сина вярващите имат възможност да видят Отца. Христос слиза в споделената ни от Светия Дух несътворена светлина, за да преобрази човешката природа и да въздигне вярващите към Бога Отца. Цялата православна антропология е илюстрация на основния принцип, изказан от църковните отци, а именно: „Бог стана човек, за да може човекът да стане бог”.

Човекът като образ на Бога

Всички знаем, че човекът е бил сътворен по образ Божи, даден ни в Сина или иначе казано, човекът е образ на Образа, явен в личността на Христос. Фактът, че тайната на човека не се съдържа в него самия по някакъв автономен начин, не е добре познат. От православна гледна точка, ние намираме тайната в Архетипа (Първообраза), в божествения Модел. Както истината за иконата намираме в изобразения светец, така и истината за човека намираме в неговия Прототип. Още повече, когато Моделът е Този, който организира и конфигурира материята и в същото време и я представлява в Лицето на Христос. Моделът или Архетипът представлява онтологичното съдържание на образа (иконата). Онтологичната истина за човека от автономна гледна точка не се съдържа в самия него, както подържат материалистичните теории, или пък в душата му, в ума или интелекта, както са вярвали много антични философи, или пък изключително в човешката личност, както допускат съвременните антропоцентрични философски системи . Според православната антропология истината за човека, както вече беше споменато, трябва да търсим в Първообраза.

Човекът по-скоро е икона. Реалното му съществуване не е предопределено от материята, от която е направена иконата, а от несътворения Архетип. Той бива разбиран от Светите отци по един онтологичен начин единствено и само като Божие същество, тъй като „онтологията му е иконична”. Сътворен по образ на Бога, човекът се стреми чрез възприемчивата си природа, чрез самия факт, че е човек, към Онзи, Който е Божественият Образ.

Човекът чрез психо-соматичната си природа е предназначен да бъде свързващата брънка между небето и земята, за да се издигне с цялото творение към Бога и да се причасти с безсмъртитето Му. Противопоставяйки се на волята Божия, Адам престава да се стреми към Божествения Първообраз и се отдава на материалността на този свят, преиначавайки силно образа на Бога в себе си, а заедно с това и собственото си битие.

Православната антропология прави съществена разлика между живота на Адам преди греха и този след изпадането му в грях.

От момента, в който се променя ценностното възприятие на човека, душевните сили вече не използват чувствата, а започват да бъдат използвани от тях. Вместо душата да се концентрира в себе си и в Бога и да се слее с всичко, което е близко до природата й, тя се оставя да бъде привлечена от сантиментални чувства, на които по-късно изцяло се подчинява. Заедно с факта, че човекът много лесно предизвиква разделение там, където цари единност, чувствата и възможностите му, отговарящи на състоянието на душата в този момент се обличат в същата чувствена форма като неин аналог. Душата е насочена към материята против природата си и благодарение на заобикалящата я среда се облича в преходна земна одежда. Или, както казва свети Григорий Нисийски, човекът се съединява с външния аспект на едно ирационално съществуване. От духовен, човек се превръща се в тленен, земен, след грехопадението, обличайки "кожените дрехи", за които говори Свещеното Писание (Бит. 3:21)

Преди да бъде облечен в "кожени дрехи" човекът e носел одежда, "изтъкана от Бога". Психо-соматичната му "дреха" била изтъкана от светлина и слава Божии, каквото е било тялото Христово след Възкресението. Първите хора били облечени в небесна слава, която ги покривала по-добре от всяка друга дреха. Става въпрос за образа Божи в човека, за човешката природа преди грехопадението, създадена от диханието на Бога. В тази одежда е можело да се види блясъка на подобието Божие. Дреха, изтъкана не от багри и цветове, а от безстрастие, щастие, неповредимост и непокваримост. Характеристики, в които съзерцаваме красотата Божия. Одеждите на първите хора били одежди от светлина.

Както Бог преобразява злото, извършено от човека, в поука и полза за самия него, така и дрехите от кожа, съдържащи в себе си влошеното първоначалното състояние на човека, му дават възможност да оцелее в условията на поразеното от греха съществуване. Бог не е позволил да изчезне или изцяло да се поквари образа Божи в човека. Божията намеса в процеса са и "кожените дрехи", които се превръщат в необходимост за оцеляването. Св. Йоан Златоуст казва, че Бог не е лишил човека изцяло от първоначалната власт, която e имал над творението. Оставил му е властта над съществата, необходими за неговото оцеляване. Той може да упражнява власт и над земята, с уменията, които сам трябва да развие, благодарение на разума, даден му от Бога първоначално и от който не е лишeн и след падението. С прогресивно развиващите се технологии, след грехопадението човечеството може да господарува над света. Освен това "кожените дрехи" не са само средства за оцеляване, а и средства по новия път към Бога. Поради факта, че не намира пълнота в света (колкото повече имаш, толкова повече искаш), желанието и търсенето на удовлетворение водят мъдрия човек отново към търсене на най-доброто. Но греховното търсене на удоволствия, които ориентират човека към материалните, вместо към духовните ценности и което е обратното на жаждата ни към Бога, последвана от болка, продължава да съдържа първоначалния положителен елемент и от човека зависи да преобърне движението си към реално добро.

Така "кожените дрехи" имат двойно значение в православното антропологическо мислене. От една страна, "кожените одежди" са естествен резултат от грехопадението и представляват потъмняване на образа Божи в човека; изпадане от естественото състояние – и в същото време символизират самоосъждането, обидата, наранената човешка същност. От друга страна, те представляват лек и благословия, нова възможност, дадена от Бога на човека, за да може да оцелее в смъртта от момента, в който е загубил Живота и по-скоро – за да може да оцелее по правилен начин и да достигне до мястото, където да преоткрие истинския живот в най-красивата му форма – живота в Христос.

Възстановяване на човека в Христос

Позовавайки се на думите на свети евангелист Йоан в пролога към евангелието му, Никео-цариградският символ на вярата ни казва за Сина Божий, че е „Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца и чрез Когото всичко е станало”. Думите „чрез Когото всичко е станало” ни показват, че Христос, преди да стане Спасител на света, е Творец на света – видимия и невидимия. В качеството Си на Върховна първопричина, Синът е извор на разум и несътворена енергия, чрез които Вселената е започнала да съществува от небитие и е поддържана и ръководена към целта, желана от Бога – да стане "ново небе и нова земя" в Христос.

Тези божествени причини, които в източната патристика придобиват облика на несътворени енергии, свидетелстват от една страна за динамичната връзка между Логоса и творението, а от друга съдържат вътрешния ред на целия космос – "panarmonios kosmou sintaxis", както казва свети Атанасий Велики. Те са духовната основа на целия космос. Есхатологичното преобразяване на материята не е възможно да се реализира магично или механично чрез външно въздействие, а само отвътре, тъй като Бог чрез нетварната светлина или енергиите действа върху космоса разумно чрез собствения му вътрешен ред. Това е причината, поради която Христос по време на земния Си живот извършва много чудеса с природните сили, с хората и със Себе Си – при Преображението и Възкресението. Дори днешната фундаментална физика започва да преоткрива този логичен вътрешен ред на творението.

Благодарение на Божието милосърдие, което не може да приеме творението да бъде погълнато от смъртта, имаме Христовото Въплъщение. Чрез Света Богородица по свръхестествен начин се въплъщава Този, Който събира в Себе Си небесното и земното, за да възстанови завинаги на мястото на Адам цялото Божествено творение. Още повече чрез действията на Спасението – въплъщението, страданието, смъртта, възкресението и възнесението в небесата при трона на Славата Божия, Христос обожествява човечеството. Той избавя човека не само от последиците на първородния грях, но и допълва иконичното му съществуване преди падението. Отношението Му с човека не е само с "лечебна цел", а нещо много повече. Слизайки към човешка природа, която приема до смъртта Си, Словото обожeствява и прави човека нетленен. Както на Кръста чрез кръвта Христова човешките грехове биват отмити, така и в гроба чрез свалянето на "кожените одежди", т.е. на смъртността, човешката природа бива спасена от смъртта по един органичен начин. Чрез трите дни престой в гроба Господ оставя на земята дълга на Адам, т.е. плътското, което затъмнява образа Божи, дрехите от кожа, биологичната съставка и развала. Oт състоянието на повреда и раздробеност възкръсва нова духовна и възобновена душа. Чрез Възкресението Тялото Господне се явява като "безсмъртно тяло" – духовно, освободено от граници и време, надарено по естествен начин с чувства и нови духовни функции. Човешката природа още в началото е предназначена за безсмъртие, но, обновена по късно в тялото на Спасителя, тя се завръща от смъртта към истинския живот като извор на безсмъртие.

Не само като Спасител, но и като Логос-Творец, действията на Христос са адресирани не само към човека, а към цялото творение – благодарение на нетварните енергии на Троицата. Православната антропология не може да раздели човека от творението, тъй като човекът не може да живее без/извън творението. Творението е място за диалог между човека и Бога. Tворението на свой ред също се задъхва и иска да бъде освободено от робството на тлението, за да достигне до висотата, достойна за тварите Божии (Рим. 8:20). Според свети Максим Изповедник, Христос с акта Си на откупване и изграждане на човека и космоса, е обединил на първо място самите нас в Себе Си. Прегръщайки цялото творение, Той обединил в Себе Си рая и хората, небето и земята, чувствата и разума. По този начин ни се показва, че творческото действие е едно и творението е предназначено да бъде "ново небе и нова земя".

Църквата – място за лично спасение

Църквата е мястото, където се реализира субективното спасение на човека чрез благодатта на Светия Дух. Благодатта присъства в Църквата и в света от деня на Петдесетница чрез преобразеното тяло Христово. Нa този ден Светият Дух слиза над апостолите под формата на огнени езици, тъй като Христос вече се е възнесъл на небето и е седнал на трона на Божествената слава, превръщайки тялото Си в среда за слизането на Духа над Църквата. Чрез Светия Дух Църквата пази връзката с Христос, Който слиза към вярващите и се въздига с тях към Светата Троица, за да могат те да се обожат чрез Църквата.

Православната антропология предполага две страни по отношение връзката на човека с Христос. От една страна Христос слиза в дълбините на човешката личност, на вярващата душа, а от друга страна остава над Църквата, за да привлече вярващите в общение с Бога и с ближните. Чрез слизането на Христос в душата му, вярващият получава своеобразен личен "гравитационен център", т.е. той става личност по образ и подобие на Бога. Тук не става въпрос за център със затворена в него гравитационна сила, а за център, който отваря човека към славата на Христос, към безкрайността и към перспективата на безкрайната любов. Църквата трябва да стане център на общението, гравитиращо към Светата Троица. Това е динамичната еклесиална среда, в която се извършва личното спасение на вярващите чрез благодат, вяра и добри дела.

Трябва да се подчертае, че православната антропология прави разлика между естественото и свръхестественото познаване на Бога. Тя не разделя и не противопоставя двете познания. Едното принадлежи повече на разума, а другото – повече на вярата, но и двете се реализират чрез действието на благодатта Божия, която чрез творението показва вътрешната връзка на човека с неговата природа. Човекът не би функционирал нормално без тази благодат, която Бог му е вдъхнал в момента на сътворяването. Както окото не може да функционира без светлината на слънцето, така и човекът не може да съществува без благодатта Божия.

Така преминаването на човека от естественото познание към свръхестественото не означава преминаване от автономия към теономия, а преминаване от една благодат, която дава познанието на Бога чрез разума към друг дар, който дава свърхестественото познание на Бога чрез вярата и божествените отношения – тъй като Духът е Един, а действията на благодатта като несътворена енергия са много. Чрез свободната воля на човека, предразположен към грях, той може да се противопостави на вярата, може да продължи пътя си автономно като Адам. Това обаче e аномалия, тъй като вътрешното присъствие на благодатта в човека прави възможно преминаването от естественото към свръхестествени отношение с Бога.

Дарът на свръхестественото познание на Бога се дава на вярващия чрез Евангелието и Светите тайнства, извършвани от свещеника като видим знак на невидимото присъствие на Христос в Църквата. Със сигурност чрез Евангелието дарът се адресира повече към човешкия интелект, а чрез тайнствата – повече към човешкото тяло, но само в мярата, в която тайнствата са свързани с Евангелието. Само тогава този дар обгръща цялото психо-соматично съществуване на човека и прониква в неговите дълбини, за да го пречисти и освети в Христос, издигайки хората към общение със Светата Троица.

Издигането на човека към Бога не става едностранно чрез действията на Божията благодат, но и чрез действията на вярващия, конкретизирани в молитва, аскеза и добри дела, в проявите на любов към ближния като израз на любовта към Бога. Чрез Кръщението, Миропомазването и Eвхаристията, както и чрез духовен живот ние се съединяваме в Христос, приемаме християнско (т.е. христоцентричнo и христоморфичнo) съществуване – най-подходящата за нас форма на живот.

Чрез съработничеството на човека и Бога, наречено синергия, се стига до дълбока промяна в човешката природа, която православната антропология разбира като преображение или обожение на човека. Чрез благодатта, приета при тайнствата Свето кръщение, Mиропомазване и Евхаристия, а и чрез духовните усилия на човека, в него се извършва промяна. Eнергията, която служи на ирационални страсти, унищожаващи човешката природа, бива трансформирана в енергия, полезна за разумните добродетели, които издигат човека към уподобяване с Бога, преминавайки прогресивно през фазата на пречистване, осветление и единение с Бога.

Православната антропология не поддържа идеята за промяна на човека чрез вътрешно насилие, а настоява за преобразяването му. Или, както казва свети Григорий Палама, "учението, което сме получили, ни казва, че безстрастието не се състои в угасването на страстите, а в преобразяването им от лошо към добро. Приели сме тяло не за да се самоубиваме, унищожавайки всякаква телесна активност и за да отхвърляме всякакви желания или нежелани действия. В смирените и безстрастни вярващи още живее телесната страст и добрите им дела не могат да я задушават. Иначе казано, общуването с Божията благодат не убива страстите на тялото, а ги преобразява, осветява и обожава".

Църквата не е статична категория, а динамично преобразяващо движение. Тя е непрекъснато сватбено тържество във времето на Твореца и творението, на Христос, Kойто се разпростира във времето чрез действията на Духа, за да приеме хората и да ги обожи. В синтезираната смес на сътворената природа с несътворената творението се обновява в Тялото Господне.

Основната цел на това изложение e да се преодолее и анализира една класическa концепция на историята, провокирана от пантеизмa, както и концепцията, която смята историята за биологична или диалектична еволюция, провокирана от автономно възпрятие, елиминиращо Бог от творението.

Но онтологичният принцип на човека не се намира в биологията, а в живота в Христос, като Слово-Tворeц и Слово-Спасение и в реализирането на съществуване в Христос, което пък представлява движение от "образ" към "подобие" на Бога в лицето на Христос, т.е. иконично съществуване. Така историята може да бъде разбирана като реализиране на тази финална цел – Христос.

И дoколкото Христос не е само Този, Който е Бил или Е, а и Този, Който ще Бъде, историята не е детерминирана само от минало към настояще, а и от бъдещето. Без да бъде доминиранa от естествените вярвания на биологичната еволюция или човешката диалектика, историята e ориентирана към идването на Христос, към идването на Логоса, заедно със преобразения космос.

Така човешката еволюция и развитието на творението като цяло се осветява отвътре, а нейното разбиране не се ограничава от процесите на промяна, наблюдавани в материята на образа. Tя се извършва като еволюция на образа и издигането му към Архетипа. Еволюцията на образа към Първообраза надминава ограниченията на творението и преминава в безкрайност, към ново небе и нова земя. Така можем да оценим не само хоризонталните размери на еволюцията, а и вертикалните – Христос като център на историята и универсума, тъй като историята не говори само за човека, а и за сътворения космос. Историята на човека без историята на цялото творение води от доминиране на човека над творението до духовна и екологична криза.

Православната антропология е вид протест срещу самодостатъчността на човешкия разум, родила процесa на секуларизация на човечеството и довела до елиминиране на Бога от творението Му. Стремежът е не да се попадне в мрежите на хетерономията във философския смисъл на този термин, извлечен от деистичната концепция, а приемайки, че човешката тайна се намира в Бога като Архетип, да се покаже, че Бог не е просто външен "принцип", а Личност, Която води човечеството към установена цел във вечността. Човекът може да се отрече от Бoга в стихията на нравствената си свобода, но това означава отричане от себе си, самоунищожение. Животът в Христос поставя човека на най-високото стъпало и му дава възможност да се изпълни и обожи във вечността. | www.crestinortodox.ro

Превод от румънски: Камелия Константинова